Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Разкази за книгата

    Share
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 11:54

    Една от последните вечери

    18.10.1988
    Спален корпус
    Варна
    ( вече съм матрос )

    Слънцето току що залезе и една от последните ми вечери в училището започна . Не ми се мисли за това, но се страхувам, че ще ми се изплъзне този миг - такъв когато обречения за последен път оглежда света около себе и открива, че не е толкова красив и е дори противен и успокоен от тази мисъл, осъдения на смърт приема участта си...
    Реших да запазя, макар и в редове, последният си спомен от това училище - взело твърде много от мен и ми дало съвсем малко. Ако все пак имах някаква младост, то тя премина тук. Очаква ме отговорен семеен живот, при това трябва да започвам от нулата ...
    Колко бързо и неочаквано свърши всичко. От прозореца долита хлад, а още по хладно е в душата ми. Подвикванията на юнаците от Строителни войски нахлуват заедно със студа, но не достигат до мен. Аз съм глух, в мен е глухо. Не съвсем. В мен вибрира далечното бучене на двигател. Корабен дизелов двигател, нискочестотен с принудително пълнене. Един от тези, които изникваха в сънищата ми, от незнам си коя брънка в мозъка и се опитваха да ме смажат. Да ме смачкат с буталата си, да ме изгорят и стрият в газотурбинните си устройства и да ме изхвърлят накрая в атмосферата. Кръвта ми да циркулира смесена с маслото и да изкапва капка по капка в лубрикаторите. Душата ми да стои затворена за вечни времена в тъмния наситен с пари карбуратор и виковете ми за помощ да се слеят с боботенето на това чудовище от чугун и стомана и никой да не усети, никой да не чуе, никой да не трепне ... само гребния винт, получил мощ от плътта ми, да удави, кавитирайки в морето последните ми стонове. Всичко започна от Морето ... Двадесет дни ваканция - това ще рече двадесет свободни дни. Откакто влязох в казармата, почти изгубих връзката си с морето, така че за тези броени дни, се стремях колкото е възможно повече да наваксвам. Миналото лято не успях да отида никъде. Гоних попчетата по поморийските и болшевишките (остр. Св. Анастасия) брегове, но това си беше просто едно избиване на рибата в брой (в тези години и морето беше доста мътно), без романтика, което не ми достави особено удоволствие. В първи курс, лятото, ходихме с жена ми на Варвара, но почти не ми останаха значителни спомени оттогава. Бяхме в палатка, опъната в набраздения чернозем на селски двор срещу заплащане 5 лева на вечер (граничарите гонеха дивокъмпиращите) Моята нежна съпруга, непрекъснато си мърмореше под носа, че и убивало, умираше от скука докато се гмуркам и накрая и изгоря. Затова решихме през сегашното лято да бъде друго ... Взехме детето и наехме квартира в центъра на Варвара, която впоследствие се оказа циганска. На мен щеше да ми е по хубаво в палатката отколкото в ръбестото легло с твърди възглавници, сред тесните с цвят на кал стени, но ...
    Хубаво е да отидеш някъде със сина и жена си, но затова пък времето ми за подводен риболов, чувствително се намали, защото трябваше да им отделям внимание, да се грижа за тях и да им създам някакъв комфорт за времето в което се гмуркам в морето. През тази година ми направи впечатление, че имаше по малко нудисти, но и по малко харпунисти ...
    През първите дни, Рифовете (или по известни като Дарданелите) и крайбрежните скали на Варвара, твърде оскъдно разкриваха своите подводни красоти а в края на излета поради лошото време, съвсем ги бяха скрили. В началото имаше едно леко, но досадно вълнение, което вдигаше мътилка. За много кратко време трябваше да вляза във форма. На третия ден, вече бяхме изгорели жестоко. Най ме беше жал за сина ми. Нежната му кожа, буквално се обриваше. Какви ли не сенки и подслони не измисляхме и не строяхме, но белите ни тела ставаха все по червени и по червени ...
    Последната вечер. Неочаквано една от студените нощи, стана последна в това училище. Повече никога няма да се върна тук, в тази стая, тази миризма, лампите отсреща, затихналия строеж. Той ще бъде построен, но никой няма да си спомня за мен ...
    Всички спят. Всеки със своите ежедневни грижи и все още никой от тях не мисли за своята последна вечер тук, дано тя не ги изненада, така като направи с мен ...

    26.10.1988 г.
    сряда

    Навън шурти вода. Единадесет месеца до уволнението...Учебният кораб. Как ли ще бъде там. Това тук никога няма да се повтори. Изживях няколко седмици, леки и безгрижни дни (след изключването ми като курсант, бях оставен известно време в училището на разположение на старшината), може би най-леките и нехайни в целия ми досегашен живот след голямото поражение. Лапмата свети и всичко, което не и е подвластно е призрачно. Аромата на нощта. Добри или лоши, ще бъдат дните, които ме очакват. Не си правя никакви илюзии, никакви. Очакват ме тежки дни и нови надежди, вероятно напразни и следвани от пълни разочарования...
    Последната вечер. Повече никога няма да спя на това легло, повече никога няма да седя на този стол, повече никога няма да пиша на тази маса. Повече от три години от живота си оставих тук... и вървя към свободата, но през лайната .... Очакват ме Морето, Катя и синът ми и аз вървя към тях ... ВНВМУ, аз си отивам от теб, не съжалявам ...

    2.09.1989 г.
    Военноморска база - Варна

    Корабът. Стар железен руски тралчик. Противна работа. Много неща преживях на него, много видях и много се промених, но мечтите ми си останаха същите. Вчера гледах едно предаване - очерк за Стефан Тодоров (подводен оператор). В края той каза, като че ли с моята уста : " - Морето е в кръвта ми ! " Подскочих при тези думи ...
    Остават ми само 28 дни до Уволнението. Още малко Море мое и отново ще се слея с теб. Усещам се отчужден от семейството си. Синът ми се плаши от мен, жена ми я чувствам много далечна и чужда, като че ли е съпруга на другиго. Лошото е, че аз свиквам с това усещане и гледам да запълня по различни начини празнотата в себе си. По начини, които самия аз мразя - алкохол, жени, флирт. Стремя се да забравя, че ме чакат, защото боли. Но любовта ми към моята жена не е угаснала, само е престояла ... и е станала опасна. Докато преди беше, като студена Кока Кола в горещ следобед, сега любовта ми се е превърнала в тежко, горчиво, отлежало вино ... Страхувам се да мисля за Нея. Изобщо на този кораб, избягвам да мисля, защото ще полудея. Сбирщина от малоумни глупаци, кретени, идиоти и маниаци. Няма нищо истинско, нищо морско, въпреки, че кораба е постоянно в морето. Нагледах се на подлости и предателства. Може би красноречив, нагледен урок за обществото в по голямата му част, поставено при критични обстоятелства ...
    Приеха ме лошо. Аз бях четвърти набор а най старите от тях - трети. Изтървал набора си, аз се чувствах самотен. Разбрах къде съм изпратен. В Дисципа (един вид наказателна рота) на Морско училище. На това място тук, се стремяха по всякакъв начин да ми замъглят съзнанието и да ми смажат гордостта. На този кораб, да си бил курсант, се смята за нещо срамно. Задружни са матросите кореняци. Бившите курсанти, идват по различно време, който когато го изключат и всеки гледа да се приспособи някакси към другите. Към основното ядро. Бившите "горделивци" не се обичат помежду си и постоянно си правят мизерии. Такава обстановка заварих аз. Аз вече се примирих с нея, не се застъпвам и не вярвам на никой ... А бях глупав и се стремях да променя нещата ... за собствена сметка ... аз съм трудно приспособим, не ставам за нагаждач и губя от това. С един единствен "фазан " (школник) само се разбирахме и имахме приказка, "Зама" и веднъж както си спорехме, той ми каза : " - Животът, това е театър и всички трябва да бъдем артисти в него ! ". Вероятно за нашата съвременност (социализЪма тогава) бе прав, но аз съм човек от бъдещето (?!?) ... и си я карам както аз си знам.
    КРАЙ

    П.С. ...на 10.11.1989 г. започна Демокрацията

    ====================================================================

    ...написано някъде през периода 1986-87 год....

    Свиждането

    Винаги в часовете за свиждане, Той идваше на "Акациите". (тва бе, нещо като заведение, където офицерите от ВНВМУ Н. Вапцаров правеха купони и което обичайно в събота и неделя, в определени часове, курсантите можеха да бъдат посетени от техни близки, като редовно там кибичеха най-големите издънкаджии от тях, дето рядко виждаха отпуска и просто си стояха, без никой да е дошъл за тях). Чакаше до края и последен си отиваше ... и никой, никога не идваше за него ... Просто стоеше до входа, подпираше се на стената и гледаше замечтано навън. Около него се чуваха смехове, шушукания, ту весели, ту ядосани гласове прехвърчаха покрай ушите му и отекваха в плочките, но Той не ги чуваше, Той чакаше ....
    Такъв бе Той в очите й. Тя имаше много приятели курсанти и често идваше на "Акациите". Не излизаше с тях, обичаше само да им идва на свиждане. Харесваше й когато пристигне, да вижда радостния блясък в очите им, понякога изпълнени с надежда, друг път с отчаяние. Те постоянно й уговаряха срещи за момента в който излязат в отпуск, всеки поотделно й предлагаше безброй възможни варианти да прекара времето си с него, канеха я на всевъзможни места и тя обещаваше ли обещаваше, но никога не отиваше ...идваше само на свиждане...
    С течение на времето, приятелите и курсанти си намираха гаджета и нея я забравяха ... често вече се случваше тя да дойде и да види, че друга е заела нейното място, тогава тя моментално ставаше непозната, но не си тръгваше а продължаваше да чака, все едно чака някой друг ... докато един ден се случи нещо, което я накара да не идва повече тук.
    Валеше силно. Столът (ресторанта) бе заключен. Поредния банкет. Поне външната врата бе отключена, та хората не стояха на дъжда, както друг път накичени по оградата а сега се бяха свили под стрехата. Тютюнев дим се смесваше с аромат на пържени кюфтета, да наистина довечера щеше да има здраво мероприятие. Редом с капките по мокрите плочи, хвърчаха слънчогледови люспи, фасове и храчки. Той бе вече тук. Замислен и самотен. Тя пристигна без чадър и с мократа си коса приличаше на нимфа излязла от вълните. Застана кротко до него. Зачакаха. Внезапно той се обърна към нея и и се усмихна. Едва тогава тя му проговори за първи път : " - Извинете, вие кой чакате? " "Вас! Учудвате ли се?" - не свали усмивката си Той. " - Не ! Много се радвам, че ме дочакахте !" - тя също се усмихна ... и Той и разказа, как се е влюбил в нея, ей така - само от поглед, как искал да и се обади, но или не намирал смелост или тя говорела с някого, как се отчаял, но винаги идвал да и се любува. И когато тя само чакала, Той също чакал, стоял заради нея. Не посмял никога да и се обади, защото се страхувал, че ще дойде този, когото тя чака и другия път няма да може, скрит в себе си, да й се наслаждава. Страхувал се, че ще изчезне магията и ...чакал. ... И така, те си говореха, докато тя не усети подигравателните погледи на своите бивши "приятели". Лицемерните им усмивки и учудените изражения. Тогава тя се наведе към него, каза му нещо и си замина. Той остана замислен и за първи път наруши традицията - тръгна си рано, този път не остана последен...
    Валеше силно. Тютюнев дим се виеше. Фасовете плуваха по вадите, събираха се и разделяха и силно миришеше на кюфтета
    .
    Край
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 12:05

    още едно малко разказче от тогава - детските ми години :
    остров Болшевик

    Слънчево утро. Юни. Морето бе застинало и по неговата огледална повърхност пробягваха хиляди слънчеви зайчета. Слаб вятър носеше равномерното боботене на корабчето за Острова. Самото то уверено цепеше морската шир и оставяше след себе си, дълга и разпенена бяла лента, сочеща към Бургаското пристанище.
    Сред засилващото се бучене на двигателя се дочуваха и ритмите на дискомузика. Корабът бе пълен с летовници. Повечето бяха чужденци, които неуморно щракаха с фотоапаратите си, сред тях - бели като сирене софиянци с лъснали от кремове против изгаряне гърбове и двама, трима запалени рибари. Шумната тълпа пулсираше ...
    Хората зяпаха грамадните силуети на танкерите закотвени в залива, сочеха ги, спореха. Всеки искаше да се покаже вещ в морското дело ...
    Само отпред на носа, като последните чешити, седяха три момчета с моряшки фланелки, които като че ли не се интересуваха от нищо. Блъскайки се, настъпвайки се, натискайки се един в друг, тълпата хора от задната палуба ги гледаше завистливо ... Така е, като екипажа на кораба са твои хора. А как няма да са твои, като всеки ден пътуваш с тях, разговаряш, спориш и ги имаш за близки. Въпросните момчета бяха редовни посетители на остров Болшевик. Всяка сутрин хващаха първия рейс и вечер се прибираха с последния. Ако има някакъв начин, дори щяха да се преместят да живеят на Острова, но за съжаление това беше невъзможно ... Най -накрая корабът се удари в стария кей на Острова. Шумната тълпа взе да клокочи и боботи, настъпи раздвижване и хората взеха да се блъскат към изхода. Тримата приятели изчакаха равнодушно тълпата и последни стъпиха на островната земя. Навсякъде кънтеше от човешки говор и подвиквания - летовниците се бяха засилили да разглеждат манастира. Горко му, ако и този път не се срути, сигурно никога няма да се срине. Тройката заби по една странична пътека и се загуби някъде сред скалите в източната част на Болшевик. Щом стигнаха целта си, момчетата стовариха раниците си върху хлъзгавите скали и почнаха да тършуват в тях. След малко влязоха в Морето, само че доста пременени. На главите си носеха маски и шнорхели, харпун в едната ръка, нож на крака и неизменните плавници. На кръста им висеше кукан, прикрепен към гумен колан. Предстоеше им състезание, кой ще удари повече попчета и тримата щяха да нарушат покоя на Нептун, но всеки поотделно щеше да разкрие, сам за себе си неговите прелести. Затова те бяха решили след състезанието, всеки да разкаже това, което бе видял и преживял под водата лично в този вълшебен ден ....

