Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Share
    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 51
    Местожителство : Севлиево

    Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  ichikonti on Пет Авг 05 2016, 17:54

    ЧАСТ І
    Надеждата


    Без да пускам дясната си ръка от газта, виждам как крайпътните дървета летят край мен в стройни редици.Короните им са огънати от вятъра в равнината.Поклащат се леко и на пориви.Същите пориви, леко променят траекторията на мотоциклета, карайки ме да им противодействам.Забавно и леко страшно.Пътят е идеално прав, с много неравности.Мисля си, ако сега не е такава жега, какво ли ще е следобед, когато изкачваме планината?Обедното юлско небе, не е много бистро и синьо, а маранята в далечината взе вече да трепти.
    Мислите ми  се насочват към изминалия път за днес.Ранното ставане и емоциите от тръгването, оставят приятно усещане за приключение.Очакването да ти се случи нещо хубаво,  изпълва съществото ти с удоволствие.Студенината на въздуха още беше по кожата ми.Не мога да забравя някъде преди Свищов, как с учудване разбрах, че вече нищо не държи дясната опора на слюдата ми.Няколко километра преди това, около Павликени, видях как „черна пеперуда” изскочи от нищото и се отлепи от слюдата ми, отпрашвайки в банкета.Огледах за щети в движение, но такива видими -нямаше.Беше странно.А сега страховете ми за пътуването взеха да се сбъдват.Слюдата свободно потропваше по фара, в такт с неравностите по пътя.Бях последен мотор и свирнах с клаксона, за да спра колоната.Отзоваха се.Понеже гонехме ферибота, ремонта се състоеше във връзване на слюдата с въже за кормилото и останала част от стойката.Както се разбра по-късно, вероятно беше причина за други проблеми, но тогава все още не го знаех.Ала всичко това вече бе минало и аз весело препусках по равна Влахия, с вярното си конче.
    Бяхме променили плана за деня „в движение” на ферито.Не минаваме по предварително начертания път.Колоната от трите мотоциклета се носи плавно в права линия на север-северозапад.Миризмите от пейзажа се менят, както се менеше и той.Двигателят мърмори под краката ми, успокоявайки ме с равномерната си работа.Чувствам се прекрасно, свободен и пълен с очаквания.Отпускам газта и разглеждам преминаващите край мен едноетажни къщи с малки дворчета.Провинция    Телеорман е крайбрежна на р.Дунав.Прави ми впечатление, че навсякъде кипи живот.Възрастни хора щъкат край пътя.Малки момиченца, явно сестри, се държат за ръка и ни махат весело.И ние махаме и свирим с клаксоните.Голи до кръста мъже, карат каруци пълни със сено.Мирише на свежест.






    Малки хълмчета разнообразяват далечината.Плавните извивки на тази Дунавска раннина, галят окото, като ацентите са върху тук-там появяващите се самотни дървета.Жътвата е минала, за това  стърнищата са настръхнали като таралежи.Цветно е, но не натрапващи се силни цветове, а пастелни.Прилича на пасторалната картинка от моите спомени за детството, когато все още имаше живот в селата на Северна България.Преминаваме през много села, с почти еднакъв облик.Къщичка с ламаринен покрив, няколко арки с извивки приключващи с колони и дворче за зеленчуци.Боядисани в синьо или оранжево къщички.Оградите плътни, в синьо или зелено, почти няма мрежа.Замислям се за обитателите им.На всеки му личи имотното състояние по оградата.По-бедничките с дървени таборки, зад които нищо не се вижда, а по-богатите с бетонни оградни панели с орнаменти, сглобявани на място.Прави ми впечатление това и не излизам от мислите си как са ги строили.По-старите къщички с изписани години на построяването над входната врата.Виждам покрай мен да прелитат далечни години-1934, 1926 и т.н. и т.н.