    Слънцето отдавна се бе скрило. Корабът държеше курс към Бургас. Приятелите бяха седнали около голямата правоъгълна маса долу в салона. Говореха разпалено и около тях полувидими и полуневидими, плуваха и се носеха огромни скатове, кефали с размера на акули, попчета с чудовищни глави и всевъзможни морски чудовища и твари ...
    ...за съжаление приятели , разказа тук свършва - детско непостоянство
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 12:16

    Неозаглавен

    Времето размива спомените, но има моменти, които траят само секунди а се помнят до края на живота с кристална яснота ... Цялото изминало лято се жабурках в плитките и мътни води на Бургаския залив, както и по миналото и то не толкова от любов към батаците, колкото от чисто прозаичните финансови причини. В началото на есента се появи светлина в тунела и заедно с Чинкуеченто, Сина и неговия приятел - Варненеца се отправихме към превърналия се вече в мираж - Мириус ...
    Жадувах за бистра вода, не че в мътното нямаше риба, дори напротив, но там някакси душата ми се чувстваше подтисната, удоволствието не бе пълно. Веднага след като пристигнахме (всъщност цялото приключение е описано отлично от Варненеца в подфорума : Вашите приключения), двамата авери се отправиха към близкото носче с бомбардите а аз натърпеливо почнах да обличам неопрена. Гмурнах се и ... мислено благодарих на Господа, че отново доживях да видя широките, обрасли с водорасли и миди, кристално бистри полета. Дори в началото изобщо не се интересувах дали ще срещна риба, плувах навътре и опиянен от красота, цветове и форми се гмурках все по дълбоко и по дълбоко. Връщах се назад в древността и първичността. След като преминах на 12-13 метрови дълбочини, след няколко гмуркания усетих слабост и сърцето ми след изплуване, буквално искаше да изхвръкне през шнорхела. Тогава се усетих, че съм тръгнал доста непредпазливо в щурм на дълбините, бях загубил тренинг, дъното изглеждаше, че е близо, но всъщност това бе илюзия. В Бургаския залив след 3, 4 или 5- тия метър дъното рядко се виждаше, а тук го гледаш детайлно, но почнеш ли да слизаш, ти се струва че пътуваш нещо доста по дълго надолу. Реших да успокоя топката и поне два часа, докато вляза във форма и си продухам дробовете, да гмуркам на по плитко. Харесах си едни скали на 10 метрова дълбочина ... Едва тогава се усетих, че риба до момента не съм срещнал. Заредиха се засада след засада. Бях закотвил каяка на наблизо, дори харпуна си бях оставил на дъното между скалите, на едно страхотно закрито и супер подходящо за засади местенце. Риба, достойна за отстрел нямаше, но аз се кефех на бистрака и живота долу ... Неочаквано на края на една от засадите, в близката далечина, се появиха сребристи тела. Обикновено тръгвах по рано от края на апнеята си и имах време да ги дочакам. Те обаче никак не бързаха а си криволяха наляво, надясно безгрижно. След като се доближиха, се оказа , че това са ято баби платерини. Ясно, чакането си струваше, но на мен вече взе да ми идва в повече ... Христо Янчев ми е разправял, че когато си долу и въздуха не ти стига, рибата усеща напрежението в теб. Явно нещо подобно се случи и сега. В последния момент, когато вече харпуна ми сочеше една от тях и пръста ми натискаше спусъка, изведнъж стадото се стресна и класните риби потънаха в мастилената синева. Теглих им една майна през шнорхела и тъкмо щях да поема нагоре, когато видях, че на пясъка под скалите, на около 5 метра по надолу, нещо се движи ... Тръгнах надолу и съзрях Морска котка. Стрелях инстинктивно без да се замисля. Стрелата прониза животното, то се стресна и тръгна нагоре срещу мен. Идваше отгоре ми и аз панически се извъртях също нагоре и заплувах с плавниците с все сила. В този момент усетих рязка болка в левия крак и ... повече не можех да разчитам на него. Котката явно ме видя (бях с камуфлажа) и дръпна надолу ... След време правих разбор на ситуацията : 1. трябваше да зарежа харпуна (не слагам макари) 2. трябваше да си откопчея баластния колан. Тогава не направих нито едното, нито другото. Макар и да се имам за стара пушка, човек не винаги взема правилното решение, за това само ще повторя написаното от Валтер Ръсовски : "Пичове не се докарвайте до там, да хвърляте баластни колани !"
    Обратния път - с един крак нагоре, ми се стори цяла вечност, дори в един момент си помислих, че няма да мога да изплувам. В последния метър изплюх и шнорхела, усещах че няма да имам сила да издухам водата . После си поех съвсем малко въдух, задържах леко, после още малко и чак тогава почнах да дишам дълбоко и да успокоявам сърцето. Не знам дали това е правилно и го правя инстинктивно, но досега проблеми съм нямал така. Виждах известно време чернобяло, а Варненеца и сина ми, мятаха ли мятаха бомбардите ...
    avatar
    kuins

    Брой мнения : 1234
    Join date : 06.09.2013
    Age : 71
    Местожителство : Бургас

    Пътешествието на един гарван на юг от Пост №1 до Пост № 90

    Писане  kuins on Вто Апр 14 2015, 12:22

    Пътешествието на един гарван на юг

    Сря Юли 03 2013, 13:59
    Седяхме си мирно и кротко на вилата , бачкахме по малко , изпращахме залезите и понякога се разхождахме из гората , където разглеждаме разните буболечки :

    ...един ден , ненадейно при нас долетя един гост от Морето :

    Скоро настъпи и този ден - през който се отправихме на Юг . Мириус ни беше по пътя и естествено като за начало се отбихме там . Уж бе за малко , а се закотвихме за цели 10 дни . С малки изключения заварихме Мястото непокътнато . Но в съседния залив бяха върлували канибали:

    ....една бърза и лесна рецепта за миди в картинки :

    ...а тази невинно изглеждаща буболечка се оказа неква летяща тахтаба , в полет приличаше на подплашен караконджол или настъпан огнедишащ дракон :

    ...Жорето ми каза по тлф- то , че и викали - " плаши пу...рник " :

    ...бе нещо ужасно си беше...

    ...животът сред Природата си течеше спокойно и в пълна Хармония - аз убивах риба , само толкова , колкото можехме да изядем двамата със жената - не повече , щото нямахме къде да я съхраняваме в тия жеги и после да я мъкнем :

    ...гущерите ядяха ларви или други гадинки , само толкова колкото събираха търбусите им , но и не се тъпчеха прекалено , щото пък ставаха лесна плячка за змиите , които от време на време драстично намаляха броя им на Поляната ....но после изникваха от нищото нови и нови гущери , пак нападаха ларвите , кльопаха ги с удоволствие и наслада и ... никой не си правеше запаси или трупаше излишъци - секоя Твар в Гората живееше и се наслаждаваше на Мига и на " Сега " , без да прави планове за каквото и да е ....

    ...само като си помисля , че такъв Ред е съществувал милиони години на Земята , преди Хомосапиенс да стане господстващ вид ...
    YordanDanev написа:Страхотно приключение Митак, и на мен ми се иска отново да стъпя там. Между другото тази тахтабе се казва Алпийска Розалия и това музикантът дето озвучава цяла Странджа през лятото.

    Точно това е :
    Алпийската розалия (Rosalia alpina) наричан още Сечко розалия или Алпийски сечко е насекомо, срещащо се и в България.

    Проста Роззалия , ще си помислите вие. И ще сбъркате! (Rosalia alpina) – известна още като Apis mellifera scutellata, е типична за Централна и Южна Африка, както и за някои части на Югозападна Америка Сомалия и джунглата на Амазонка и Велека. Наричана е често „ Алпина -убиец” – досетете се сами защо.

    На външен вид трудно ще различите обикновената европейска алпина от африканската. По поведението им обаче ще може да направите драстична разлика. Обикновената алпина ще ви даде приблизително 9 секунди време да останете прекалено близо до скалата, преди да реши, че представлявате заплаха и да ви атакува. След това тя ще продължи да ви преследва не повече от 300-ина метра и ще се откаже. При африканската -синеморска алпина нещата стоят по съвсем друг начин. Те ще ви дадат само половин секунда да останете близо до тях и след като изтече това време, десетки, дори стотици ядосани алпини ще се спуснат срещу вас. И ще продължат да ви гонят не 300 метра, а поне 800 метра, като през това време вече вероятно ще сте покрити с жилещи насекоми от глава до пети и ще пищите от ужас и болка.

    Възрастните насекоми достигат 14 сантиметра дължина и размах на крилете повече от 16 см. Ще го познаете по голямата ж глава с малки очи, тъмно кафяви гърди и ивици от бяло и черно по тялото. Ако го различите отдалече, по-добре изобщо не го доближавайте. Това насекомо е силно отровно – то вкарва отровата си в тялото на жертвата чрез 9-милиметрово жило. Последствията са ужасяващи – отровата поразява нервната система и меките тъкани. Количеството отрова, която вкарва алпината в човешкото тяло, е толкова голямо, че болката е огромна и задължително се налага прием в болница. Годишно в Синеморец от ужилване на (Rosalia alpina) умират средно 4000 души.

    Още по-отчайващата новина в случая е, че почти нямате шанс да избягате от алпината, ако той ви е набелязал за жертва. Тези насекоми са перфектни летци и могат да прелетят разстояние от дори 100 километра само за един ден. Има и няколко други ужасяващи подробности, като тази, че алпината може да изстреля отровата си в очите ви. Самата отрова пък съдържа коктейл от феромони, които привличат останалите алпини наоколо, които ще продължат да жилят жертвата, дори тя вече да е мъртва.

    Другата заплаха, която представлява Синеморската (Rosalia alpina) е това, че е един от няколкото вида насекоми, чиито ларви паразитират в човешкото тяло. Те се настаняват под кожата и започват развитието си в подкожните слоеве. Самото то продължава средно 8 седмици – от 5 до 12 седмици. През това време с човешкото тяло се случват неприятни промени – мястото на заразата се зачервява, отича, започва сърбеж и кожно разложение. Може би най-ужасното усещане, за което споделят заразените с паразита хора, е чувството, че нещо се движи под кожата им. И действително – реалността е точно такава, наистина животинката се движи и пъпли подло точно там.

    Лечението на заразата е елементарно – състои се в изваждане на ларвите от тялото на човека, което се осъществява чрез сериозен медикаментозен прием на антиоксидант направен по следната проста рецепта: получена чрез ароматизиране на етилов алкохол от земеделски произход с анетол, изолиран чрез ректификация на етерични масла от звездовиден анасон (Illicium verum), зелен анасон (Pimpinella anissum), резене (Foeniculum vulgare) или от друго растение, което съдържа същия основен ароматен компонент в количество не по-малко от 2,5 грама на литър, захар не по-малко от 40 грама на литър, с добавяне или без добавяне на дъвково масло и/или ароматен дестилат;
    За щастие инфекциите не са чести, за което явно има „вина” и самото насекомо – смята се, че то отделя специфичен вид антибиотично вещество, докато съществува под кожата на човешкия си приемник. Когато се стигне до инфекция обаче, тя може да е изключително сериозна и дори фатална.

    Надявам се, че съм бил полезен. ... ......
    Моля Модератора да премести мнението в раздела "Синеморски потайности".....

    И в тази връзка - като бях лапе си хванах такава Розалия /пак в Страджата/. Докато я оценявах дали става за хербария, който ни бяха заръчали по биология да правим през лятото и я въртях пред очите си, тя си ме напръска в лицето. Освен, че много се стреснах и се уплаших да не ми стане нещо, друго - не ми се случи. После пак съм закачал такива, но нищо не правят. Супер неагресивни са всъщност.
    И това ме подсеща за друга случка, която няма връзка с Розалии и насекоми, но като събитие е подобна . Пак около 4-5-6клас, в Аркутино, докато се моткам сам по плажа и близките дюни, намирам една желва/костенурка - по странджански/, голяма почти колкото ягне Веднага я гепам с двете си ръце от двете й страни и тръгвам гордо да я нося да я показвам на някой си надалеч. Обаче - тя тежи, жега,пясък, тръни и стръмно и за по-удобно - ръцете не ми са вече изправени напред, че тя да е далеч от мен, а съм я подпрял на корема си, за по-лесно. Явно животното доста стрес е видяло от лашкане, друсане, въртене и клатене, че ме напика. Обилно и напоително ... хубаво, че бях на няколко метра от морето ......
    Jorestes написа:... Годишно в Синеморец от ужилване на (Rosalia alpina) умират средно 4000 души...

    Те затова ли са останали толкова малко
    с тези темпове на умирачка догодина няма да остане жив човек бре

    Население на всички градове и села в община Царево, община Бургас, Югоизточен регион.