    В момента карам по третокласен път, който заобикаля плавно едно изкуствено плитко езеро.Превключвам на по-ниска предавка и чувам звука на двигателя, който вдигна оборотите си.Подплашвам едно ято охранени сиви селски гъски, които вдигат глави и съскат бягайки от шумния мотоциклет.Плясват се във водата вдигайки вълнички.Става ми весело.Впрочем това настроение не ме е напускало от сутринта.В езерото се забелязват други техни посестрими, плавайки свободно.Тук-там виждам и самотни бели чапли, нагазили като на кокили във водата.Явно заприщването на селската бара, е дало живот на всички.Ливадите покрай язовира са тучни, а избелелите папури и блатните треви се поклащат сякаш в такт с моето настроение.Напрежението изчезва по такива пътища.Стряскам се изведнъж от пасящата край пътя вдясно крава.През главата ми минават какви ли не мисли за сблъсък, ако тя тръгне да пресича.Слава Богу, кравата се оказа културен гражданин и не предприе враждебни действия.По протежение на пътя, се виждат още пасящи крави, а изведнъж от нищото се появи и гегата на заспал под сянка кравар.Странна стойка.Облегнат на тополата с изпружени напред крака, гегата забита в земята, а той я уловил по средата.Главата клюмнала в дрямка.Стресвам човека с шумните си ауспуси, защото подавам газ.Двигателя изръмжа басово и това го събуди.Поглеждам в огледалото и виждам, как вдига ръка към следващите ме другари.А те се рееха свободни и сами в мислите си, като мене.
    Нали в това е смисъла на пътуването?Да останеш сам, макар и с други.Да споделиш прекрасните моменти с другарите си и същевременно да придобиеш сам впечатления.Не обичам екскурзиите и екскурзоводите.Не се вписвам никак в стадото от туристи.Не обичам да ми казват „А сега погледнете наляво и ще видите Колизеума, а сега обърнете глави надясно и ще видите Мачу Пикчу...”.Спътниците ми също са единаци и според думите им, придобиват впечатленията си лично.Няма как да им се обадя в момента, защото нямаме разговорни устройства, но съм сигурен, че се чувстват добре.Личи им по стойката и плавното изписване на завоите.Впрочем завои започват да се появяват.Терена се променя, но не рязко.Покрай деретата и рекичките-притоци на р.Дунав, се появи растителност различна от тревата.Дърветата зачестиха край тях, високи и стройни.Явно наближаваме разклона за национален път №65А край гр. Рошиори де Веде.Караме вече над час в чужбината.
    По рано тази сутрин-на ферибота Свищов-Зимнич, аз и моите спътници Ганди и Павлин, заговорихме един български тираджия с великотърновска регистрация.Добронамерени хора можеш да намериш навсякъде, даже не е необходимо да ги търсиш.От приказка на приказка, той ни обясни, че път общински №504 от Александрия е стар и с 24-5 км по-обиколен.Всички се зарадвахме на придобитата информация, която улесняваше пътуването ни. Леко неприятно се изненадахме от цената 5 евро за мотоциклет и човек, при обявени 6 лева.Носех в чантите по една сочна ябълка, та разквасихме уста, преплавайки Дунава на железния сал.Това подобри настроението ни, а в Дунав беше прохладно.Рибарите хвърляха въдиците на българския бряг, надявайки се на слука.Множество натоварени шлепове, чакаха вързани на депо, драгите да прокопаят дъното, за да могат да преминат.Някъде нагоре по течението, край остров Белене, нивото беше паднало с юлските жеги.Ромънския бряг ни посрещна сухо и с досадна проверка на документите.Свирнахме с клаксоните на нашия нов приятел-тираджията и с двигнати нагоре палци, и пожелания за приятен път, се разделихме всеки по своя.По неговите указания заобиколихме Зимнич и се насочихме по селските пътища към гр.Рошиори де Веди, при който съм в момента.Благодарих му мислено и ускорих убеден в предстоящото хубаво изкарване.
    Моят план и лист с написаните имена на села за преминаване, се оказа излишен.Сега очакваме „чисто новия” път, който според тираджията е построен миналата година.На моята карта този път бе отбелязан като междуселски.Отбивам вдясно и като временен водач на колоната, поемам разговор за друма по който ще пътуваме.Ганди много уместно забелязва, че не бива да влизаме в града, а просто да караме по главен път Е70, който на запад води към гр.Крайова и след километър-два няма как да не се отбие на север към гр.Питещи.Речено-сторено, нали Ганди е умен мъж, така и стана.С Ганди имаме дългогодишно приятелство повече от 30 години.Той ми продаде първия собствен мотоциклет през далечната 1993г.Но за това някой друг път.Неговата Ямаха TDM 900 купена „втора ръка” миналата зима, се държи в момента превъзходно.Няма да забравя как едвам го убедих на по чаша кафе и чай /понеже той не пие кафе/, да я купи, за да можем да направим едно такова пътуване към Карпатите.В противен случай той, а вероятно и аз, губехме настоящия сезон. Предходните му два мотоциклета се оказаха „масларки”, които той намрази истински.Сега обаче летеше на сребристата Ямаха, уверен и доволен.До преди малко, на оперативката, бе ухилен до уши.
    Пак ускорявам бързо, а звукът от ауспусите ми излиза гърлен, мощен.Това ме изпълва с „моторджийско щастие”, непонятно за мнозина.Как да обясниш ускорението, ако не си ускорявал?Как да обясниш звука, ако си глух?Как да обясниш на някой свободата на движението с мотоциклет?Просто огромните сили вътре в този двигател, експлоадират контролирано, превръщайки химическите съставки на бензина във физични величини, довеждайки мозъка ми до нескончаеми микрооргазми на кеф, страх, величие и т.н.Впрочем, дали е толкова просто това?Не е ли сложно, а на мен да ми се струва просто?Дали инженера, когато строи двигателя, мисли по същия начин?Вероятно не!Прогонвам мислите на следващия разклон, защото страхът от скроростта надделя и дясната ми ръка неистово натисна ръчката на спирачката.Не закъснява и десния ми крак с лоста за задната спирачка.Да, ето къде било кръговото кръстовище за гр.Питещи.Бях се заблеял нанякъде.При ускореното спиране се усещам жив.Все се питам „Е те сега ли ще срещнеш оная с качулката и косата?”Това чувство ме обвзема изцяло-не можеш да мислиш за нищо друго.Тоя въпрос изникна на няколко пъти в това пътуване, а когато го споделих след това с един познат, той ме попита:”А догодина пак ли ще си пробваш там късмета, да видиш дали ще ти се размине?”.Май му отговорих с „ДА!".
    Стъпвам уверено на път №65А обозначен с красива синя табела под формата на средновековен червен герб-щит, цифрите в бяло и очаквам нов асвалт.Следващите километри в окръг Телеорман не ме обнадеждават.Приличат на зле поддържан стар път, макар и прав.”Кончето” ми започва да друса зле.От неравност на неравност, скок подскок.Очаквам новия асвалт.Такъв няма.Питам се дали това трябва да помрачи настроението ми или да си свиркам?Решавам да си свиркам!Почвам да си свиркам.Не мога да проверя настроението на спътниците ми.Почти сигурен съм, че Павлин необуздано псува в каската си.Добре, че нямаме разговорни устройства с гласови команди.Щях да си отслушам на здрави български пустосвания по адрес на Влашко и на нашия нов приятел-тираджията.Аз проговарям изведнъж на руски, после на сръбски от сорта на”Чорт тебя.....” „Пичку ти матерна”.Вече е напекло, наближава 13 ч. и не знам дали е от жегата или от пътя?Фолклорните мои словесни изригвания, си свършват работата-чувствам се все по-добре.Предстоят ни над 130 км. лош главен път друсане ала „друсан кебап” по влашки.Започвам да осъзнавам, че „нашия приятел” е бил добронамерен, но от желание да ни помогне се е леееееегинко „поизхвърлил”.Човещина!К’во да п’райш?Нямам лоши чувства или поне желая да нямам към хората.Сигурен съм обаче, че доста по-младия от мен Павлин, в този момент не мисли като мен!Само старостта ще го укроти.Но сега е млад и дивия балкански лев си е див балкански лев, макар да исках последната дума да я заместя с друга!
    С Павлин се познаваме сравнително отскоро, в сравнение с Ганди.От седем-осем години.Той е технически грамотен, а работата му е свързана с машини, тяхното командване и най-вече измисляне на алгоритми за контролирана промяна в тяхната работа.Какво сложно обяснение за качествен човек с техническо мислене!С него караме мотоциклети от три-четири години, но в други конфигурации и на къси дистанции.Когато изгря конкретиката на настоящото пътуване, той беше първият и единствен на когото се обадих ......и не сгреших!А истината за това пътуване беше, че ми се връщаше по тези странни завои на Трансфагараш, защото при премиваването им миналата година, поради неделния трафик- не изпитах удоволствие, а страх и досада!Аз си имам теория за това как трябва да се чувствам, а тя изключва дълги периоди, обладани от тези чувства.Наричам я „Теория за щастливия котарак” от бай ви Ичиконти.Та накратко за нея.Котаракът не е създаден да бъде нещастен.Той си е машина за щастие.Той е игрив, светкавично бърз, което му осигурява бърза и лесна прехрана, а през останалото време дреме щастливо.Той се страхува за живота си само за кратко, ако някое животно, вкл. и човек му пресекат пътя, но както казвам това е за кратко, пак защото той е бърз и подвижен.Сега се замислям дали аз съм бърз и подвижен, за да избягам по покрива, ако някой ми сече пътя или да гепя мишката, когато съм гладен?!?Та да се върна на пътя, той ми предлага нескончаеми села, друсаща настилка и никакви опасности, непредизвиквайки бързи котешки реакции!
    Прочитам една табела на ромънски „Drum Bun” – „На Добър път!”Егати насмешливото пожелание!Въпреки това, селата се редуват с упоритостта на техния създател – власите.Табела за начало на селото, табела за край на селото, десет метра табела за начало на следващото село и така до безкрай.................! Пече неистово.Романтиката ми леко се е изпарила, с изпаряването на влагата от мен.Пейзажът е осезателно променен.Сега го съзнавам, защото отдаден на вътрешното си „Аз”, не съм забелязал това.Горички се появяват в равнината, малки, но красиви.Вероятно в тях има и поточета.Пътят криволичи с широки завои в горичките.Заглеждам ги.Прохладни са и проредени, с простор на долния етаж на растителността.Рехави салкъмови дървета.Следващите гори ще са в Карпатите.Тези обаче си имат своето очарование.Сумракът в тях ме привлича на фона на обедното слънце.Орман на турски е „гора”.Не е случайно-разбирам названието на окръга Телеорман.Какво е „теле” на ромънски?Ако е това, което е и на български, ще да е „Гора пълна с телета”?Позабавлявам се с идеята, но я изоставям, защото ............Просто решавам да спра и да поканя съотборниците да хапнем по нещо в горичката до пътя.Силната смрад на разлагащо се куче, ме отказва бързо-бързо.Ускорявам, а двигателя забоботва в по-високите октави на горните обороти.Другарите ми след мен правят същото.Настигам табелата на следващото село по главен път №65.Нищо особено, просто поредното незабележимо село с власи вътре.Тротоари няма, само тревна площ пред таборките, къщите и широооооки канавки.Бетонени плочи/естакади поставени над канавките, служат за подстъп към имотите.Селяни се разхождат, метнали на гръб моторни косачки.Коли спрени отляво и дясно на пътя в тревата или на тези бетони.Инстинктивно намалявам скоростта, предупреждението е „Нали знаете, че ромънските милиционери стоят в центъра на селото?”.Все още не ме е спирал такъв вражески милиционер.Решавам да се пазя.Скоростния лост чуква по-ниска предавка и така още един път.Не се чувствам като хулиган с „Балкан”.Около 3000 оборота в мин. Двигателя на Хондата ми започва да мърка, като полузаспал котарак отворил едното си око, колкото да не видиш, че те наблюдава.Т.е. изкуствено те предразполага към нирвана, запазвайки запаса си от мощност.Забравям лошия път  и забавям скоростта, отклонявайки се вляво към селската кръчма на незнайно село във Влахия, историческата родина на племето влашко.Моите приятели с двете Ямахи, правят същото и спираме в прахта до капанчето.Настава страшна врява от седящите отвън по масите, хора.Все едно кораба „Радецки” пристига на Козлодуйския бряг.Не знам ромънския аналог на това българско събитие от национално-освободителните ни борби, но се почувствам като адаша Ботьов в тозий съдбоносен момент.Посрещнати сме радушно от пиещите бира.Какво щастие, братя по кръв и братя по бира в кръвта, на едно място!Веднага се освободи най-голямата маса под шапрона за нас.Собственика ме поздравява на ромънски и ми кимва.Така правя и аз, но без ромънския.Поръчвам му три бири и му ги посочвам, той иска да ми даде някакъв хайнекен, разбирайки, че съм неземен чужденец с голям мотор.Посочвам му влашка бира с жълт етикет, но да не е от оная с четирите букви, която се чете нещо от сорта на „Чук”, защото е голям чук.Подава ми ги и плащам по лев и половина за бира.Искам минерална вода