    Население Ахтопол (град) : 1306 жители
    Население Арапя (морски курорт) : ????
    Население Бродилово (село) : 340 жители
    Население Българи (село) : 131 жители
    Население Фазаново (село) : 43 жители
    Население Изгрев (село) : 32 жители
    Население Кондолово (село) : 27 жители
    Население Кости (село) : 350 жители
    Население Лозенец (село) : 552 жители
    Население Резово (село) : 58 жители
    Население Синеморец (село) : 322 жители
    Население Царево (град) : 5739 жители
    Население Варвара (село) : 231 жители
    Население Велика (село) : 85 жители

    ...извинявам се за прекъсването , утре продължавам ....смлях се от бач днес ...не е лесен живота на село ....

    п.с. Жорестес е пропуснал , че не умиргат от тахтабето местните , а най вече .....курортистите
    п.с. 2 МесТните в Синьоморец , дънят ядрено гориво яко и немат проблеми с подобни гадини , то затуй и Иейрдуган ши прай и ИядрИна централа там - за справки - Камъкът

    Там се запознахме и с една приятна двойка нудисти . Пича бе роден за плувец , въпреки че родом бе от Хасково , мадамата бе от Самоков и не знаеше да плува . Любимото занимание на Венци бе да влезе в Морето гол и да зацепи на навътре , така както майка му го е родила . Изминаваше километри с плуване и се връщаше след часове . Явно не му пукаше особено от медузите и от другите опасности на които можеше да се натъкне . Бе участвал в няколко плувни маратони в САЩ и бе твърде уверен в своите сили и способности - в което няма нищо лошо , стига човек да не се надценява .... Докато седяхме по брега , имах възможност да му обяснявам за особеностите на нашето си Черно море . Той не ми вярваше особено за това , че нашето море е способно да се разбунтува буквално за минути , което ме подтикна да му дам доста примери с мои преживявания . Говорихме и за подводния риболов - питаше ме за доста неща - явно проявяваше силен интерес . За каквото се сещах и знаех - му отговарях , но май пропуснах да му спомена за нещо много важно , нещо което се случи впоследствие и за малко да има фатални последици .
    Те бяха отседнали на квартира в Черноморец при свои приятели и някой им бе казал за красотата на Маслен нос и околността . Харесали нашия залив - бе пуст , тъкмо бяха налягали , когато се случи да изляза оттам облечен с камуфлажа . Така и се запознахме . После ги поканихме на кафе , черпихме ги и със скариди . На другия ден те ни донесоха провизиите , които бяхме поръчали , после следобяда аз им изскарах миди . На следващата сутрин , те пък ни почерпиха със студен сладолед и лед и станахме приятели . Бяха интересни събеседници и времето с тях летеше неусетно . През един от последните дни от нашето запознанство с тях , им бях обещал да им извадя рапани и да им покажа как се обработват . Те щяха да ходят да видят Ропотамо и на връщане да се отбият в нашия бивак .
    Аз както обичайно , влязох в морето следобед и се запътих към един пълен с рапани плиткач . Смятах първо да напълня каяка с рапани и после , спокоен и изпълнил обещанието си , да подгоня сребристите риби - те така и се мяркаха по често към 17 часа ....но не стана точно така ...
    Все пак си заредих харпуна и на бавен ход се насочих към плитчината . Не биваше да се пренебрегва вероятността от всевъзможни срещи . Щях да обходя района и после ще да закотвя харпуна , както си е зареден в някоя дупка . Опасно и рисковано е - не го правете . Предния ден се бе случило да няма риба и не очаквах нещо особено ... Опа-а-а-а - пасаж от ненаплашени платерини средна хубост . Следва изстрел и една добра риба почва да се мята на линията . Нов изстрел - нова риба . И още една . Брех - мисля си - вместо с рапани , да вземем да нагостим нашите нови приятели с риба В далечината мярнах нови сребърни силуети . Запътих се натам . Бях излязъл ептен на плиткото . По скоро се влачех с ръце , отколкото да плувам . И тогава я видях . Огромна , почти около метър платерина . Изгледа ме преценяващо и бавно без да бърза се отдалечи ...
    А аз приятели , като първия новобранец се стреснах , блокирах отвсякъде от изненада , държах харпуна , все едно овчар гега и гледах тъпо , докато огромната за нашите стандарти риба се отдалечава . ....Когато се осеферих , пред мен само се виждаше една приятна розова мътилка , слънцето насреща бе размазано петно , некви лапинки сновяха насам натам , един рак се бореше с друг рак , скарида си засукваше мустаците .... а от моята риба нямаше и следа . В този инфарктен момент , тутакси забравих за всякакви приятели - било стари или нови и никакви уговорки вече не важаха и не бяха валидни . Твърдо бях решил без Голямата Риба да не изляза Пон Юли 08 2013, 15:34
    И сякаш цялото Море в този миг се промени . От нищото се появяваха и изплуваха нови и нови сребърни пасажи , навсякъде закипя от живот , но аз бях вече сляп за тази феерия от красота . Аз търсех Голямата . Пропуснах около двайсетина сигурни изстрела на добри екземпляри , защото аз чаках и търсех . Привиждаше ми се Тя - навсякъде . Пръста ми бе постоянно на спусъка и нервно пулсираше , адреналина на макс , бях забравил студ , глад и умора - позната ситуация на всеки запален харпунист . В един момент си намерих едно доста переспективно за засади местенце и зачаках . Маската се бе впила жестоко в лицето ми , но това в момента нямаше никакво значение - аз чаках - аз предчувствах , аз знаех че точно от тази тъмна и обрасла с миди скала ще се появи нейното сребристо и великолепно тяло ....и познах ...
    Появи се Тя . Моята Голяма Риба . Огромния и силует , спокойно , гордо и самоуверено се появяваше в мътилката ( а бе доста мътно ) Пръстът ми вече се свиваше , усещах как ще я пронижа малко зад хрилете . Бе я по добре в опашния ствол - тука е доста тясно и като нищо ще се разкъса ако се размята из скалите , така и така ми е на чалъм .....О боже !!! Ква е тая пи...ка....боже тва е човек ....мамка му ....кой е тоя идиот ве ....Венци ....къв го дяла точно тук .
    Какво се беше случило . Аз съм се замотал в морето - то е ясно . Нашите прители се завърнали доволни , радостни и щастливи от срещата си с Ропотамо . Окъпали се , пекли се - чакали , чакали , чакали да се върна с обещаните рапани - но от мен ни вест ни кост . Слънцето вече клоняло към заник , когато Венци не се стърпял и решил с плуване да ме потърси . Както вече бях написал : за него големите разстояния в морето не бяха проблем . Открил ме лесно по каяка - закотвен в близост до мен и се приближил да ме пита кво става . Той беше с плувни очила и предполагам , че първото което е видял от мен е било проблясващото острие на стрелата в мътилката .. Не знам дали е разбрал веднага , точно какво щеше да се случи . Непосредствено щом го разпознах , аз свалих оръжието надолу и се чудех как да реагирам . Всъщност вина имаше и в двама ни . Отговорих му с пресъхнало гърло , че днес няма да излизам от морето - търся една голяма риба и че рапани не съм извадил . Пича не показа да се е разсърдил , пожела ми успех и заплува наобратно .... Не знам дали изобщо е разбрал какво щеше да стане ....тогава нищо не му казах ....надявам се да прочете тук . Аз пък съм благодарен на Съдбата , Бог и Случайността , че не прострелях с харпун човек ....и все си мисля - май го спаси това , че бе по пищов

    Накъде към последните ни дни на Мириус , през един задушен и горещ юнски следобед , пристигнаха двама рокери на мотори . Търсеха заливчето с пейките . Съседното е ! - се сетих с кеф , щото на другия ден щели да идват още 20 човека с бус . Били от едно малко градче от Бургаската област - К...... - Че то там и рокери ли има - се зачудих аз ...По възрастния се оказа по разговорлив . Час , час и половина премина в разговори , как на времето е бил тираджия , как е обиколил Европата ...че Германията вече отдавна не е същата...в БГ-то тъпотията голяма и т.н. . Беше ни интересно да го слушаме - вече бяхме подивяли порядъчно и ни липсваше живия контакт с хората - все пак и бизнеса ни ( преди ) бе такъв - контакта с клиента бе най важната част . Мислех си : - Бре , в тва забутано градче , кви интелигенти и пекани пичове имало там

    На другия ден сутринта влязох рано в морето , а жената решила да си доспи в колата....но не би . Откъм главния черен път се дочула страшна врява . Две невероятно едри и дебели жени с куп дечурлига се били отправили към Маслен нос . То не били виканици , не били караници , не били крясъци - чак тревата покрай пътя изсъхнала и прежълтяла . . Както и да е отминали - Слава богу !!! ... През късния следобед сценария се повтори отново - явно се връщаха оттам - като свидетел на Цирка , тоя път бях и аз . Отново - Слава богу - отминаха . Помислихме си със жената , че тва са някакви си там от Бившия советски съюз - я от Сибир или от Тунгус ....но по някое време се дочуваха далечни крясъци и това ни караше да се оглеждаме подозрително неспокойни .
    На стъмване отидох да събирам дърва и реших да се отбия при моите нови познати - рокерите от град К . Отидох в лагера при заливчето с пейките , но щом наближих , внезапно силен душевен смут настъпи в мене . Па тия двете огромни , йедри , космати и гръмогласни жени - беха там .....

    ...рокерите нещо не се виждаха . Това което видях и ми направи силно впечатление - бяха купищата от хартийки , торбички и всевъзможни и секакви боклуци . Те почваха още от пътя , като още покрай него зърнах и дузина употребявани дамски превръзки ...Та в лагеро , доскоро оглушаван от всевъзможни звуци , при появата на Моята Светла и Невинна личност , настъпи гробна тишина . Само се чуваше едно : - Гър -Гър !!! - две мърляви и боси дечурлета с гръб към Мене , се мъчеха да запалят , некъв стар , неизвестно от каква марка , счупен генератор ...
    Смутен от развитието на ситуацията пристъпих плахо напред . Носеха се некви странни миризми - едва тук в средата забелязох да ври огромен казан , бе приготвено и некво огромно барбекю - вероятно на него щяха да пекът елен , а и ми се стори че от казана стърчат крака и ръце . Мълчанието продължи неловко дълго и неприятно . Двете стопанки и господарки на канибалския бивак в който по невнимание бях попаднал , изгрухтяха нещо несвързано и неразбирЯемо и почнаха да ме оглеждат преценяващо . Май им се видях кльощав и не след дълго ми обърнаха пренебрежително гръб . Едва чак сега видях рокерите - младият разпалваше барбекюто , а по възрастния - Европеецът , мълчеше като настъпан и страхливо със свити рамене поглеждаше ту към единия ту към другия глиган . Явно се страхуваше да не се чуе нещо от вчерашния ни разговор ....след като усетих , че съм попаднал на грешното място и по грешното време , предпазливо запристъпвах назад . По пътя на връщане си спомних , че през деня бе идвал при нас един горски с джип и съвсем вежливо ни бе помолил да си събираме боклуците и да пазим чисто . Чудех се дали първом не беше минал оттук
    След ден си заминаха . В понеделник следобяда , отидохме специално да посетим бивака им . Имах си нещо наум и то излезе вярно . Бяха оставили тонове боклуци , като в средата на поляната миришеше невероятно тежко и гадно на разложено голяма купчина от развалени , сурови миди . Навсякъде се рееха мухи , оси , кокали ....липсваха само черепите....
    Почистихме колкото можахме - срам ме бе от горския ....прави са да гонят хората
    Един друг пич също извърши престъпление срещу човечеството . Бе дошъл само за през деня със семейството си . Виждал го бях и преди по палатки и биваци . Така се случи , че след като си тръгнаха , случайно минах покрай мястото , където бяха - бях тръгнал по малка н. . Жега - не се диша на повече от няколко метра по далеч от морето . Гледам в тревата и не вярвам - нашия изсипал около половин кофа лед на земята . Не издържах да гледам как така леда си се топи най престъпно и безотговорно и извиках на жената . Имахме останало едно шише с много яко ядрено гориво . Бе подарено от приятел , градусите му нещо ни идваха в повече и то все артисваше . Сега му бе дошъл момента . Жената бяга , носи две чаши . Аз загребвам със шепи и мятам лед вътре . Наливаме скоросмъртницата . Отделяме няколкото боклучета и сламки дето плуват вътре . Отпиваме . Кефът е невероятен ...
    В друг репортаж бях споменал за гараваните на Мириус . Обитаваха висок столетен дъб , разположен срещу Мидарника . Често идваха край нас . Един от тях бе по различен . Не бе чисто черен като останалите , а отпред на гърдите имаше малко бяло петно . Окраската му беше досущ като на нашето куче и затова го кръстъхме Гари . Гарванът Гари . Името му прилягаше идеално и дори свикна с него . Имаше неприятния навик , в най ранна утрин да кацне на някое дърво , на клон над палатката и да почне да грачи . Дори една сутрин , май по Еньовден беше , ни събуди рано , рано и в просъницата си го чух да ми говори : - Гра ! - Г-р-р-ра ! - Гра ! - Булти-и-и-и !!! - Сега се кефиш на Морето и Природата , ма ща питам Зимата , кви ши ги дялаш !?!
    Настъпи и последният ни ден на Мириус . Бяхме замислили по далечно пътешествие и време бе да продължим . Най хубавите мигове , които ми останаха оттам , бяха през тихите пълнолунни вечери , в които цялата поляна се изпълваше със светулки , а Щурците безспирно пееха и приспиваха Морето ...
    Тръгнахме отново на Юг . Разгледахме отблизо Арапя :

    - Флипо ми бе препоръчал едно място . Намерихме го лесно според неговите инструкции . Местенцето се оказа приятно , но не ни хареса панорамата от нескончаемите строежи и милионите боклуци по брега . Те бяха от всякакъв характер :

    Въпреки нечовешката жега продължихме . А тук , а там ...стигнахме до Синеморец дори :
    - там трагедията е пълна - навсякъде поставили забранителни табели против къмпингуването и преминаването с МПС по горските пътища водещи до морето . Плажът далеч от селото - на връщане требе се катериш кът товарен катър и ако оцелееш да се добереш до квартирата , може и да си пуснеш един леден душ , Велека пък е превърната в нещо като увеселителен парк и щях да падна - до моста - платен паркинг Синеморските странджански лами са станали нещо много лакоми . Ако сте истински любител на природата , а не поредния бройлер на който му е готено да му организат сичко и да го водят като стадо - просто не ходете там ....Стигнахме и до Силистар - там само за да стигнеш до Плажа требе се изръсиш с 4 кинта . Преди когато нямаше криза събираха само по 2 лева . Народа е полудел , но най луди са тези , дето си дават парите за нищо . Да им е честито . Догодина може и 8 кинта да стане

    Разочаровани си тръгнахме обратно за Бургас . Тва е то нашто мило родно Черноморие ....