    -Аква, нон газата! -викам, а той учудено,
    -Апа, гъзаре?( или нещо от сорта).
    -Минерале?-добавя той
    „Ок”вам го и плащам.Водата по-скъпа от бирата!Заведенето е скромно, но пък хората радушни.Исках такава среща от миналогодишното си пътуване във Влашко и Трансилвания с голяма група от четиринайсе мотора, когато не можах да се омешам с местните.А те са превъзбудени и говорят нависоко.Вдигаме бутилките за отпиване, отсреща се чува поздрав за „Наздраве” на техния език „Салути”.Отговаряме със същия, като се стараем да бъдем лингвисти.Аз добавям и едно „Сатряска-Да живей”.Вече сме едно-хората с бира.Приети сме за равноправни и предстои да ни поразпитат малко.Любопитни са.Ние също.Децата ни зяпат с отворени уста.Обедните пияници изтрезняват при вида на чуждоземците!Всички разговори на възрастните са за нашите скромни персони.Млада едра дама се опитва да завърже разговор на липсващия й английски за хондата.Разбирам, че става въпрос за моя мотор.Отговарям й, като послъгвам, за да израстна в очите й.Тя кима одобряващо и натъжена разбира как живеят чужденците, вероятно на светлинни години от нейния бит.Чувствам се Бог!Изпращат ни топло с вдигнати ръце и усмивки.Усмивката от лицето на „Бог”-а не слиза, а само огледално-черния визьор на бялата ми каска я скрива.Ускорявам рязко в тяхна чест, а звукът на развъртащия мотор крещи по прашния юлски път, на незнайното влашко село.Вечността  е пред нас!
    Нашето пътуване по път №65 завърши на няколко километра преди гр.Питещи, който се оказа голям индустриален град с университет.Както се полага, на подстъпите към важните градове, асфалта стана хубав, лентите стават три, движението се забързва.Там виждам първите крайпътни заведения в Ромъния, сгушени в последните равнинни горички преди Карпатите.Чудя се кога ли следващ път ще имам възможност да се докосна до непринудения живот и  хората?Движението те отделя от хората, въпреки, че ставаш част от пейзажа, всъщност не си част от нищо!Май си си само „Ти”?!Трафик и коли.Опитвам се да мина напред, карайки край спрелите автомобили.Успявам, но временно.Превключвам мозъка си за градски тип каране.Спираме на бензиностанция да заредим и да обсъдим какво да правим.Всички сме единодушни-да заобиколим гр.Питещи по южния околовръстен път, до магистралата с Букурещи.Бензинджийчето ни гледа, но не говори с нас или поне не прави опити.Градският човек, не е като селския.Добронамерен е, ще помогне, но ако го помолиш.Впрочем може да е и лъжливо добронамарен, но темата за софийския тип човек не е за сега.Обикаляйки гр.Питещи, по табелите разбирам, че сме на правилния път-магистралата за Букурещи.Свиваме в противоположната посока.Тамошните софиянци, карат и беснеят по магистралата, даже изпреварват отдясно, все едно съм трамвай.Имам неприятни стари миналогодишни усещания за полудели и слънчасали букурещлии, бързайки да се приберат по къщята в неделния следобед.Да ама сега е сряда.Нарочно съм се наговорил съзаклятнически с Ганди, да избягваме почивните дни.Пророчески се оказвам прав и на отиване и на връщането в петък, когато тази нова порода хора, изпълзя в насрещното.Улавям кротко лявата лента  и с около 150 -160 км/ч се целеустремявам към запад, заобикаляйки града от север.Покрай мен фучат ТИР-ове, а гледката отляво е градски индустриален пейзаж.Спрях да чувам звука да двигателя, от въздушната струя.Вибрациите се увеличиха и по това разбрах, че се движа бързо.Погледнах оборотомера- над 6000 об/мин.Поддържам темпото, като вдясно от мен преминава дълъг горист хълм в разположение изток-запад.При тази скорост, не е препоръчително заглеждането по природните забележителности.Даже и вътрешните ми мисли ме напуснаха.Само мотора заработи великолепно, а аз се чувствам човекът-машина.Божествеността ми премина с напредването на деня, а изхода за гр.Куртя ди Арджеш беше близо.Надявах се на това.При мотоциклетния туризъм най-досадно е „стискането на дръжките” по магистрала.Стискаш и не пускаш.Няма го ускорението, усещането за движение в завой и т.н. великолепни усещания.Температурата на движещите се коли и камиони те блъска в тялото.Усещаш само изгорелите им газове, силния мирис на недоизгоряла нафта, агресията на полуделите от топлината шофьори.Не е от приятните усещания, но е задължително при дълги преходи.Просто следва да се примириш.Всякакви щастливи мисли ме напускат, даже и за другарите си не мисля при тази скорост.Просто чакам втората отбивка на магистралата.Виждам ги в огледалата, карат на дистанция зад мен.Впоследствие от тях разбирам с каква скорост сме се движели.Просто моят скоростомер е направен за американския стандарт и скорости над 140 км/ч. не се показват.Скалата свършва, а колче ограничава стрелката.Свикнал съм с това, нали сме неразделни вече осемнайсе години.
    След отбивката, пътят стана тесен, селата се заредиха, а небето изсветля от заприиждащите облаци.Бяха бели и обвземаха целия северозапад.Отпреди двадесетина километра гледам Средния дял на Карпатските планини, наречен Фагараш, по името на град в северното им подножие.В дъното на моя взор виждам високия силует на планината, тъмен и свъсен.Синкаво-зелените тонове преобладават, а върховете скрити в тези бели разстлани навред облаци.В средата облаците придобиват тъмно сиво-оловно до синкав оттенък.А моята цел за деня е там, в центъра на тая центрофуга.Дядо ми казваше за такова време „се е задънило” и чакай дъжд.Страшничко ми стана.Ентусиазмът ми докосна най-ниската си точка.Реалността ме връхлетя с несигурността си, превръщайки мислите ми в лек апокалипсис.Съществото ми изтръпна, почувствайки се нищожен пред майката природа.Несигурността е най-неприятното човешко чувство, особено при жените.Не, че аз съм!Подложи някого на несигурност и го провери какъв човек е.Дали и другарите ми си мислеха същото?Бях преживял преди години такива смутни буреносни емоции, в една друга планина в моята страна, някъде на юг, с един от присъстващите.Емоциите от онова пътуване нахлуват в главата ми.Не се сдържам  и треперя, но не от студ.Тогава ни пра такъв дъжд, град, светкавици падаха покрай нас в продължение на повече от три часа, а ние бяхме само с моторите.Сещам се за израза „Никой не е умрял невярващ, дори и цял живот да си бил такъв!” и искам да изпрося от Създателя малко сигурност.Искрено се помолвам да разтика лошото време.Пак ровейки се в спомените, откривам еликсира за нирваната.Сещам се какво написах тогава за онова злополучно пътуване „Човек като преживее някои трудни неща и мине през тях със смирение, борбеност, и изобретателност, се чувства наистина добре!”.Мислите ми придобиват завършеност и спокойствие-„Каквото, толкова!”.Въздухът прокрай нас става осезателно по-студен и влажен.Свежест лъха от планината.Селата са дълги и с натоварен трафик.А хората си ходят по шосето, всеки забързан със своите цели.Никой и пет пари не дава за мен.Това ме отрезви и направи настроението ми нихилистично.Внезапно четиридесетте километра са се стопили и табелата на град Куртя ди Арджеш изникна пред мен.Радвам се, наближаваме.Имаме още тридесетина километра, преди язовирната стена на яз.Видрару.Градчето се оказа град от индустриален тип.Доста фабрики на известни западни фирми се изреждат по пътя.Табелите им светят, а фасадите им нови.Курортен град с манастир.По време на Средновековието, столица на някой от влашките воеводи.В манастира до колкото съм чел имат стари български и влашки ръкописи, непроучени все още.Понижавам скоростта и двигателя започна да „преде” на тънко.Улиците мокри, а полъха от планината свежо студен.Току-що бе валяло.Туристите се разхождат в празнично облекло по малките улички.Кафенетата пълни с хора.Красиви продавачки се показват на улицата и ни зяпат.Докато пазаруваме за вечеря, улиците вече са сухи.Бяхме се разбрали, че първата вечер ще спим в планината на палатки и ще правим открит огън.
    Заглеждам се по момите и жените в този интересен град.Стройни, слаби, бели и прилични.По израза на Павлин „Тука много сгодни женици, бе...!”.Ганди не е съгласен, но той няма очи за тези неща.Виждам млада мома с прекрасно тяло и седефено бяла кожа.Косата й гарваново черна, а погледа теменужен.Лицето-просто да го нарисуваш.Далдисвам по нея и заговарям Павлин на тая тема.Той отговаря нещо от сорта, че липсват циците в цялата тая картинка.Въобще не обръщам внимание на солидната забележка, просто знам-аз съм професионалист и такива неща не ме бъркат.Мацето вижда погледа ми и отмества своя.Пичът до нея пазарува, без да ни обръща внимание.Какво ли си вика?Украсил се като паун с тая жена, а самочувствието му расте ли расте!Минавам да се отъркам покрай нея, а сините очи-изкуствени лещи.Веднага минавам на страната на Павлин и се сещам за уместната му заблежка.Въпреки това естетското в мен надделява.Възхвалата на женската красота е от древността.Кой съм аз, че да не отдам почит на този древен култ?Веднага се сещам за един фотограф от гр.Горна Оряховица, който преди 20-тина години вместо календар от 12 страници с голи мадами, направил календар от 6 страници с голи мъже.Жена му, след като не успял да продаде и 3 броя, го попитала „Абе ти педерасти ли искаш да ти купят календара?”И вярно, само трима педали си купили от календара.Не знам какво искам да кажа, но мъжката хубост, няма нищо общо с женската!
    Естетски настроен, запасен с бира и мръвки покачвам Магната и повеждам мускетарите.Нямаме време да обменим ценни мисли да преживяното през деня, но това оставяме за по-късно, под звездното карпатско небе.Катерим стръмен планински път с много завои.Терена е спънат.Скални зъбери ни гледат от висотата на своето хилядолетно достойнство.Става ни интересно.Започваме да въртим каските ту наляво, ту надясно.Мостове надвисват над урвите.Моторите реват с оглушителен шум в теснината.Минаваме на сантиметри от отвесни скали и пропасти.Катеря на 3-та предавка по засукания път, а когато се наложи изчакване и на по-ниска.Седемстотин и петдесетте кубика и 86-те коня не изпитват никакви затруднения.На един от последните преди стената завои, бяла кола изскача срещу мен.Шофьорът просто изтърва завоя, говорейки със спътницата си.Рязко свивам вдясно и забавям.И този път ми се размина.Псувам бурно и размахвам лява ръка заплашително.Времето се променя.Облаците се разтикват и изгрява ярко следобедно слънце, клонящо към залез.Някой е чул молитвата ми!Това е нашето време.Някак щастливо и неусетно минават миговете на язовирната стена, най високата на Балканите-160 м.Спираме и с настървение гледаме автомобилите покрай нас.Порше 911 в бял цвят, Шевролет Корвет, спортни БМВ и Ауди са се настанили тук.Някакво английско МГ оглушително си изрязва ауспусите до нас.А глутниците от мотористи са безброй.Поздравява ме се с поляк с Доминатор.Холандци щъкат с ДжеЕс-и, а унгарски мотоциклетен клуб с Голдуинг и Харли.