    На няколко пъти спирахме и проследявахме разни отбивки . Все стигахме до недостроени и грозни строежи , стърчащи като костите и скелетите на отдавна изчезналите динозаври ...

    Тук там имаше и красиви гледки , които снимахме в движение :

    Спрях колата . Тръгнах по един черен път пеша . И ако тук стигнех до същото като преди , бях решил това да е последния ми опит . Отдавна бях вир вода и вече бе почнало да ми писва . И тогава го намерих . Мястото ....
    Намерих една огромна , безумнопрохладна сянка . Страхотен кеф - все едно съм влязъл във фризер . . Слязох до Морето - скали , синева , смокини и свобода . Имаше някои рискови участъци и реших да поогледам за околни маршрути . Върнах се . Некъв чичка с модерен автомобил бе спрял на пътя и нещо ми махаше . Накрая слезе и тръгна към мен . Аз също към него . Оказа се , че съм му запушил отбивката по която той е решил да минава . Заговорихме се . Мястото което открих , било на неговата частна собствена земя . Попитах го дали има проблем да си опъна палатката там и дали някой ще ме гони , той се засмя и ми повтори , че земята е негова и няма никъв проблем да си опъна палатката , дори долу на морето имало и сладка , студена вода . Зачудих се дали ще е уместно да го прегърна и целуна .
    Чичката и жена му отидоха да си правят нуди плаж в съседния залив а ние се отправихме към " нашето " място . Опънахме палятката и верно долу от една скала извираше , макар и оскъдно вода . Бе ледено студено . . Имах чувството , че съм открил рая . Втората работа бе да спретна набързо една охладителна водна инсталация :
    Подръчни " строителни " матряли из заливчето имаше доста . ... Тука съм снимал двете струйки вода , които събрах , преди да влязат в инсталацията :

    ...и по нататък :

    ...бях горд със Себе си ....

    На следващата сутрин още не бе съмнало , когато ни разбуди странен шум . Чу се пърхане на крила и после тва : - Гра-а-а !!! - Гра-а-а-а-а ! . Гари ни бе намерил . Дали бе ходил чак до Силистар . След малко пак : - Гра ! - Булти-и-и-и !!! Ставай да снимаш изгрева ! Джулая е едва вдругиден , но тогази ще е облачно ! Гра-а-а-а !!! ....
    Мамка му и гарван ! Станах ...и ето го и Изгрева , ден или два преди ДЖУЛАЯ МОРНИНГ :
    Благодаря за отзивите , приятели !!!

    ...в съседен залив намерихме още една , но по читава чешмичка :

    ...след 2 дни направих ъпгрейд на водната инсталация :

    - водата бе нашето спасение - оказа се че в някои магазини за хр. стоки на Юг , водата в големи бутилки бе свършила , а в други гонеше безумната цена от 5 кинта

    - пихме от нея ....още сме живи де ...

    ....свърших и аз едно добро дело , макар и малко ...
    ...дори и дъжд да вали , купонът пак ще върви :

    ...Морето , често е безмълвният свидетел на всевъзможни драми :

    ....охладителят за бира :

    ....галошите за гмуркане :

    ....циганията :

    ....трапезатЪ :

    ....малък празник в къщи - ще ядем б-о-о-о-у-б :

    ...през една от вечерите предприехме почистване на заливчето под нас - едвам " дишаше " от боклуци горкото - забелязах , че заливите със северно изложение " събират " повече " смет " от Морето за разлика от останалите ...

    ...красива е нашата Природа ....нека да си я пазим чиста .....

    ...повярвах му на Флипо , за тоя чалъм за приготвяне на рапани ...и не сбърках ....

    ....но той не ми повярва , че има такъв залив на нашето крабрежие , дето от него се вижда как изгрява и залязва Слънцето откъм Морето :

    - ако си с лице към водната шир , отдясно изгрява и отляво залязва ...

    ...и накрая искам да се извиня на тоя пич , дето смутихме покоя му ....

    - па Жорето и той не ми повера за тоя паметник - нямало го било в ИНТЕРНЕТ

    ...а тука се чува , гарвана Гари как ми нарежда :

    - Благодаря ти Приятелю !!!

    ...мястото оставихме в този вид :

    ...да видим как ще го намерим следващия път ...

    ....винаги оставям вода , когато мога ...ако сте навлезли във висока суха трева и оставите автомобила по дълго да работи на място , рискувате да предизвикате пожар - често дрънкайки колите си по черните пътища удряме и пукаме гърнетата и тръбите на ауспусите си и някоя искра може да направи в жегата и сушата голяма беля - бъдете внимателни през лятото !

    ...тръгнахме си , не без тъга :

    ...на връщане по пътя вече си личеше , че сезона е в разгара си - навалица и двете посоки . Тъпи каскади и неправилни изпреварвания . Карах яваш -яваш . Край Царево минахме покрай явно скоро преобърнат и смачкан до неузнаваемост джип . Лято е . ...

    ...на другата сутрин жената се събужда в къщи и дълго време се чуди в кой залив се намираме в момента ..
    КРАЙ !

    ...мястото е същото - на юг от Царево ( повече подробности - за приятели на лични )...следва репортаж ...
    Една вечер тамън бях заспал и усетих нещо да пърха около мен . Не бях сигурен дали не сънувам и замахнах яко с ръка . Събудих се от шум на шляпане по стената и болка в ръката . И кво да видя - Гостът от Морето :

    - залепен на стената ...бе дошъл да ми напомни , че е време за следващата палатка ...и аре пак на последното място :
    Там заварихме едни приятни хорица от Гара Елин Пелин :

    - бяхме на една възраст почти , намерихме много общи теми и три дни с тях преминаха забавно и неусетно , въпреки лошото време и море ... Странно съвпадение бе факта , че още първата вечер , съобщиха по радиото за фаталната катастрофа с децата от Елин Пелин , като точно по същото време , пича се възмущаваше , че вече порасналата му дъщеря излиза с компания дето карат като луди ...и като чуха нашите нови приятели ужасно се изпопритесниха . Ние се опитвахме да ги успокояваме и добре , че са мобилните телефони и се изясни , че с техните деца всичко е наред ...но загиналите се оказаха техни приятелчета

    Втората странност се случи втората вечер . Бе наближила буря , небето бе цялото черно и заплашваше да ни затисне . Ние си седяхме на масата , апвахме и си пийвахме юнашката и аз , за нищо на света не бих станал от масата . Катя и Красимир се засуетиха и почнаха да прибират , но аз им казах , да не се притесняват , че дори и капка дъжд няма да падне . Те ме изгледаха доста учудено , но вероятно отдадоха репликата ми на алкохола . Пороя ни размина на километър , може би ....и след тва наште приятели ме гледаха още по учудено . Жената не - щото тя е свикнала на чалъмите ми да контролирам времето . Предпоследния път и Бат Ватуса беше свидетел в Синеморец ...и той ме изгледа доста странно тогава. Времето тогава бая си отиваше на дъжд , Камъка нямаше тента и благодарение на моите способности си прекарахме добре . Тези способности ги имат много хора и дори не подозират за тях , но тва е тема за друг разговор .
    Майка ми звъня , поне три пъти да ме пита дали не ни е отнесъл Пороя , щото в Бургаско било страшно ( резервоарите ми на Севрито и в момента са пълни с дъждовна вода - тва е то - Господ да ти полива , а ти да си вееш гъзО на плажа )...но ние си прекарахме добре :


    ...говорих им за гарваните и за Гари - па те ме гледаа все по странно ( на третио ден , вече владеех шопскио перфектно ) , тук гарвани немало , но ги нападнали лисици ...

    ....................................................СЛЕДВА.............................................

    ...па квото ми требе , туй ми иде ... ( ти е..ем прогнозитИ )


    ....когато ги чух хорицата , че ги нападнали лисици , на свой ред и аз подскочих - лисугерите не са социални , че да нападат заедно ...най Фероятно са минали глутница чакали покрай тЕх ...виели са виели - те такО се сОбират вечер - ми нЕмат телефони ....след като чух за лисиците , ми стана ясно , защо наШте приятели , преди лЕгане оставят пред палатката си 7 , 8 запалени газови фенера ...и защо Краси бе въоръжен със щик от Балканската война и ...мачете ...от Мексиканската
    Верно гарванИЕ първите два дена нЕмаше ...па бЕха избЕгали нЕкъде . Па се едно съм си измислял . Но на третия , явно ятото се престраши и сутринта се чуха ясно как грачат . Сега вече наште приятели тотално зеха да ни гледат странно . Беше ни приятно с тЕх и съжалявахме , че си тръгват , но най странното събитие се случи след като Те си тръгнаА .
    ...преди да продължа , ще предупредя , че следващите събития няма да се харесат на цялата аудитория ....

    След като си тръгнаха тези , скромни , сърдечни и приятни хорица ....в един миг останахме тотално сами в природата . Техните думи звучаха още в ушите ми , но ние си бяхме сами самички . И не след дълго ятото гарвани , се приближи до нас . След още по малко дълго , те вече се гонеха из клоните на вековния бук над нас и грачеха щастливо . Държаха се така , сякаш ни познаваха от отдавна . Дали бе възможно , това да са същите гарвани от Мириус . След някой друг час , огромна сянка прелетя над нас и кацна в полето на юг . Щъркел . . Той подтичваше и гонеше нещо из високите изсъхнали треви . Предположих , че си похапапва от големите скакалци мутанти , които скачаха в невероятно изобилие навсЕкъде ( след някое друго изречение , ще вляза в час и ще забравя шопския , но още ме държи спомена ) . Та Бай Щъркел си бе диво и живоядно животно и ми стана мноу смешно , когато Краси ми бе споделил , че една стара мома софиянка , си спрЕла колата насред пътО , изскочила с една купичка храна за котки и тръгнала да гони Щърко да го храни .

    ...и като върви близо до теб , имаш чувството , че човек минава - хоп , троп , лоп - двата крака - са си два крака
    Третото странно събитие се случи на третата нощ . Бях заспал . Луната , вече бременна и пълна със Светлина от Слънцето ... за кой ли път , бе огряла палатката и полянката до нас . Усетих нещо . Нещо като трус . После нещо се раздвижи под нас . Нещо се случваше . Извиках на жена ми да се събуди , но глас от гърлото ми не излизаше . Опитах да се помръдна , но уви - тялото ми оставаше неподвижно . Можех само да наблюдавам какво се случва около нас . Появи се светлина откъм Полето . Първо слаба , после още по силна . Изведнъж стана много светло . Палатката стана прозрачна , земята под нас също и можех да виждам навсякъде . Съзрях вече ясно , какво точно се случва под нас . Пълзяха и се движеха корените на вековния бук . Земята и пръста се отдръпваха и ние двамата останахме да висим само на корените , които се оплитаха все повече и повече под и около нас . Самото дърво сякаш висеше в безкрая . Нагоре около клоните му танцуваха и се гонеха безброй светлинки ...
    Над нас премина бяла сянка , ако мога така да се изразя и нещо , меко се приземи до нас . Не можех да си помръдна главата , но го виждах . Огромен , бял , сребрист гарван - колкото човек , че и по голям ....- Кой си ти ? - попитах го мислено аз . Той не ми отговори . Но в главата ми се зароди следната мисъл : Понякога Господ изпраща Ангелите си на Земята , но понякога те бягат от Него там ....после друга : Идат сериозни промени и то скоро , но трябва да скъсаме окончателно и тотално с миналото си... за да продължим напред .... бялата птица отлетя и всичко си стана нормално . Само дето не можех изобщо да помръдна и започнах да сънувам неистово ...сън след сън . Един след друг - безкрайно - че в миналото ли не бях , че в бъдещето ли ...ще спра до тук със съня ....има и още ....но друг път ...на маса ....

    ....инак през повечето време , Морето си бе доволно лошо и мътно :

    ...времето ШИ бъде облачнУ ...

    оня беше зелен и не чак толкова луксозен
    тва с фиатчето беше яко
    ...риба има обаче ....и в следващите репУртажи , Ши ва разочаровам ...