    Бавно се отправяме към мястото за нощувка и знаем, че приключенията днес са към края си.Завивам по едно пътче и виждам чудната гледка на ромолящо поточе и зелена трева.Отстреща смесена гора от бук и бор.Гася двигателя, слизаме и всички сваляме пътническите доспехи.Коленете ми се раздвижват бавно от сковаването.Забелязвам загаснали огнища от предходни биваци.Тихо е.










    avatar
    sea_dragon
    Admin

    Брой мнения : 403
    Join date : 25.09.2010
    Age : 32
    Местожителство : Burgas

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  sea_dragon on Съб Авг 06 2016, 12:29

    супер супер

    boqn_belchev

    Брой мнения : 77
    Join date : 16.09.2012

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  boqn_belchev on Пон Авг 08 2016, 16:14

    Благодаря!
    Въпреки, че не карам мотор, успях да се пренеса, да усетя вятъра в косите, мирис на бензин и свободата в душата.
    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 51
    Местожителство : Севлиево

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  ichikonti on Пон Авг 15 2016, 11:30

    ЧАСТ ІІ
    Дзен

    Излегнал съм се на шалтето и гледам отвесните склонове на Фагарашкия дял на Карпатите.Ангелско е!Иглолистните преобладават.Само на няколко стъпки под мен ромоли планиско поточе, в каменисто корито.Зад мен голи отвесни скали се издигат на четиридесетина метра.Обагрени са в охра и жълто.Върху тях има борове, а една малка бреза се е захванала на края на пропастта.Корените й висят във въздуха и много вероятно следващата буря да я отнесе.Мотоциклета ми е паркиран отдолу.От мястото където се намирам, той изглежда като прашинка.
    -Страшно е красиво!-казва Павлин.
    Поглеждам към Ганди - той е очарован.




    В планиската рекичка захранваща язовир Видрару, вече има бутилка гроздова, няколко местни бири, предназначени за дегустация.Палатките грейват с ярките си цветове-синьо и доматено червено.Контрастират със зелената трева на нашия лагер.Някой преди да дойдем, се беше постарал да ни снабди с импровизирана маса и столчета от пънове.Благодарим му мислено, като се заемаме да сберем дървата за лагерния огън.Ганди мързеливо се съпротивлява, но аз упорствам.Подготовката не е трескава, защото сме се отпуснали, а няма за къде да бързаме.Той подема разговор, че Куртя де Арджеш означава на български "Къща край река Арджеш".Съгласявам се, защото на български „Курте” или „Курти” е название за малко и неугледно къщенце.Курник сигурно произлиза от там?
    Време е за банята.Моите сподвижници подозрително гледат как вземам хавлията, сапунерката, пристъпвам към потока.Лягам във водата, за да ме разхлади.Водата е чиста и бърза.Камъните са остри.Свикнал съм на „валчести камъни” по р.Росица и р.Видима, а тук са остри, явно ломени скоро.Между тях се виждат такива с пурпурен оттенък или направо оранжев мрамор.Чувам виковете на Ганди, все едно той се е топнал в ледено студена вода.Не, не е студена, но не му го казвам.Поредния кеф за деня.Изпирам някои от нещата си, като ги просвам да съхнат върху мотоциклета.Горкият, прилича на накичен цигански катун.




    Тайничко си наливам от добре охладената гроздова на Павлин.Замлясквам от удоволствие.Посягам към киселите краставички, отхапвам с въздишката на загорелия за мезе пияница.Едва тогава двамата се спогледват.Укорителните им погледи не ме трогват, аз съм закоравял в битки алкохолик.Изведнъж се забързват и правят същото като мен.А сега си имам вече конкуренти.Чукваме се за здраве.Грозданата ме парва по вътрешностите, но ме успокоява.Започваме разговорите за изминалия ден.Огънят е вече запален, дървените въглища пукат, а жълтите езици на огъня, се вият към небето.Слънцето залязва.




    От някъде се появява полско Субару.Явно поляците добре се забавляват тук.Тумби поляци сноват навред.След задължителната обиколка напред-назад идват и ни питат дали говорим английски.Две двойки млади хора с много багаж.Питат ни, дали има мечки.Предисторията на това питане е в обозначителните табели, сложени покрай пътя от местната горска администрация, че било забранено това или онова, а пък има табела със снимка за „пътека на карпатска кафява мечка”.Аз се правя на мечка, щото съм на две ракии вече,  опулвайки се изревавам „Ай ем беър”.Те се хилят.За малко езика ми да се заплете и да произнеса „мечка” като „биер”, щото щяха после да ми викат Ичиконти-Бирата.Молят Павлин, като най-представителен балканджия, да не гаси огъня през нощта, за да гони мечките, а той по мускетарски обещава....Когато се отдалечават, Павлин прави уместната забележка на български, насочена към полякините, да се отбият в палатките, като приспят мъжете.Развеселява ме се.Правим бърза разстановка коя за кой е.Ганди хартисва, но той не се сърди.На Павлин се пада русата.Аз пък не се сърдя за русата, защото и "моята" си има достойнства.По едно време Павлин ми вика.
    -Абе имаш вкус, я я виж какво малко дупе има!
    Отговорям наперено.
    -Естет съм аз, но не се коркай, можем да си ги менкаме!
    Великодушието ме обвзема.В този момент Десетте Божи заповеди бяха някакси далеч от нас.Пък и „Не пожелавай жената на ближния си, нито осела му!”, нямат общо с настоящата ситуация.Най-малко сега мисля за осела на ближния-нейсе!Преди време, стараейки се да разбера какво е това „ближен” в Стария завет, стигнах до неоспоримия извод, че „ближен” е човек от твоето племе.Поляците не са от племето ми!!!Значи не върша грях!Така неусетно офорям мислен харем от „Първата жена”, „Любимата жена”, „Полската жена” и т.н. жени.Усещам и, че без да съм самовзривил се мюсюлманин, мога да имам не на небето, а на земята седемдесе девици, ако това е плана ми.Какво повече му трябва на един мъж?Пък и за какво са ми девици?Знаете ли как боли после?Пак отпивам от огнената вода.Прекрасна е.
    Студената ракия  се хлъзга надолу.Звездите изгряват, а пържолите цвърчат с чудесен мирис на скарата.Време е за дегустацията на местна бира.А от тъмното като призрак излиза облечен в черно човек с колело.Нашия огън е най-ярък, може би за това идва първо при нас?Заговаря ни на английски, представя ни се, че е поляк, кара колело.Аз му се представям като Бай Хой, с изменение на втория звук от втората дума.Той отдалечавайки се към другия лагер, се изсмива.Явно е разбрал какво казах.Прави същото  в другия лагер, а когато се разбира, че всички са поляци, настава врява.Тогава забелязвам, човекът е с модерна протеза на десния крак от коляното надолу.Колелото му е страшно скъпо, може даже и по-скъпо от мотоциклетите ни.Катери Карпатите, а тръгнал от Полша.Те там нямат ли си планини?Наскоро разбрах, че Татрите в Полша, били северното продължение на Южните Карпати.По този повод подех песента на Юрая Хиип „Едно дърво се клати, в Южните Карпати, егати как се клати туй дърво, Оооооо...!”.А ние продължаваме с дегустацията на бирата Noroc.Става, добра е.Вкусни бири имат нашите съседи.Опитваме от другата –Не става, алкохол 3%, лека, на вкус като пикоч.Ганди пие само ракия и оплита конците.Почва да преплюва думите, като недобре центрован двигател, познавам го!!!Аз започвам истории за полякини.Цитирам незнаен казармен поет, взаимствал куплетите си от Н.Й.Вапцаров.Беше ги изчегъртал с ножка на една вишка пазеща погребите край с.Виница, Плевенско, подивял от копнеж и мъка по цивилния живот.
    „Ти помниш ли морето и бамбините?
    И баровете, пълни с лепкав мрак,
    И онзи див копнеж по полякините,
    По техните гърди и дълъг крак!”
    Ех, поете, поете......................казармен!Сетих се за една друга история, свързана с полякиня, която ми разказа в тази планина, преди една година Емо Герчев.Тя е по-засукана история.Разказах я.Чух я - аз, Ганди, Павлин, Карпатския балкан.На други няма да я кажа!Ганди разказа подобна история за него и една чехкиня.Беше покъртителна.Лошото, че на връщане от Чехия,  целия влак говорел за тая чехкиня, но от първо лице единствено число, а Ганди си замълчал и затворил в себе си.Каква отчайваща трагедия!Любов и изневяра.Първата ти, да се окаже такава мръсница.Той бил на 14 г., а тя на 16 г.Ех,  животе, животеее.....!От друга страна, му завидях и се запитах мислено „Защо не е пълна България с чехкини?”.
    От тъмното изплува бяла сянка на вълк.Павлин се стресна.Белият вълк застава до нас с изплезен език.Много кротки са всички ромънски кучета по целия път.Не пресичат пред мототора ти.Държат се приятелски.Примамваме кучето и виждам, че е кучка.Абе кучка, кучка, ама не ни върши работа.Цяла нощ спа до Фезъра на Павлин, като верен страж, пази от другите карпатски вълци.Това е, да отидеш до Карпатите и куче да завъдиш, все едно си у дома си.Все едно сме Кана Субиги Аспарух и разполагаме блъгарското племе от Варну до Бялград, а на север до планините Карпатски.А Ганди кротко намотан легна в палатката ми.Допиваме с Павката хубавата бира и оставяме лошата.Среднощния поет в мен отново се събуди, като започвам да стихоплетствам, поглеждайки звездното небе.Идва ми наум следното патетично стихотворение:„А звездите.........., звезда до звезда!, а пък Луната......... Луна до Луна!”.Патетичния тон не ме напуска, а поляците в съседния лагер нещо се смеят.И точно тогава, сънят ни превзе със страшна сила, а ние му се отдадохме.
    .......Разбирам, че е ведра утрин, но нещо не е наред!Нямаме обхват, а звъни телефон в моята палатка.И така пет пъти.Ганди с отмерени движения натиска произволно копче, а алармата му след малко пак звъни.Той продължава да спи.Кьораво събуждане в 6 ч., при условие, че нямаме план и километри за гонене, само ще изминем по около 90 км в двете посоки, през прохода.Вбесих се не на шега.Пет пъти да не можеш да угасиш алармата на собствения си телефон, който имаш не от вчера.Пък и за какво ти е аларма, като не си на работа?Луда работа!Мия зъби и очи в планинския поток, а той не смее.Ганди се оплаква, че настинал като спал.Че как няма да настине, легнал без чувала си.Пияна работа.





    Павлин още не е станал, може да е имал среднощна гостенка?Мисля да го попитам.Отспива си.Не го будя.А в полския лагер огнището е разтурено.От камъните е направена пирамида с набит в средата кол.Там виси едно въже с накачени върху него чорапи, гащи и какво ли още не!Ако беше по-цветно, можеше да си помисля че съм Тибет, а това са молитвени знаменца развети на фона на изгрялото слънце.Оня естествоизпитател с протезата, явно се беше опрал през нощта.Аз правя опити да заредя газовото си котлонче с газ пълнител.Ядец, всичката газ се изля върху мен, замръзвайки.Почвам да се изпарявам с миризмата на пропан-бутан.Добре, че нямаше огън наоколо.Не започва добре тоя ден, мисля си!Разпалвам огъня и сварявам кафето.”Аларменият човек” отказва да му правя чай, чувствайки се гузен.Хапваме, сгъваме и правим снимки.Още по-красиво е мястото сутрин.От отвесните скали, падат малки скални лавинки от камъчета.Росата е на едри капки.Трудно изсъхват палатките.В гората намирам гъби, но отровни-бяла и зелена мухоморка.За сметка на това гората е притъмнена с онова призрачно осветление на ромънски филм от моето детство.Бил съм към седем годишен, още не можещ да чета, когато ни водеха в киното, за да гледаме такива приказни филми за Карпатите.Ромънските фолклорни традиции много приличат на българските.Колкото по-назад, преди покръстването от Борис І се връщаме, толкова по-еднакви стават.”Тримата брята и златната ябълка” е считана за традиционна ромънска приказка.Лямата и змеят присъстват редовно в приказките им.Лазарките, както и старобългарския плазник „Еньовден” също са в традициите им.Мартениците се връзват отсам и оттатък Дунава.Вярата във върколаците пак е така.Пеенето с подрусване на шамански звънчета по шапки и цървули за гоненето на злото, в ритуала „Калушарии” има аналог при нас и дори в Македония, пък и Източна Сърбия с ритуала „Русалии”.В Северна добруджа, Бесарабия, че и  Молдава си тропат неравноделни ръченици.А пък кукери има във влашките села около делтата на Дунав.Всичко това там от 200 години се обяснява с наследството на даките.Дали е така?Аз лично се съмнявам.През цялото късно средновековие народа е влашки народ, изведнъж преди повече от 200 години става ромънски, а езика е ромънещи.Това не мога да проумея.Аз съм българин и народа ми е български, държавата ми логично се нарича България.Защо ако съм влах, не трябва да говоря влашки, а ромънски и държавата ми не трябва да се нарича Влахия?Защото съм наследник на Рим ли?Сбъркана френска теория за образуването на нацията „Нацията се определя от територията.Заграждаш територията и правиш нацията”, а пък българската народност се определя от „Където е българския народ, там е и границата на държавата ни”.Ай, че се отплеснах!Гадното събуждане ще да е виновно.



    Към 10 ч. Ганди ме уведомява, че Павлин флиртува с „мойта” полякиня на английски.Стар интригант е бай Ган.Правя остра забележка на напърчения младок, че ще стигнем до бой.Хилим се и палим моторите да загряват в напредналото утро.Настроението ни е приповдигнато.Предстои ни най-хубавата част от пътуването-преодоляването на прохода Фагараш за един ден, в двете посоки.Слънцето грее, няма опасност за сега от дъжд, а първите спортни автомобили вече стартират надпреварата.От юг се чува шум на приближаващи  глутници мотоциклетисти.
    Вземаме си сбогом с полякините.Те ни махат усмихнати.Друмът е наш.













    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 51
    Местожителство : Севлиево

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  ichikonti on Пет Авг 19 2016, 08:33

    ЧАСТ ІІІ
    Голгота.