    ...ма и тоС не е свършил де ....

    п.с - аз досега бЕх на пУчивка ....ся мЕтам рибата ...

    ...та видях аз кемпера и той веднага ми легна на сърцето :

    ...ахках , охках , цъках с език , като Ганю балкански , огледах го отвсякъде , дори отдолу се наврях ....докато накрая собственика му не издържа психически на моето вероломно нападение и излезе . Оказа се приятен и дружелюбен чичка от Мюнхен . Като го разбрах отде е , веднага му отдадох чест с изпъната ръка и изревах : - Хайл !!! . Па бех на няколко мастики . . Чичката падна да се хили ! . - " Мастика-а-а ! - вика той - Гу-у-у т !!! . Веднага станахме приятели . Разбирахме се на английски , с леко византийски акцент

    Отивал в Африка , но нямал да се качва на ферибот . Щял да мине по суша през Турция .
    Камиона беше Мерцедес ...
    ....Залези и Изгреви ....ще останат завинаги в мен ...

    .......................................................КРАЙ.........................................................................
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 12:57

    и още един разказ от детските ми години :

    Среща

    Привечер е . Духа силен вятър , който разпилява хартиите пръснати по пясъка и пронизително свири в ушите. Морето бучи и всеки плясък на вълните отеква като топовен гръм. В далечината на фона на тъмния мост се открояват светлините на пристанището. Оттам заедно с вятъра, долитат и стържещите звуци на драга. Днес се беше случил необикновено топъл за зимата ден и ние нямахме нищо против за една среща с морето. Вървим по пясъчната ивица, разговаряме буйно и като винаги спорим за нещо на подводна тема. Обичахме морето, мечтаехме да проникнем в неговите дълбини. За нас най-голямото щастие бе да бъдем под водата. Но какво всъщност ни привличаше там? Ето какво : подводната романтика е несравнима, пред нас се разкрива един друг нереален свят с други движения и необичайни форми. Морето прелива от красота, прелива от цветове, прелива от любов. До подводните красоти все още не са достигнали лапите на цивилизацията - под водата няма автомобили, няма фабрики, заводи, училища . Там съществува една девственост неомърсена от тълпящия се човешки род, който унищожава всичко след себе си. Ако аз и Мирослав (Миро Калмара) бяхме родени по рано, сигурно щяхме да бъдем пътешественици, да откриваме нови земи или да търсим злато заедно с героите на Джек Лондон. За жалост сме родени късно - в ерата на техническия прогрес, когато не ни остава нищо друго, освен да гледаме телевизия, да четем научни списания и да си учим уроците. Родени сме късно, закъсняли сме ... Не. Не сме. Нас ни очаква морето. Нас ни очаква морското дъно - примамливо и неизвестно. Нас ни очаква дълбините .
    Спорим и вървим. По точно препъваме се в пясъка. Вятъра шепне в ушите ни морски предания. Стъмнило се е съвсем. Неусетно сме отминали Моста. Пред нас се открива, като исполин кея на пристанището, което веднага привлича погледите ни. Чувам как Миро ми предлага да се качим на кея и по него да отидем на фара. Оттам се виждало цялото пристанище. След кратко двоумене приемам предложението. Лек спринт по мокрия пясък и вече сме пред кея. Там ужасна смрад, понеже точно под кея се изливат черните води на мръсен канал (тогава беше така ), над който гларусите денонощно кръжаха за да докопат нещо за своите вечно гладни стомаси.
    Решението да се отиде на фара е взето, но изпълнението е трудно, понеже влизането в района на пристанището е забранено и единствения нелегален вход е затворен с висока желязна ограда, чието прескачане е невъзможно. Винаги за нас имаше изход от всяко затруднение. Откриваме, че до фара може да се отиде, като се премине точно над мръсния канал, плътно долепени до желязната ограда с риска да паднем долу. Преди да тръгнем забелязваме две момичета, които също като нас се мъчат да преминат на кея. Със снизходителна усмивка ние тръгваме по избрания от нас път. Стъпка по стъпка, с разтуптяно сърце стигаме до края. Вече сме от другата страна. Доколкото позволява конструкцията на оградата, виждам как две нежни ръце се държат за нея, а отдолу под зелената блузка се подава един гол пъп. Голямо беше нашето удивление, когато ние видяхме, как идват при нас, по нашия опасен път, двете хубави момичета. Учудените ни очи, следят всяко тяхно движение и ето те вече са при нас. Подаваме им ръце, помагаме им и те ни благодарят. Вървим по кея в посока към фара. Тук вятърът е по силен и брули лицата ни. Ние вървим по най високата част, а те по най ниската. Постепенно разстоянието между нас се скъсява и вече сме толкова близо, че дочуваме техния разговор. Ето, вече сме на Фара, който стърчи самотно и изпълнен с тайни, ни подканя да влезем. Ние предлагаме на мацките, да се качат с нас горе. С известно колебание те се съгласяват. Оставаме учудени от тяхната смелост. Изкачването нагоре е трудно и опасно. Върви се по една тясна и вита стълбичка. Вътре е тъмно и след кратки възклицания от тяхна страна вече сме горе. Пред нас се разкрива светлинна истерия : светлините на корабите, пръснати из морето, на постройките в пристанището, на фара на остров Болшевик, който мига през 13 секунди, а в посока към Центъра, над града, над светлините на блоковете и къщите, се откроява с червеното си сияние, огромната светеща буква "Н" на хотел България... Време е за слизане. Едното от момичетата, което ми е по симпатично, ме помоли аз да поведа групата надолу. Слизаме. Тя ми казва, че изпитва страх и аз я улавям за ръката и ... изведнъж усещам как нейната ръка се впива в моята със все сила. След минута, стискащата ме ръка се отпуска нежно и доверчиво. В този момент ми се прииска това спукане да не свърши никога. Щеше ми се да и кажа нещо, но езикът ми бе като завързан ... но уви, светлината отдолу прониква все повече и повече - пред входа на Фара свети крушка. Усещам погледа й, но не намирам какво да и кажа - в главата ми е празно, но светло. Тръгваме по обратния път - те пред нас, ние след тях. Вятърът пак яростно се блъска в лицата ни. Само тя от време на време се обръща, сякаш иска да ми каже нещо, но на нея явно също не и достига смелост ...
    Съдбата не е постоянно благосклонна към нас. На изхода на кея, точно откъдето трябва да минем, за да излезем от района на пристанището, се чернеят две малки фигурки. Постепенно с времето, големината на силуетите се увеличава. Приближаваме се. Вече са толкова близо, че виждам как единия си пали цигара. Дочуваме гласовете им - на закоравели пушачи. Най - после под светлината на силните пристанищни прожектори, които осветяват кея подобно на стадион, различаваме лицата на двама възрастни мъже, облечени с якета и дънки ... Физиономията на този с моряшката фланелка ми се струва позната, но не мога да се досетя откъде. Виждаме, че спират момичетата пред нас и след малко дочуваме : " - Ей вие двамата какво правите тук ? " - извиква този с моряшката фланелка. " - Елате да видим какво правите тука ?!? " - допълва със същия заповеден тон, със заплашителна нотка в гласа си, другия. "- Знаете ли, че влизането на чужди лица в райна на пристанището е забранено ?!? " Отрицателен отговор от наша страна ... Питат ни за адресите. Питат и момичетата . Проклинам наум - каква нежелана среща. По някое време, както съм се замислил, ме стряскат следните думи : " - Да ги закараме ли в участъка ? " - подхвърля единия на другия. При споменаването на думата "участък" - аз и Миро се спогледахме (отиде характеристиката (досието) на кино) Огън и същевременно хладнокръвие се чете в нашите очи - готови сме на всичко ... Но дотам не се стигна. Чичките буквално ни изгониха, заплашвайки ни, че ако ни срещнат още веднъж, ще ни закарат направо в райнното. Мацките останаха при тях ...
    И пак вървим по запустелия плаж, само че не спорим а мълчим. Препъвайки се в буца пясък, изведнъж се сещам откъде ми е познат, мъжа с моряшката фланелка ...та това бе "Пешо" ! Човекът, който представяше хумористични сцени от своя живот в Дискоклуба (то май един, единствен ). Беше нещо като артист и бе известен на всички по-редовни посетители на дискотеката до плажа. Пред публика се представяше с това име - Пешо. И ето сега щеше да има да разправя как ни е изиграл, ще ни направи за резил пред младежта в Бургас. Споделям откритието си с Миро. В отговор на обзелото го учудване и яд, той изпраща една псувня, от тия дето не се чуват всеки ден, по повод на Пешо. След малко той признава, че наистина всичко му се е струвало малко като на шега, като на игра а и самия вид на тези пазители на реда, малко го е разсмивал ...
    Стъпка по стъпка, оставяме върволица от следи по пясъка. Звездите блещукат весело. Ядът ни изчезна някъде с вятъра. Всеки спомен за случилото се преди малко предизвиква смях ... Спираме и обръщаме поглед към Морето. Искаме да го погледнем за последен път преди да се приберем ...

    вятърът духа , морето бучи
    гребени бели на черни вълни
    удар топовен - въздишка и стон
    във мрака гробовен на зъл Посейдон


    Тръгваме си . Морето заглъхва отзад ...


    КРАЙ
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 12:59

    Смъртта на художника

    на Генчо Павлов

    Под мен море, над мен море -
    уста отварям да крещя :
    - Аз искам въздух и небе !
    - викът превръща се в звезда.

    Остана значи горе ти,
    добър и скъп, живот свещен,
    и слънце свети, но лъчи
    не стигат в тоз сумрак зелен.

    Харпуна стискам аз, дали
    един ми е свидетел на смъртта ?!?
    Уви, пробито то трепти,
    пронизано е със стрела
    - меруто на мечтите мои.
    - Каква съдба , каква шега ...


    п.с. ...написано е в ученическите ми години , под влияние на разказите на старите харпунисти за трагично загиналия при състезание в Турция - художника Генчо Павлов ...
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 13:08

    още един спомен от детството ...няма дата , написано е ...някога


    Зеленият кръст

    Хубаво е нашето Черноморие , но не всички имат очи за тази красота. За едни то е само един прекрасен курорт - слънце, море, въздух, за други доход, за моряците - желан и очакван бряг, а за хора като мен, това е една неповторима романтика ... и през зимата и през пролетта, лятото и най- вече есента. Да тръгнеш примерно, от Бургас до Сарафово, пеш покрай плажната ивица. Непременно трябва да минеш по пътя за Солниците.
    За повечето хора, това е един, нищо и никакъв, разнебитен път. Пътят за Солниците, това е пътя на моето детство. Колко пъти, като малък съм препускал на колело по него, заслушан в песента на жиците опънати между крайпътните стълбове. Заслушан в свирукането на Вятъра, омаян от синьото на Небето. Пътят към Солниците - от едната страна Морето, от другата - Езерото, прелитащи чайки, стара железопътна линия, врабчета в храстите - всичко това е прекрасно. Пътувайки по този път, ти се губиш в миналото, ти се връщаш в спомените си ... По нататък, на север, след Солниците, следва черен път. Той се издига нависоко по стръмния бряг и оттам се открива по широк хоризонт. Много е красиво при залез - виждаш, как града се къпе в лъчите на залязващото слънце, как високите и бели, блокове и здания, потъват в пурпура на отиващото си Слънце и как то изпраща последните си целувки към Морето. Вървейки натам, заслушан в прибоя, не можеш да пропуснеш един самотен, зелен, железен кръст, стърчащ трагично, само на няколко крачки от пясъка ...  Както всеки кръст и този е символ на някаква фатално завършила драма, знак за смъртта на нечии живот ... но защо е тук до морето и защо прави това красиво място да изглежда тъжно, до тази спряла кола с двамата влюбени в нея ?!?
    ...на същото това място, точно преди една година, един нещастно влюбен мъж избра смъртта и се прости със живота си, един човек, който много обичаше Морето ... Познавах сина му - като малки, заедно си играехме с него, състезавахме се с прочутите колички с лагери, падахме, ставахме до тъмно и често виждах, как баща му се прибира усмихнат от морето, слиза от мотора и гордо показва пълен кукан с едри кефали. Беше харпунист ...