    Ускорявам леко незагрелия напълно мотор.След първия завой подавам рязко газ по наклона.Чува се едно предателско „пляс” и после „пъъъннннн...” и мотоциклета загубва рязко мощност.Паника.....Масура на газта се върти свободно, без контрол върху нея.Двигателя изгасва, а аз спирам по инерция в малкия банкет, под един бук.Без малко да уцеля бетона на минаващ под пътя водосток.Натискам неистово клаксона.Слава Богу, чуват ме и спират.Никой обаче не се връща.Всеки си мисли най-лекото, да ама не е така!Слизам и с ръка във въздуха показвам командата „При мен!”.Павлин първи откликва и се връща.
    -Какво стана?
    -Скъсах жилота на газта!-казвам аз,
    -Недей така, ей сега ще проверим.Може да се е откачило!-успокоява ме той.
    А аз знам, че не е така.Пристига и Ганди.Пита и той.Казвам му.Той от новината, чак се сниши и опули.Аз пък се попритесних от реакцията му.Разбрах, че е нещо сериозно.
    -Баси!-вика ганди
    -Баси, не баси, масура ми се върти свободно.-казвам аз,
    -Сега ще разберем, дано да е само откачено!Закачаме го и готово.-подобрява настроението Павлин.
    Вадя катуна с инструментите и ги разстилам върху бетонния водосток наблизо.Ползваме го като маса за багажа.Добре, че спрях под сянка, че ако бяхме на слънце....!Не ми се мисли.Пътят е тесен, а колите ни заобикалят.Вече е 10,10 ч. и всички са се забързали в покоряването на прохода.Започвам да мисля трезво и не позволявам да ме обладае паниката.И за миг не ми минава мисълта да извадя фотоапарата, за да документирам
    -Аз съм до тук с тази повреда, ако не я отстраним!-тъжно добавям,
    -Няма да те оставим, ще измислим нещо!-казва Павлин
    Ганди кима одобрително с глава.Започваме първоначалния оглед с разглобяване на газта.Не, жилото на газта не е откачено.СКЪСАНО Е!От диагнозата боли.Мисля, че ме заболя не само мен.Чувствам безрезервната подкрепа на моите другари.Всички сме леко умислени, а покрай нас фучат колеги с бърза скорост.Връщам мислите си към началото на този ден.Наистина не тръгна на добре.Прогонвам тези прокоби, защото да  си правиш автомагия, когато си на зор е самоубийство.Започвам отстраняването на излишните части, за да осигуря подстъп към четирите карбуратора.Много пъти съм го правил в гаража си и винаги съм бил изнервен от тая дейност.Знам и сега, че няма да е лесно.Думичката „мамата...” разтоварва напрежението, но показва истината за положението.Успяваме бавно и методично да отстраним пречките пред нас.Ганди дава идеи, а Павлин действа.Редуваме се, когато се изнервим и изтървем от контрол ситуацията.Общо взето назряват две идеи.Първата на Павлин- да поправим скъсаното жило, като го вкараме в отвора на масура и застопорим с тел.Тел обаче нямаме.Втората на Ганди- да заменим скъсано жило на подаването на газта, със здравото на отдаването на газта, а пружината на карбураторите, да действа вместо последното.Така бил чел по форуми, че ставало.Почваме работа по първата идея.Павлин търси тел по пътя и псува влашките пътища.
    -Ей сега ако бяхме в България, щях да намеря парче тел по пътя.
    Аз гледам да откача двете жила от карбураторите и по едно време Павлин тика в лицето ми едно късо парче желязна тел.Триумфално настроението ни се вдига.Какво ли не прави с душите наши, едно ръждасало парче тел в чужбината?
    -От къде го взе това парче?-питам,
    -Добре, че сме спрели до тоя знак, а пък тия си закрепват знаците с тел.-смее се Павлин.
    -Да пада знака, ама след нас!
    -Ей защо човек трябва да си носи парче тел в джоба, все някаква работа ще свърши на българина! -добавя той.
    Казва вица за габровеца, който имал в гаража си прибрана кутийка с надпис „Конци не ставащи за нищо!”.Леко разведряваме напрежението.Сега да имахме такава кутийка с надпис „Тел всякаква, неставаща за нищо”, щеше да ни свърши страшна работа.
    Ганди вади от багажа един ластик с железен накрайник-скоба, за закрепване на багаж, виждайки, че се мъча да откача жилата, а ми липсва инструмент.Огъвам метала с клещи и вече имам инструмент за вадене на жила.Вадим ги.Първите победи са налице.Трудно извоювани, ала наши!Започваме операцията по отремонтирането и закачането на жилата.Всички покрай нас свирят, поздравяват, а спират само едни украинци с БМВ.Не могат да помогнат, извиняват се.
    - У нас нет тросы!
    - Спасибо!- благодари им Ганди.
    Първи вариант отпада!Жилото изплющява, а звукът му изкънтява в дебрите на моята уплашена душа.Вземам решение и им го съобщавам.
    -Вие вървете да превземете прохода, аз оставам тук!
    Всички единодушно,
    -Никъде няма да ходим, ще оправим положението!
    -Тогава някак си да се добера до първото населено място и да отремонтирам жилото, но без вас.-казвам натъжено аз.
    Ганди дълбокомислено и кротко казва:
    -Японски мотор на пътя не можеш го поправи, трябва си работилница!
    -Давай да разменим жилата.Вариант №2!-добавя Павлин.
    -Жилата не са с еднакви накрайници.-тихо аз.
    -Не не вярно, не може да бъде!-пак Павката.
    -Казвам ти, че е така, свалял съм ги поне три пъти.-пак аз.
    Почваме описаната по-горе процедура за втори път, махане, впоследствие поставяне.”Мамата” е най-употребяваната дума, а леженето но гръб на асфалта до мотора, най-привичното за ситуацията.
    -Мама....... -през зъби казва Павлин, при вида на двата различни накрайника на уж еднаквите жила.А след това добавя весело.
    -Хе, ще стане беееее.... –и започва бързо работа.
    Трудно за пореден път закачаме жилото към карбураторите и го овързваме с изолирбанд към кормилото.Става стабилно.Надеждата леко се завръща.
    -Сега ако стане, ще има да черпиш и няма да ти стигне бирата в пивоварната на най-близкия град!-заканва ми се Павлин.
    Аз връщам отстранените части, кутия за въздушен филтър, резервоар и се прекръствам.
    -Знаете ли защо стана тая авария?Щото не се прекръстихме като тръгнахме днес.А не се прекръстихме, щото тия полякини ни взеха акъла! -им викам.
    -То не е късно да се върнем.Зад завоя са.-кефи се Павлин.
    Всички се прекръстваме, смеейки се.
    Паля, форсирам!Поддържа и ниски, и средни, и високи.Газта се връща леко.Проблем вече НЯМА!!!Кеф.Благодаря и на двамата.Виждам измърсените им с масло ръце и се насочвам към поточето в гората под водостока.Вадя тайното си оръжие- тубичка, като тези за паста за зъби, само, че с германска паста за силно замърсени ръце.Ръцете ни светват от белота.Планиското поточе ни освежава след техническите импровизации.Павлин е супер доволен от себе си.Аз също, а Ганди облегчено въздъхва.Сега се замислям, че повредата в България и връзването с въже на слюдата, през жилата на газта, може да се е отразило на тяхната работа!Затрудено движение между бронята и жилото, напрежение, късане на най-слабото място?!
    След няколко километра спираме на по бира и мичета (ромънски кебапчета) в крайпътно заведение.Загубили сме само около 2 часа.Бирата е Тимишоарана, а мичетата вкусни и миризливи.Какво да направиш, така ги правят.Между другото кебапчетата наречени мичи, са им национално ястие.Защо ли и на нас?Обезбиряването на моторджийското природонаселение, при извършените авторемонтни дейности, взема първите си жертви.Устата пресъхва, погледа става трескав, умората расте, кръвта пулсира в главата.С рязко движение на ръката, вадя леи от джоба си и поръчвам.Пием вкусна бира от услужлив ромънец.Питам го, като  с пръст посочвам едно прозрачно шише със светложълта течност в него, какво е?На етикета ръкописно пише Tuica.Той ясно артикулира „цуйка” и ми кима окуражаващо.Аха викам, значи трите села през и около които минахме, не се казват Тиганещи, а Циганещи.Смятай какво е населението вътре!Давай бързо една цуйка, че ми изгоря джигера.Той естествено за джигера нищо не чувал, защото джигер на турски е черен дроб, ама нейсе.На Павката му е интересно от какъв плод е цуйката.Куса и установява-синя слива.Не случайно всички плодни дървета, особено сливи на подстъпа към Карпатите, бяха отрупани с плод.Раздрусваме цуйката, а тя прави „синджир”, значи силна.Доволни сме, довечера ще дегустираме.
    А сега върхът е пред нас, а мъглите се оттеглят във високото.