    (Името на мъжа е Харислав Караджов – бел.моя Претор)
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 13:50

    Неозаглавен
    (на Мириус)

    ...отново странна история , която започна в петък следобед. Краят на работното време чука на вратата, кинтите са малко и оттук нататък да дойде някой, шанса е почти нулев. В кофти настроение съм. Искам да избягам от цивилизацията, да се скрия някъде в дивата природа, да се почувствам отново така, както едно време на Фургона ... Да отида до Острова бензин имам, но през уикенда, сега по това време на годината, там е лудница. Няма кинти ... тъпо ми е и си пускам стари парчета от Тубата. Две от тях качвам във Форума .... Господи, толкова ли много искам от теб ?!? Не обичам лукса, не си падам по скъпи коли, лигави жени, не ходя по ресторанти и хотели, живея скромно и се обличам така, мразя простотията и гъзарията - Вижте кой съм, кво имам и кво мога !!!!! - този образ е на светлинни години от мен .... но Нептуне, да не мога да отида на диво място на Морето !!!!! Жената вика : - Така и така, ясно е, че утре пак ще дремем тук, ми да вземем да изядем по един еФтин сладолед Магийко ?.... ми колко му е...набиваме ний лакомо в жегата сладоледа и наистина взе, че се случи неква магия ... идват двама да се снимат, после още двама ... все по двойки ... още и още в рамките на час, час и половина - нон стоп в следработно време ... баси ... Към 7 часа имах кинти и за нова палатка ... Нептун явно бе подготвил изненада за мен ... На другия ден сутринта запалих колата и гледам - лампичката за бензина свети червено - ми той другия Админ откакто разбра - преди месец, че фиатчето и така може да върви - колата я караме все тъй - на червено ... викам си : - До близката бензиностанция все ши стигне, няма да зимам тубата с бензина - наполовина пълна, наполовина празна ... Оказва се, че там обачи не работят ... и на риск към следващата ... обачи се оказва пътя в ремонт и е затворен и почва едно лудо обикаляне из града ... коли, народ - тотална лудница, да оставим настрани жегата ... ей туй Чинкуеченто ни закара с двата си цилиндъра - бензина верно го мирише ... заредихме повечко - смятахме да избягаме далеч на Юг. Решихме пътьом да видим как е положението на любимото ни място - сега по това време на годината би трябвало да е гъчканак. Учудването ни бе огромно, когато не видяхме ни една палатка. Гледам една, единствена кола, доближавам се и кво да видя : - Стрижока !!! От лаф на лаф научаваме, че от миналата година яко гонят, пишат актове и удрят люти глоби (на следващия ден един харпунджиколега ми каза , че софиянци му са се оплакали, как са подписали акт за 40 лева и като отишли да плащат акта се е оказало, че той е бил за 400 кинта). Решаваме да останем, но без да вдигаме палятките, а да спим в колите. Изкушението бе голямо и решихме да рискуваме да отнесем глоба за навлизане в резерват с МПС. Огън не си и помислихме да палим, добре че бяхме взели газовия котлон. Вечерта си "легнахме" рано, смятах на другия ден да стана още по тъмно, но уви - някъде в около 3 сутринта се чу блъскане на врати - некви отидоха да се е....ъ-ъ-ъ да праят любов на брега на морето ... Бяха спрели точно до нас, така че леко се успах, но все пак успях да вляза да гмуркам сравнително рано. Морето бе станало още по гадно от предния ден - отвън не се усещаше много, но вътре бе пералня и то на бързи обороти. Ще запитате защо влязох, но вижте как започва историятя - бях сигурен, че Нептун е приготвил изненада за мен ... Първо веднага съжалих, че съм си взел бокса - бе станало мътно като в Бургас - едва в дълбокото и по на открито видимостта леко се подобряваше, но не повече от 3, 4 метра ... В плиткото риба не се мяркаше никаква. Открих я чак на термоклина - точно както беше написал Спиър в гмуркаческите форуми. Самия термоклин бе паднал на около 15 + метра, само малко по нагоре бе боза. Мътно бе, но и скалите ми бяха познати и щом влязох във форма почнах да се спускам все по надълбоко. Морето отгоре си бе пусто. Още докато влизах, колкото и да обхождах с поглед хоризонта не открих ни лодка, ни кораб, ни буй - кеф - ни рибари, ни гъзари, ни туристи, ни джетисти, ни харпунисти - само една необятна стоманено-сива боботеща заплашително маса. Мъртвак. Усещане за смърт и покой ... и най накрая ще гмуркам на спокойствие, необезпокояван от никой в дивото море - обожавам ги тия дни в средата на лятото, когато стихията вади всичко живо на брега... Първата платеринка се появи- плува си съвсем спокойно и доста се учудва когато висва на въжето за стрелата. При следващото раздишване съм наобиколен от безкрайно ято чернокопи. Бързат за някъде. Продължавам да гмуркам, но повече риба не срещам. Решавам да сменя мястото. По пътя се разминавам с друго ято - този път са заргани. Стрелям в движение ... и дубъл. На новото място още една платеринка висва на кукана. До този момент пропуск нямам . Но няма и риба. Продължавам да гмуркам упорито - не вярвам това, което се случи в петък да е било случайност - отдавна не вярвам в случайности ... И ето - най-накрая за първи път ме доближават стадо едри риби - баби платерини - големи токмаци - от едри по едри. Бях повел една и тамън да дръпна спусъка - гледам отзадИ идват още по големи риби ... баси - този път ще има трофей ... дълбочината е около 12 метра, раздишал съм идеално и не ми пука ... фащам на прицел едно голямо прасе и вече виждам как стрелата пронизва хрилете му ... и внезапно се чува нещо като пукот, като тропот и рибите се изтрелват напред като обезумели ... Светкавично ми се явява мисълта : - Тук има и някой друг !?! и веднага виждам как два пъти по едри, сребристи риби - няколко на брой - плътно следват бягащите. Направо орът дъното и вдигат мътилка. Гофуси. Поне петкилограмови. В следващия миг, виждам че пред насочения ми харпун, вместо хрилете на голямата платерина са хрилета на най големия Гофан, който съм вижадал някога. Блажен миг. Натискам спусъка с блаженното усещане как след малко нещо яко ще ми дръпне линията. Изстрел. Изведнъж пред лицето ми се оказва една озъбена муцуна и изчезва... Тръгвам нагоре ... нищо не се дърпа, нищо не се мята, не съм уцелил ... Треперих поне половин час от адрелина - бях свръхвъзбуден - за пръв път в живота си бях свидетел на подобна картина - брутална гонка в дивата природа ... Донякъде и не съжалявах толкова ... продължавах да гмуркам ... все по дълбоко и по дълбоко - откривах нови скали, нови падини, нещо все ме дърпаше надолу - дали любопитството или нещо друго... Ето спускам се пак - в началото си помагам с кракатата, после бавно пропадам. Изравнявам още отгоре и надолу нямам проблеми. Пропадам, пропадам, пропадам. Спускам се като във гроб. Вече няма нищо нагоре. Само сивота. На дъното съм. Дори и тук мъртвака ме клати като прибой. Гръдния ми кош е свит, но защо ми е толкова приятно. Защо ми е толкова сигурно, спокойно и защитено. На сушата никога не съм се чувствал така ... Дали тук долу не се връщам в утробата на моята майка. Дали не помня ударите на нейното сърце и не ги срявнавам с пулсиращия тътен на морето... Сигурно съм на 25 ... Не ми се изплува ... Някой ден ще остана ... В далечината, на края на видимостта нещо се движи - морска котка, идва насам ... При една такава среща миналата година, ми се беше схванал крака. Бях я уцелил и тя ми се хвърли отгоре - не ме беше видяла ... и докато я избягна, докато се извъртя... Затова сега не я изчаках да се приближи и стрелях отдалече. Превъртя се няколко пъти и се откачи. Бях я уцелил прекалено челно. Реших, че за днес съм събрал достатъчно емоции и излязох. А на брега жената се забавляваше с една кошута. Беше я нарекла " Хруп - Хруп " ...
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 15:22

    НЕСПОКОЙНИ СЪНИЩА

    Напоследък ме мъчи яко безсъние. Викам си, преди лягане да пийна повече - не помага. Събуждам се в два, трезв като новородено и почва голямото въртене в леглото. На едната страна ме боли врата или рамото, на другата - кълката. Удрям едно малко - не помага - не заспивам. На другата вечер не пия нищо, викам си : "- Алкухола ме възбужда и за тва !", дори си лягам в 2. Не помага - събуждам се в 5 и облещвам едни големи очи. Добре че, в работно време си подрямвам леко, инак да съм пукясъл вече. Ква ли е причината. Дали Маите. Те предричат и промяната на магнитното поле на Земята като съпътстващ фактор на Началото на Прехода и оттам разстройството в съня на болшинството от хората ... Не знам каква е причината и не мога да гадая, но последния ми ярък сън бе много странен и ... като го съпоставих с други подобни се получава много интересна история... за мистерията на сънищата... ами да започвам :
    В началото, като много млад и зелен - не вярвах на сънищата. Имах солиден, марксически и материалистичен, железен, нетърпящ съмнение и най вече натрапен и насаден от ранна възраст мироглед. Материята беше за мен единствената истина, всичко останало което не се вижда, като дух например или душа, щом не се виждаше и бе прозрачно - начи бе въздух - демек - едно голямо Нищо. С течение на времето, в живота ми започнаха да се случват доста странни събития, които на пръв поглед бяха случайни, но след като ги погледнех, след това по късно във времето отстрани, се виждаше някаква странна закономерност, някаква невидима сила по някакъв невероятен начин, подреждаше живота ми така - сякаш ми преподаваше ... преподаваше ми в училището на Живота и ме пазеше ...ся много ще си помислят :" - Малий, Булти, че не беше наред - не беше, но ся ептен изфиряса ! ", затова ще спра дотук и ще продължа с историите които смятам да напиша ... Сънищата бяха тези, които ме накараха сериозно да се замисля за Реалността. Всъщност кое от двете е по реално ... Някъде в Приключенията бях описал два странни съня. Няма да се спирам надълго върху тях. В единия бях сънувал, как ловя калкани около Моста, бяха толкова много, че дори бяха излезли по брега - бодях ги и там. След като се събудих, се оказа и че жената е сънувала същото, но от нейната гледна точка. След това, не веднага а по късно, имахме дълъг период на успехи в бизнеса и живота. Втория случай - бях писал и как ще снимам една сватба - няколко дена преди нея, сънувах точно в кой момент (много важен - от самия ритуал) ще ми се счупи професионалната Минолта (а тя беше нова) и хората ще останат почти без снимки. Повярвах на съня си и взех за резерва един любителски Пентакс с вградена светкавица. Точно както сънувах така и се случи - едно към едно, който ще да вярва. Спасих положението тогава... и много други такива случаи имах и започнах да гледам на нещата по друг начин ... но историите, които сега ще ви разкажа са нещо съвсем различно, нещо от Света на Прозрачните... Годината е илядо деветстотин деветдесет и някоя. Аз съм ловец в Заберново. Излета отдавна е приключил. На гости съм при мой приятел в родната му къща. Чашите са пълни с течност, която определено не е вода, мезетата са по чиниите, отдавна сме се наговорили на тема лов и слушаме с интерес (по точно аз - колегата е слушал историята милион пъти) майка му. Една история, която звучи по скоро като странджанска легенда, но в последствие се оказа, че е истина - потвърдиха я много хора от селото а и има материални доказателства, които дори успях да снимам ...
    И така . На Димчо (колегата) баба му, като млада булка била много болна. Никой не можел да разбере от какво, какво точно и има и как да я излекуват. Била вече на легло и чакали най лошото. Кофти работа било - наскоро венчана и още без деца ... и една вечер сънувала сън. Чула глас който и наредил, че ако иска да оздравее, трябва да направи няколко неща. Трябвало да отиде на определена нива, на определено място, да копаят там и да изровят един Камък... Трябвало да направят параклис около него, да му палят свещи и да го почитат. Тогава булката щяла да оздравее ... На другия ден, баба му със сетни сили разказала за съня си на своя мъж. Той не и повярвал. Тя обаче се разплакала, човечецът се съгласил само и само да и угоди, така да се каже на последното и желание. Събрал дружината с верни другари и отишли да търсят мястото. Търсили, ровили, копали цял ден, убили се от чанч, но нищо не открили. На вечерта отчаяният съпруг, погалил безмълвно бедната си булка и си отишъл да си легне. През нощта, на Димчо баба му сънувала втори сън. Същия глас и наредил, че лично тя трябвало да отиде и да им покаже мястото и в съня си тя го видяла как точно изглежда ... На другия ден, човечецът отново събрал бандата, качили булката на една каруца - горката не можела ни да върви, ни да става сама и тръгнали. Намерили мястото, точно същото както жената го е видяла в съня си. Забили кирките да копаят в Земята и тогава ... се чул невероятен, жесток и проглушителен писък. Дори в селото се чуло ...
    Тука ще отворя скоба. На следващата година бях на това място и го разгледах добре. Намира се близо до Тракийския лагер. Който е ходил там, знае че до Заберново не е никак близко. Самият параклис го наричат на Свети Георги и вярват че Фигурата или Камъка изобразява Неговата личност. Според мен, този камък или каменна фигура беше нещо много по древно ... кво да ви кажа ... тва си беше... Мадарския конник, но с умалени размери ... Както са намерили Камъка тогава, такъв си е и сега. Нищо по него не са пипали или дялали. Само с едно изключение. По време на голямото земетресение (това същото, което е затворило пътя към подземието под водата, пълно с богатствата от Манастира на Света Анастасия (о. Болшевик) - има доста теми за зимата), му се е отчупила главата. Дълго време така стояла, после почнала сама да расте. Това по думите на майка му на Димо ... Както казах, аз бях там и лично видях ... Не разбрах, дали му расте главата или не, а и нямаше как да разбера, както жената каза - този процес протичал изключително бавно. Ще споделя моите наблюдения. Самият параклис представлява по скоро нещо като землянка. В дъното му е фигурата и под нея горят свещи или кандило - не си спомням добре. Незабравимо е усещането при първото влизане. Усещаш нещо като вибрация. Невидими вълни се излъчват от каменната стена, тука е мястото да споделя, че фигурата е издялана в скала, която образува една от стените на параклиса (дъното) . Колко е голяма скалата никой не знае, всичко наоколо е пръст. Та вълните се излъчват от Скалата, преминават през теб и се връщат обратно и така многократно, получава се нещо като пулсация. Трудно ми е да го обясня с думи.... Преминаването на тези вълни през теб е незабравимо усещане. На младини познавах една екстрасенска. Тя бе по малка от мен. Беше виртуозна пианистка с изяви в чужбина. Имаше невероятни способности, можеше да те сканира и да ти види органите, мислите, лепеше по себе си вилици, лъжици, местеше предмети - все неща които видях сам с очите си. Проявявах огромен интерес към нея, ще се повторя за някои хора - не като към гадже. Та тя ме е сканирала с длани на разстояние около 6-7 см от кожата ми. Усещах как органите вътре в мен потрепват (вътрешните органи). Сърцето ми направо подскачаше. Аве усещаш как нещо преминава през теб. Там в параклиса се почувствах по същия начин ... А момичето се покри. Почнаха да се интересуват от Москва за нея. Там издирваха подобни люде за да ги ползват за военни цели (тогава). Тя беше една такава ефирна ... чак сега научавам че им викали деца Индиго ...
    Да се върнем обратно в параклиса. Тези вълни, които сякаш те изучават се усещат само в началото. От разказвачката също разбрах и че не всеки може да влезе там, просто някои нещо не ги пуска да влязат вътре. Реших да направя снимки. Извадих професионален (лентов тогава) фотоапарат с професионална светкавица. Натискам спусъка леко, колкото да сработи автофокуса и спот системата, но не би. Чува се само : бъз-з-з-з, бъз-з-з-з, бъз-з-з-з - лещите се въртят хаотично и апарата не ще да снима. Минах на ръчен и направих десетина кадъра. После след като ги проявих, дори и най хубавите се оказаха леко разфокусирани, но най важното се вижда. На вилата са, след празниците ще ги донеса, ако оцелеем ... И се връщам пак в началото ... печката бумти, Димо е задрямал, майка му е привършила с разказа и се е замислила за нещо, а аз хем осмислям казаното от нея, хем още ме блъскат клоните и драките от изминалия ловен ден. Задрямвам и насън се връщам обратно в бялата гора. Там е тихо и само тайнствени сенки се промъкват безмълвно ... Дребната женица ни побутва двамата с Димо да ставаме от масата и да си лягаме - утре също ще ходим на лов, а времето напредва. На мен ми бе приготвена стая в съседна пак тяхна или беше на техни роднини къща. Минахме през общия двор и влязохме в обширна голяма стая - направо зала на два етажа. На първия етаж се виждаше редица от врати, на втория също и вита скърцаща дървена стълба водеше до площадката горе. Къщата беше вероятно строена през 19-и век и влизайки вътре мигом се пренесох в миналото... Все едно бях влязъл в музей. Инструменти, сечива, завеси, черги и килими - всичко си беше автентично. Дори за миг чух звуците които издават всички тези предмети и артефакти - сякаш оживяха, дори чух шума от стъпките на хората които са вървели там, чух ехото на гласовете им...
    Това бе първото ми впечатление. Второто бе някак неприятно. Всички врати зееха отворени. Не обичам отворени врати. Не мога да спя, когато някъде около мен има отворена врата. И докато размишлявах върху този неприятен факт, за части от секундата дочух детски смях и две полупрозрачни фигурки на две малки момиченца хванати за ръце изскочиха от една отворена врата на горния етаж и кикотейки се изчезнаха в съседната ... Втрещих се и на мига изтрезнях !!! Космите на гърба ми се изправиха от ужас. Обърнах се въпросително към моята домакиня и разбрах, че тя не е видяла или усетила нищо. Не и казах нищо, щото щеше да си помисли, че алкохола ми е дошъл в повече. Легнах си на ужким в стаята на първия етаж, която бе приготвена за мен. След като на Димчо майка му си тръгна, станах и седнах замислен на леглото. Не можех да се отърва от усещането, че в празната според тях къща, в момента освен мен има още някой ... или още нещо Накрая се престраших, заредих две бренекета в пушката и излязох. Намерих къде е ключа и светнах в общата голяма стая или зала. Тръгнах с пушката насочена напред от стая в стая. Разбрах защо са оставени отворени вратите. Във всяка се сушеше по нещо - плодове, семена, гъби и билки. Миришеше много приятно. Една по една, затворих всички врати, заключих и залостих здраво вратата на моята стая, успоредката оставих заредена на една ръка разстояние, угасих и си легнах ... Не си спомням колко съм спал. Разбуди ме някакъв неопределен, но приятен шум - като от свличането на финна материя или мек плат ... В тъмнината различих сянката на прелестно голо женско тяло. Не знаех сънувах или истина бе това. Опитах се да помръдна, но тялото тотално отказваше да ми се подчини. Фигурата се приближи и се притисна отгоре ми. Нейният допир бе изгарящ. Една след друга ме обливаха горещи вълни, усещането бе прекалено силно - не можех да го понеса, имах чувството, че ще умра - в истинския живот е далеч по слабо. И вече когато имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне ... Съществото издаде някакъв гаден, съскащ и неприятен звук. И тогава се извърна към мен ... ужас отвсякъде - прелестното женско създание се оказа с мъртво каменно лице изкривено в зловеща гримаса. На мястото на очите и зееха дълбоки тъмни дупки. Въздухът в стаята стана ледено студен... Тогава се светнах, че това не може да е нищо друго, освен гаден безкраен кошмар... щото колкото и да се опитвах да стана, да ритам, да махам с ръце - тялото ми не помръдваше - бях безсилен ... После изведнъж някак си се събудих. Бе станало светло. Облян в пот погледнах голямото мобифон. Бях закъснял. Преоблякох се набързо, грабнах пушката и излязох. Щях да диря дружината в гората. Горе долу знаех коя посока да хвана ... Защо е тъмно около мен, а аз съм още в леглото? Нали уж беше станало светло и бях тръгнал към гората? Напипвам телефона - 4 часа. Ай стига ве - преди малко съм се събудил насън. Сън в съня ми. Станах. Светнах. Бях мокър и треперех. Преоблякох се и излязох. За нищо на света не исках да заспивам повече тук. Бе прекалено рано да будя Димо. Отидох на мястото където се събираме. Стана ми студено. Отидох в двора на един от колегите. Там имаше огромно древно дърво. Отпуснах се и задрямах. Дървото ми заразказва неговите си истории...