    А целта е тази!!!



    Клипа е от следващия безинтересен за вас, а интересен за мен епизод!
    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 51
    Местожителство : Севлиево

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  ichikonti on Чет Авг 25 2016, 08:51

    ЧАСТ ІV
    Щурма и успокоението.


    Грабвайте телата, някой се изкряска!С този див вик, възседнахме мустангите.Часът на нашето лелеяно щастие настъпваше.Ведно с това, той настъпваше и за ордите чужденци, които пъплеха на своите возила, към заветния проход.Не можехме да пресечем от единия до другия край на пътя, от бързо движещи се спортни автомобили и сериозни групи от добре облечени мотористи.
    И настана сеч.Аз не мога да опиша чувството на изпълващия ме адреналин, до малките пръстчета на краката ми.Който не е карал по такива завои, не може да ме разбере.Двигателя крещи във фалцет при високите обороти, а при ниските боботи басово.Бързото ускорение с придърпване при смяна на скоростта, просто ме подлудява.Спирачките заработват само в последния момент, за да направят динамиката по-голяма.Подивяване е правилната дума са това изживяване.Така до връхната точка, когато се събрахме.Най-важната част от нашето пътуване, аз не мога да опиша с думи.Завоите са дори по затворени от 360 градуса.Не случайно се наричат фиби, като фиба за коса с онова скосяване на рамената към вътрешната част на фибата, малко преди завоя.Подлудяващо.Успя да ми бегне само някакво наточено Ауди, просто трябваше да спра за снимки.А после Ганди ми сподели, че едни пичове с чуждестранни БМВ, го изпреварили с над 120км/ч., при условие, че се движел с не по-малко от 80-90 км/ч.На връхната точка успявам да направя снимки на Павлин с „неговата” полякиня, която трудно вече го познава.
    И така в двете посоки, с едно зареждане на бензиностанцията по главния път Сибиу-Херманщадт и Бран.Равносметката-двама навлязоха в моята лента и един трактор излезе насред пътя ми от двор, в с.Картишоара.Оная с косата, си поигра този ден с мен!
    Пот капе от мен, а на връщане за наш късмет пропускаме дъжда.Пътя тъкмо изсъхва.Перфектно.Въпреки трафика, всичко е ОК.Леко поуморени се прибираме назад към яз.Видрару.Предходната вечер, край огъня не бяхме решили нищо са тази вечер.В кратката оперативка на бензиностанцията, по настояване на чаршафтуриста Ганди, решаваме хотел Кумпана, край десния бряг на язовира.Към него от асфалтовия път води друг, но макадам, пясък, кал и локви, както впоследствие установяваме.Уморени, но въоръжени с приятните спомени от преодоляната техническа трудност и най-вече от двойното преминаване през прохода, наричан на ромънски Трансфъгарашан, се запътваме към хотела.Седемте километра на описаните трудности, не ни уплашват, но не ни харесват.Всички се оплакваме един на друг.Тежките ни мотоциклети, с шосейни гуми спорт-турист не са за този терен.Информацията ми за хотела, бе от двама човека, които бяха ходили там преди година, при различни пътувания.Тя се оказа невярна.По пътя с локвите и калта, забелязвам импровизиран къмпинг от палатки и каравани, на букурещлии.Прилича на лагерите от свободно къмпингуващи край яз.”Голям беглик” и яз.”Широка поляна”, но по-малък.Подминавам го на 2-ра с малко газ.След въпросните седем километра, акостирам шумно на една поляна с островръх хотел и редица от бунгалца.Това е нашето място.Красиво, цивилизовано, с баня и тоалетна.Детска усмивка грейва по лицето на Ганди.Най-после и той е доволен.Информацията ми, бе за 40 леи на човек.Истината е 75 леи на човек, но такива са хотелите и в България, и в близкия Сибиу три звезди.Преглъщам го, защото го очаквам.Поръчваме си ромънски бири за по 7-8 леи всяка и отпиваме от горчивата хубава течност.Бирата в селата е по 3 леи.И тази бира става, макар да не помня марката.Чорбите са по 8 леи, хляба 5 филийки общо е 1,5 леи.Предходната вечер бирата и мръвките от Кауфланд Куртя де Арджеш ни излезе по 20 леи на човек.Чувствам как първоначалния план, за нискобюджетно пътуване, отива по дяволите.
    Моите сподвижници, си поръчват запазената марка на Романия, мичи.Тук е редно да направя едно лирично отклонение.Свилен от Плевен, с когото пътувахме миналата година през същото място, тогава почерпи с мичета и влашка бира в един къмпинг на друг дял от Карпатите.Той твърдеше, че макар и да миришат остро, са много вкусни.Бил питал при предходни идвания, защо миришат така?Отговора бил, защото ги оставяли да втасат ден-два на топло.Тогава всички опитахме мичи, а впечатленита ни бяха добри.Сега също.Мичетата ухаеха на чесън, овче месо и други впечатляващи миризми.Дори гнусливия Ганди, си облиза  ушите, защото и тях бе окапал при свирепото мляскане.Сервитьора-младо момче с отсечени селски черти,  много любезен, а едрата и млада готвачка, взе да ни обяснява, че „турска супа”, т.е. шкембе чорба, нямат!Употребява турската дума „чорба”.Тая конкретика ме отдалечи от романтичната ми същност, но като се замисля, само и единствено яденето, е спасило човечеството от глад!Иначе какво друго би могло?Виждам в менюто на английски и „българска салата”, вероятно шопска.Има и някакви засукани манджи кръстени ...примерно „Отмъщението на прасето”.Не любопитствам повече.
    Запристигат чуждестранни мотористи с Африка Туин и някакво Сузи, вероятно на жената на германеца с Африката.Идват и други.Всички предпочитат бунгалата, а ние царските особи естествено четвъртия етаж на хотел Кумпана.Хем изглед на изток и юг към езерото, хем в близост до небесата.Това е висотата на нашето положение.Ъхъъ....!Според моите спътници бунгалата не стават, нямали ни баня, ни тоалет.Вадя българското изобретение сух суджук и с дървено танурче, и ръчно правения от Павката нож за дране на диви прасета от листова стомана за рязане на незнам к’ви инструменти, правя тънки резени.Важното е винаги да си оборудван.Качествения инструмент е 2/3-ти свършена работа!Робувам на този принцип.През това време, германците накачулват моя мотор, да го гледат.Какво  му гледат- не знам!Баща на мъжка влашка рожба, покачва себе си и детето на мотора на Павлин.Правят си снимки.На последния му се изкривява врата да гледа надолу от терасата.Не смее да викне подобаващо.Прекипява му.Въобще, сме попаднали в някаква безбрежност, където всичко е позволено.Отваряме цуйката и „Ооооо чудо!”, мирише на сливи, но 37-38 алк.градуса.Слабичка за префинения ни вкус.10 леи за половинка.А лястовичките хвърчат покрай нас в някакъв техен си танц-ритуал.Семейството с мъжката рожба се качва в автомобила и отпрашва някъде в гората, надувайки ромънска чалга.Идилията е пълна.Слънцето залязва накъде над зелените борове.Странно, но комари няма.Ние продължаваме с цуйката под звездното небе и широтата на високопланинското езеро.Забавляваме се с огънче, което гори и изгасва в отсрещната гора.
    -Тия един огън не могат да запалят в борова гора, където в радиус от десет километра можеш да намериш стотици кубици суха борова дървесина!-казва Павлин.
    Кимам утвърдително.Големи хъшлаци има на този свят.
    -Какавани с какавани!-добавя той, а Ганди се смее.Според него тая дума произлиза от кекави хора.
    Неусетно изпиваме цуйката, лягаме, изкъпани и щастливи с думите на Ганди,
    -Бая се стреснах днес при повредата, мислех, че тук ще останем!




