    ... историята може да продължи така :

    И тогава забелязах Старият орех, достойно изправил снага в запустелия двор, залепен до Пантелеевата къща. Усетих невероятен копнеж по това огромно, клонесто дърво, обгоряло от едната страна, като че ли е ударено от гръм. Нахлюпих черната, кръгла шапка, която бях намерил на дъното на Морето до вълнолома в Бургас, прескочих полусъборената ограда и блаженно се изтегнах горе на ореха. Сякаш дървото ме бе повикало при себе си. Отпуснах се и задишах, ритмично и дълбоко, с равни паузи преди вдишване и след издишване (квадратна праняма). Концентрирах се в изгряващото слънце и по силно усетих енергията на дървото. То нещо ми говореше. Пренесе ме в дните, когато е било още малко дръвче. Дърветата помнят. Отстрани сигурно приличах на дебнещ американски рейнджър, скрит в клоните на дървото, облечен с маскировъчни дрехи и с нахлюпена до очите, шушлякова черна шапка. Не помня точно колко време съм стоял там ...

    ...но може и по друг за съжаление начин ...

    ...Димо имаше две племенници сестри - не съм ги виждал и не ги познавах лично... Две седмици след случката със кошмара, който имах, двете се качили в кола и отишли на полигона към Сарафово да правят маневри - предполагам едната е имала книжка и е учила другата да кара. Карали квото карали и на излизане от полигона ги помита автобуса на ФК Нефтохимик. И двете на място. Нямали са предимство ... много кофти история ... били са на по 20 -22 години ...
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 15:32

    БЛИЦКРИГ

    посветено на Владо Б.

    В двора на Старата къща сме. Аз и мой приятел играем шах. Все още сме деца. В ръцете си размахваме малки туристически брадвички. Бяхме ги купили от Спортния магазин до Гарата. Пролет е. Листата на старата кайсия под която сме седнали шумят нежно и пръскат наоколо ухания на свежест. Врабчета чикчирикат между клоните и с интерес наблюдават играта. Лятото е близо и разговорите се въртят около заплануваното ходене на палатка на Змийския остров. Та затова си бяхме купили и тия брадвички ... Моят приятел. По висок е от мен, по едър и силен. Добър приятел е и понякога ме защитава в училище, когато се наложи. На мен обаче ролята на постоянно по слабия не ми харесва. Някак си усещам, че не ме уважава достатъчно и все търся начин да го впечатля. Тук на шахматното бойно поле е друго. Възможностите ни са изравнени, но ту аз го бия него, ту той мен, интелекта ни е на едно ниво- то затова сме и приятели. И все пак, аз съм с малко повече въображение. Този факт понякога ми пречи, понякога ми помага. След загуба от моя страна се замислям и погледа ми започва да се рее гонейки гларусите в синьото небе. Ах как искам да го размажа, да го бия ама така, че да ме запомни. Обсебен единствено от мисълта за победа на всяка цена, започвам поредната игра шах. Променям изцяло стратегията. Вече изобщо не мисля и не се страхувам коя фигура ще изгубя, дори допускам и лека загуба в една част от фронта, но умът ми играе в друга. Само след няколко хода, моите най силни фигури са дълбоко в неговия тил ... Шах и мат. Приятелят ми остава учуден. Веднага започваме следваща игра. Отново победа от моя страна. Този път още по бърза, защото напълно занемарих отбраната си ....и така продължихме дълго. Мат ...мат....мат ....
    В един момент нервите на моят авер не издържаха и той изрева с все сила : " - М...а ти и шах да и..а !!!", замахна с брадвичката и сряза един топ на две ... последва опулване от моя страна и двамата избухнахме в неудържим смях. Напрежението бе потушено ... и усещах в погледа му, една различна досега искра.... Вероятно на уважение ....
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 15:58