    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 51
    Местожителство : Севлиево

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  ichikonti on Сря Авг 31 2016, 20:06

    ЧАСТ V
    Завръщане


    Никаква аларма не звъни!Някой седи тихо до мен.Чака ме да отворя очи, че да ме заговори.Можело значи!Командвам на майтап „Ставай и се снаражавай!”.Весело рипваме на крак.
    Имаме план.Той е, да хапнем закуската, а после бързо да се изнесем от тук към Дунав.Оседлаваме кончетата преди 08ч, като заставаме на местата си на терасата с изглед към езерото и боровете.Първата част от плана върви много добре.Закуската е обилна.Вкусни са всички поднесени неща.Сиренето и кашкавала добри.Сервитьорката е много бърза и подвижна като газела.Странно защо снощи, не ми направи такова впечатление?Оглеждам я и все повече осъзнавам грешката си.Заплесвам се след нея, а тя пък даже почва да „върти”.....Вече съм впечатлен.А пък Ганди внимава в закуската.Усмихнати си вземаме сбогом с персонала.Селското момче изглежда високо и румено, а въпросната газелка, като дойде моя ред, такава усмивка ми тегли и ме погледна в очите, че аз се стреснах.Погледа ми остана дълго върху добре подредените й зъби, живите очи.От опит знам, че стар боклук бързо се пали и гори силно!Усетих се и бързо си тръгнах.Външния работник, през това време подрежда голяма клада на поляната.Вероятно чакат букурещлии довечера.Все пак е петък.
    Време е за втората част от плана.Ганди казва:
    -Като гледам от къде идват колите, сигурно тази част от макадам до язовирната стена е по-добра от другата, която минахме снощи?
    -Тцъ, я виж на картата във фоайето на хотела, че е по-дълга сигурно два пъти и половина!-не се съгласява Павката.
    -Абе Герчев миналата година, ми каза, че от там трябвало да се мине!-добавям аз.
    Палим и тръгваме.След половин километър усещаме, че връщане назад няма.Яко сме загазили.Пътя е поне двойно по-дълъг и три пъти по-кофти от вчерашния подход.Един час и двайсет минути се пързаляме със спорт-турист гумите в тия коловози, вода, кал.Дървосекачите са направили мазало от пътя.Вчерашния дъжд е засилил нещата, а багерите по пътя правят калта на лепнеща глина.Пълна свинщина.Втората част от плана въобще не върви.Вчера карахме половин час по подобен път, а сега три пъти повече, в несравнимо по-лоши условия.Ядосвам се не на шега на Герчев.Два пъти му казвах, че пътя не съм чел да минава от там, а той не та не!Направо-каза, през тунела на стената.По едно време ми мина мисълта, че за неговата Африка, с едни по-други гуми, въобще ще му е през .....шнорхела за нашите моментни мъки.Виждам как Мишлените на ТеДееМ-а на Ганди поднася и с предна, и задна гума.Минаваме на милимундери от стъмен кален горски бряг на язовира.Едно пльосване и си долу.Някакъв трактор ни остави  пейсет санта да минем от кофата му до ската.Зад мен Фейзъра на Павлин се мъчи неистово с новите си Батлакси, да не превърти в глината.Аз не оставам по-назад, всичко превърта, косъмчетата на врата ми настръхват.Два пъти мотора ключва перка от прегряване.Вече съм вир вода, а  ръцете болят от стискане, все едно съм карал цял ден.Толкоз път, за тоя път-никой път!!!
    Ако не беше пред очите ми оная лъчезарна сутрешна усмивка, нямаше да издържа!Честно.
    Природата е същата като в България или по-точно Родопи, с тази разлика, че има тук-там стръмни горски водопади.На един залив с мост спираме.От моста примамвам пъстървата с шум от падаща вода, но не точно вода.Рибите имат интерес.Отчайваме се един друг, с това колко още остава.Само аз съм оптимист, защото виждам как се появяват каменни зидове и диреци от ел.стълбове.След малко шумно въздишам с облегчение-тунел.Влизам вътре обнадежден, какво да видя- кал и траншеи.Никакво осветление.Отсреща бялото петно в края на тунела е изхода, но той ти пречи да виждиш в тъмното.Поредния ужасен тунел тук.Нещо ми капе по каската.Влизам в едната траншея на първа, като вдигам колената до носа.Стъпенките ми почти опират в стените на траншеята.Егати какви камиони са минавали от тук?Някакъв високопроходим камион ме чака да премина, за да ползва тунела в обратна посока.Сигурно беше на Енергото.А на стената на язовира е слънчево с множество туристи.Ние сме в кал до глезените.
    Обратния път е ясен.Решаваме да се върнем след гр.Питещи по №504, който се оказва по-прав и една идея по-хубав от №65.Аз имах едно желание, да мина през още едно село Циганещи, а Павлин през село Удупу.Изпълняваме съкровените си желанията с най-голяма наслада.Село Удупу си е село Удупу, не можеш го замени с нищо друго.Отклоняваме си погледите от пътя, за да разглеждаме, а местните винаги ни поздравяват.Пътят е безумно прав, но селата са много.В селата Лада, Славещи виждаме  бели и руси хора, като руснаци.Циганските села се редуват едно след друго.Всичките с нови триетажни неизмазани къщи.Третия етаж задължително като на съседа, но и да прилича на кулите на замък.Циганите винаги отпред пред оградата и на тумба.Седят по турски или излегнали под дърветата на сянка и си приказват.Сигурно джебчийството в Европа е добре платен бизнес?Някъде тук има и български села, но не спираме да проверим.Някой в тая равнина до пътя, строи чисто нов манастир!Спираме на местния Хоремаг на по бира.Децата ни гледат, аз им викам,
    -Ооооо пичоле!-О пичове, в превод.
    Разбират ме и плещят нещо.
    Павлин споделя,
    -Няма да забравя как гола до кръста дърта циганка, се разхожда из двора на къщата.
    Отпиваме от бирата Тимишоарана, а Ганди вика,
    -Я виж можем да участваме в томбола с тази бира, като спечелим 1000 неща.
    -Ще спечелиш, ако продавачката не си беше прибрала капачките от бутилките-добавям аз.Смеем се на предвидливостта й.
    След няколко километра прави пътища, попадаме на километрично задръстване, заради новия асфалт, който се полага.Циганска каруца с огромен катун на нея се движи сама в полето.Катуна върху нея е поне четири или пет пъти по-голям от нея.Мустакатия мургавелко гледа безжизнено в тая жега, опъвайки кожените юзди на кончето.Жени със забрадки седят на сянка под дърветата и обядват.Зад тях камари пъпеши, дини от бостаните.Същият нагънат от дунавски вълни пейзаж, който видяхме на идване, ни среща.Обедни пияници в раздърпано облекло, се клатят между канавките.Циганчетата ни показват с вдигнат юмрук, как трябва да изрежем газта в тяхна чест.Някаква луда селянка движи по средата на пътя, пеейки.Посреща ни със сериозен рев, разпервайки двете си ръце като за прегръдка.Стегнати църкви с ламаринени кубета, се виждат отдалеч.Една дори е позлатена.Натоварени със сено каруци и седнали отгоре хора ни поздравяват.Мирише на суха трева.При обхода на Александрия, изведнъж усещам как пътя по който карам, липсва на картата ми.Тя е Мишлен - миналогодишно издание.Притеснявам се, а Павлин е отпрашил далеч напред по абсолютно правия  нов път, без знаци, дървета, мантинели.Безрезултатно се опитвам да го догоня с над 7000 об/м., но не би.Всички старци в близкото село са излезли пред къщите, на пейките.Контактуваме си с по една дума –Зимнич?Почва се едно ръкомахане и порой от бързи думи.Ей, много приказлив народ!Минаваме над река, приток на Дунав с множество меандри, без дървесна растителност по нея.Пътят незнайно защо, първо минава на единия й бряг, а след километър на другия.Кефя се на тоя пейзаж много.Минава 14 ч., като е доста горещо.Селските крави са до тумбак във водата на р.Ведея.Никоя не излиза от барата.Идва ми да хвърля мотора, за да се пльосна по очи до тях.Рекичките, блатата са в изобилие. Завоите следват очертанията им, плавни като извивките на женски бедра.Тук там виждам колоездач, с въдица през рамо.Папурите обаче са застинали от обедната жега.Стоят като препарирани.Пътят става чер и стар.Друсането изцежда  последните мои сили.Отпускам колена.И така караме напред, напред, напред.Сребристата линия на голямата река е пред нас.Мечтано усещане за хлад ме обладава.
    Двигателят пренесъл ме през хълмове, равнини и върхове, все така си „мърмори”, безразличен  към всичко, освен към собствените си вътрешни сили! Хора и път ще има след мен.Слънцето също ще ме надживее.Прибирам се смирен и помъдрял от преживяното.Умората е само в тялото, мозъкът ликува!Знам, че е така-очите ми блестят.


    P.S.Това, което съм описал е почерпано от действителността.В никой случай обаче, то не бива да се приема буквално.От друга страна пък, няма и кой знае каква връзка с мотоциклетите!





















    Sponsored content

    Re: Дзен, Влахия и изкуството да караш мотоциклет.

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Нед Апр 22 2018, 09:47