    Днес съм сам на работа! Навън фучи и вали сняг! Вътре макар и тясно, е топло и уютно. Вентилаторна печка, сбутана в ъгъла приспивно мърка. Наскоро си купих електронна пура с която да разстрелвам от упор дългите, зимни часове скука. Зареждам я с течност. Днес съм на френска лула. Натискам копчето. Невероятна смесица от аромати на горено дърво, луксозен тютюн и черен шоколад се изпаряват в мен. Баси, тая джаджа ще завладее света. Не след дълго започвам да се изпарявам и аз ... Притварям очи и забивам в спомените си. Къде да отида днес? Някъде където бях наскоро и ще ми е лесно да се върна ...
    Долно Уйно! Орли, назъбени скали, синьо небе ... Свобода !!! Хайдушки край. Баба разправяше, че от нейната си баба чувала, как по време на робството, по тези земи, турски крак рядко е стъпвал. По партизанско време, пък там се подвизавал Политинския отряд. По пълнолуние над небето на Долно Уйно светеха две луни. Едната истинската, другата бе осветения с прожектори Политински камък - кацнал на най високия в околността връх - паметник изграден в чест на загиналите от отряда ... Един поет бе казал : " - Първите паднаха в кърви, последните станаха първи !!! " ... но не това е темата на днешната история. Долно Уйно. Старата къща измазана с кал. Подът вътре и той от кал. Аз съм седнал на трикрако столче в средата на стаята и умувам. Днес са ме оставили сам. Пред мен се отваря невероятен избор от възможности да правя бели. Баба ми, за по сигурно, на тръгване заключи вратата на двора с катинар. През изминалите дни бях направил доста щуротии, махалата бе пропищяла от мен и ми бе наложена категорична забрана за излизане от къщи. То не бяха нападения над бостани и овощни градинки, счупен крак на съседска кокошка, изкарано око на котка, пометнала козичка и не на последно място - рижавия, наперен петел Петко, бе изпаднал в кома и береше душа в комшийски двор. Всъщност сам си беше виновен. Бе ми писнало да ме гони и кълве по задните части, един ден бях събрал смелост и с една дълга гьостерица му бях разказал играта. Крайно време, бе да го накарам да разбере кой е Господарят на Махалата. Оставен сам в къщи на село ... някъде далеч на изток, имаше един Остров на Щастието и на него двама мои приятели: Фюта и Миро Калмара, далдисваха за попчета и се радваха на Морето. Веднага щом се сетих за Морето, моментално взех решение да избягам и да отида на Реката - едно от забранените за мен вече места. Въдицата, комат хляб в скъсаната мешка, спомен от дядо и се мятам на Ореха в Задния двор. От него прехвърлям оградата и съм Свободен. Съдрах си малко панталонките, но не ми пука - вече съм свикнал да ям кютек ... Драговищица. Тогава бе бистра, чиста, пълноводна и пълна с раци и риба. На едно място правеше голям завой, от вътрешната му стена бе плитко и разлято и обикновено там ходехме да се къпем. На отсрещния бряг се намираше висока, свирепа и непристъпна скала. Част от водите на Реката се гмурваха с невъобразим шум под канарата и се губеха незнайно къде. Из селото витаеха слухове за подводна пещера и скрито имане в нея от някой си велик в миналото Воевода. Скалата на Смъртта - така я бяха кръстили местните. Десетки тела бяха изчезвали под нея завинаги и многобройни животи погубени от Страстта в търсенето на Съкровището. От прости овчари , дървари до учени професори, та чак и супер модерните тогава леководолази, оборудвани с бутилки със сгъстен въздух и гумирани костюми ... Стигнах Реката. Оставих си багажа на "плажа" срещу завоя, който вместо пълен с пясък, бе изграден от малки плоски камъчета с които понякога часове наред правехме жабки по водната повърхност, на местата където бе тиха. Грабнах "въдицата", която всъщност си беше обикновена, окастрена, дълга и тънка, дрянова пръчка и тръгнах нагоре по течението. Не след дълго стигнах да малко завойче. Огромно, древно дърво бе паднало над завойчето и вътре бе тихо - стволът пазеше от забързаните струи ледена и чиста вода. Доближих се и онемях. Все едно бях застанал пред огромен, изкуствен аквариум. Мястото бе на сянка, но слънчевите лъчи, по някаква странна, но изящна игра на Природата, проникваха отдолу и от под водата светеше, като в същото време над нея бе доста по тъмно. Кристалната синева светеше и в нея в кръг, обикаляха ято с невиждан до този момент от мен размер, големи пъстърви. Така да съм стоял, загледан хипнотично в тях, не знам колко си време. Може да са били минути, може да са били часове, на мен ми се стори вечност. Вече не бях в Долно Уйно ... бях на Карибите, на Хавайте... бях във Рая. Нептун не ме бе изоставил... По някое време да съм се освестил. Закачих мамарец на кукичката и внимателно поднесох стръвта. Мамарците ги намирахме, като обръщахме камъни по плиткото. Често изскачаха и раци. Обърнеш камъка, изчакаш да се избистри и като му видиш "антените" на рака и го гепиш, е щипеха, но не болеше много. Една пъстърва явно се заинтересува от моята кукичка. Тамън да захапе и се чу груб шум от пращене на клони и тежки стъпки в посока дето си бях оставил багажа. Стреснах се, сепнах се и си изчатках кратуната в близкия клон. Загубих равновесие, пристъпих встрани, стъпих явно върху сух клон, той гадно изпращя и когато погледнах отново към Аквариума ... кьорава риба нямаше вече там... Мамка-а-а-а му и живот !!! Побеснял хукнах в посоката на нахалния шум. Преминах на бегом храсталаците с цената на няколко одрасквания и ожулвания и щом излязох на откритото отново се заковах. Дива свиня с малки ровеше моята собственост. Дива ярост и омраза се надигна в мен, но в същото време, респектиран от големината на майката изпитвах и страх. Камъни около мен колкото си щеш Огън. Страхът някъде се скри, но ужас ... дивата свиня вместо да избяга, в галоп тръгна срещу мен ... За няколко секунди останах неподвижен и взел мълниеносно решение скочих в реката. Реката тук бе по плитка и брега отсреща не бе далеч. Свинята обаче не се спря от водата и продължи след мен. Стана по дълбоко, но нямаше накъде другаде - требеше да се отстъпва. След миг дъното под мен изчезна и силното течение ме понесе ...към Скалата на Смъртта... Мамка му, оттогава изпитвам неприязън и страх от сладководни басейни. Опитах се да плувам срещу течението - БЕЗУСПЕШНО !!! Инстинкта ми подсказа да плувам перпендикулярно - в случая към отсрещния бряг, отзад бе чудовището. Въпреки всичко неминуемо се носех към Фаталната Скала. Вече бях съвсем наблизо и отчаянието ме бе победило напълно - бях абсолютно сигурен, че водната стихия ще ме завлече в тъмния непрогледен мрак на Царството на Смъртта ... В последния момент напипах нещо. Коренище. Вкопчих се с все сила в него. Бях вече залепен за скалата и водната стихия ужасно силно ме дърпаше за краката надолу. Много гадно усещане. Помня го и днес ... Ще си дръпна малко от пурата и продължавам ... Не ми било писано на този ден да умра. Явно Господ ме е запазил, за да напиша години по късно Приключенията. Малко по малко съм се придърпал за да стигна и прегърна Дървото, което ми подаде своя Корен и ме спаси ... Какво стана по нататък. Ако бях нормално дете, като всички останали, вероятно щях веднага да се прибера, след като няколко часа по късно се върнах по обходен път, след намерен безопасен плитък брод. Но не би. Хванах се да ловя жаби. Фюта ми бе показал как в Бургас. Едни такива дребни, черни, изпъстрени с червени и жълти петна. Ми аз отде да знам тогава, че били отровни ... Ловил съм, колкото съм ловил ... и най накрая съм се сетил, че може би, ми е време да се прибера. Прибрал съм се аз. Одрал съм бутчетата. Сложил съм тиганя и съм загрял олиото. Почвам да пържа и ох кеф - само как ухаят. В тоС велик за изявата ми като кулинар момент, на двора се чува шум и след малко баба ми се опулва ...ама яко на вратата. Следващата сцена приятели, на вас може да ви се стори смешна, но на мен тогава никак не ми бе до смях. Баба ме гонеше из двора и ме налагаше де свари с горещото, болещото и парещо тиган-н-н-н. Бягах, колкото ми държаха краката и си виках : " - Малей, за едни тъпи жаби, толкус бой изядох, в никакъв случай няма да си признавам за другите приключения !!! "... " - Баси, тя баба ми по люта и страшна от дивото прасе !!! "

    край
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Вто Апр 14 2015, 16:21

    Януари си отива , идва февруари . Вечер е . Синът се е завърнал за малко от далечна Чужбина и скоро ще отпътува пак . Разстроен е леко . Предният ден е бил при тежко болната си баба , която дълго се е надявала за последно да го види . Разговора върви някак си вяло и се прокрадват думи , като смърт , тъга , мъка ... погребение . Хрумва ми да му разкажа , колко много ми е било мъчно , когато е починала моята баба . Не тая за която ви писах досега , а другата - Морската . Още не почнал да му говоря и изведнъж пропадам в спомена си ... Аз съм малък - много малък . Баба ми лежи в ковчег - в момента са я оставили сама . Тежките , изпъстрени с богати орнаменти завеси са спуснати , старовремския полюлей свети студено ... обемисти мебели облицовани с махагон на фигури и гоблена с ловната сцена горе придават атмосферата на стая от средновековен замък . Аз се доближавам плахо до нея . Хем е тя - хем не е .... Целувам я за последно по челото . В този миг се скъсва струна в мен . Усещането е неповторимо и отвратително - нещо като да целунеш мрамор намазан с парафин . Скъсва се втора струна в мен ....трета . Обзема ме мъка , болка която се е свила на топка в корема , расте и напира да излезе ....събрал съм всички Ангели от Вселената , вътре в себе си и те неистово вият ... В този миг вратата се отваря и мълчаливо влизат хора облечени с тъмни фракове . Приличат на щурци . Вадят големи оперни инструменти и едновременно по невидима команда започват да свирят . Полюлеят отслабва своето изкуствено осветяване и през червените завеси заструява друга , различна светлина . Доближавам се до прозореца , дърпам завесата и чудо - небето е червено , луната е голяма , пълна и черна . Персийският килим , целия е обрасъл с треви и цветя , щурците не спират да свирят ... Аз съм вече в друг свят ... Стряскам се . В леглото съм - мокър от пот , в моята стая . Вратата се отваря и влиза баща ми . Бил съм извикал нещо . Замислям се - вярно - сънувах , че баба е умряла . Това потвърждава и бащата и ме оставя отново сам . Как може да ми хрумне изобщо да сънувам подобно нещо . Баба ми си е жива . Започвам да се смея . Щурците засвирват отново и аз заспивам а другата сутрин открих , че за съжаление сънят е бил самата истина . ....бях трудно дете - непослушен , злояд , редовно правех бели и съответно си изяждах и боя . Понякога нашите се престараваха . Тогава баба ми не издържаше на панаирите , нахокваше ги и ме прибираше в нейната стая . Вътре печката бумтеше , миришеше на печени филийки намазани със салца и тя започваше да разказва . Тогава може би бяха най щастливите моменти от моето Детство ... Често ми разказваше за своя баща . Тодор Фотев . Роден бил във Фанариотската Махала в Истанбул и от малък го гласили да стане свещеник . Той бил обаче луда глава - влечало го Морето повече . Още непълнолетен избягал в България . Започнал работа по корабите . Сменил доста и посетил различни места по света . Дори през определен период е бил и огняр на крайцера Надежда . След като се наситил на Света , се задомил и създал голямо семейство . Станал фараджия на остров Света Анастасия ... Та моята баба е прекарала детството си там . Толкова много истории ми е разказвала , че оттогава ми е останало усещането , че все едно съм бил роден на Острова . Запазил съм спомен за огромна турска боа пълзяла из необитаваните стаи на втория етаж на Манастира , спомени за сгушено малко момиче на дъното на дървена лодка , ревящи вълни , бури и морски вълци с дървени гребла . Често прадядото я водил и връщал от училище в Бургас с лодка на гребане . Какви времена са били само ... Най ярко съм запазил в съзнанието си , обаче разказите за тайната пещера на острова пълна със съкровища . В нея погребвали и монасите ... В миналото Манастира на остров Света Анастасия е бил много богат . Освен ценности от най различен характер те са притежавали и доста земи от брега . Някои от тях се намират днес в района на парк Отманлий . Проблем тогава е било пиратството . Немалко морски битки и сражения са се водили около стръмните брегове на малкото островче . Лично аз и като малък и после пораснал , съм намирал немалък брой гюлета там . От баба ми знам , че под самия остров е имало , предполагам я има и още , обширна , подводна и отвътре суха пещера Във военната зона от Острова , където е забранен достъпа на случайни лица и гости и където се подвизават като домакини , най вече фараджиите се намира един кладенец . Преди около няколко години , чистейки миди от западната страна се запознах с един тогавашен фараджия . От дума на дума се заприказвахме за острова , споделих му за прадядото и бабата , които някога живеели там . Неминуемо стигнахме и до "легендата" за пещерата със съкровища . Тогава човекът се доближи до мен и ми прошепна : " - Ми аз , затова станах фараджия преди !!! Повярвай ми , всичко съм преровил , но нищичко не открих ! " Попитах го дали е търсил в кладенеца и той отговори утвърдително , че бил слизал там и кладенеца бил плитък - нищо особено . Тогава пак се замислих върху разказите на баба и открих , че казаното от нея все пак е истина .... От нея знам , че кладенеца по нейно време е бил много дълбок . Той е бил входа към пещерата . Слизало се в него и някъде доста надолу е имало страничен вход . Именно той е водел към пещерата . В нея освен скъпоценностите се съхранявали и архивите на манастира . Баба ми говореше и за някакви свитъци и пергаменти със древни знания , но тогава не ми бяха ясни тези неща и не мога да твърдя със сигурност . Една част от пещерата се е ползвала и за гробище . От самата пещера пък водел друг тунел , чийто край излизал чак на сушата . По нейно време се е слизало долу в пещерата . Дали тя е влизала лично или не - не си спомням точно какво ми е казала . За нейното съществуване са знаели само ограничен брой хора . Никога в миналото , независимо от многобройните плячкосвания на острова от пирати , разбойници и чужди нашественици , пещерата не е била откривана . Географски погледнато , тя се е намирала под североизточния край и като площ и обем е била доста по голяма от самия остров . Пак по нейни години се е случило жестоко земетресение . Кладенеца се срутил и засипал в дълбоката си част . Засипан бил и прохода към съкровищата . Оттогава насетне никой , никога не го е открил ...
    Януари си отиде и се засили Февруари , но се спъна на десети . Погребение . Тъщата си отиде след безкрайна агония . Тягостна обстановка . Всички огледала са покрити с чаршафи . Да не се върнела смъртта . Не разбирам само къв е тоя страх от Нея . Та нима Смъртта не е наша приятелка ? Не е спасителка от болка и мъка ? Смърта не е причина . Тя е следствие . Тя настъпва след прекратяване на жизнените функции на организма . Ми ако не съществуваше . Да речем блъсне те кола - ама те намачка яко - та чак да ти дойде лицето отзад . И ако не изпаднеш в безсъзнание или кома - кво ? Ставаш от пътя , тръгваш с гъзъ напред , но вървиш настрани , навеждаш се , взимаш си отрязаната ръка и ...на бавен ход към спешното . Болката е невероятна , кръвта ти е изтекла , мозъка ти отдавна вече не се снабдява с кислород , не функционира както требе и ти вече и като личност не си същия ....ти си зомби ... Пристигат роднини . Навеждат се над мъртвата - ридаят , оплакват и сълзи на потоци се стичат от тях . Предполагам оплакват не толкова нея самата , колкото себе си - поставяйки се на нейното място в ковчега . Къщата се изпълва с гости . В фоаето обаче се обособява една по различна групичка . В очите им не се чете толкова тъга , колкото проблясва една по особена искра . Погледа на уличен продавач , който ти не си искал да срещнеш , но той се изтъпанва пред теб и почва да те убеждава да купиш нещо от което ти всъщност нямаш нужда . Шушукат си помежду си и разопаковат книги . Техните книги . Къщата отдавна е препълнена с тях . В мен се надига леко бучене . Ангелите ... вътре в мен . Завързвам им очите и им запушвам ушите ...
    Пастора който е трябвало да дойде , за да опее починалата бил по бизнес дела. Чакат друг от друг град . Закъснява около час . Очаквам да видя някакъв аскет , мъдър , живеещ в хармония със себе си , Бог и останалия свят . Пристига един важен , разплут и самодоволен господин . Добре че носеше колан - в противен случай телесата му щяха да се лъзгат по пода - явно плътските удоволствия не му бяха чужди . И като започна една безкрайна проповед - за вратите на Рая , за Бог - нашият приятел ... за това че човек преди бил безсмъртен в Рая и поради греховете на Адам и жена му , станал смъртен - демек за туй дошла Смъртта при нас ... Духовната мастурбация на почти изпадналия в транс пастор нямаше край . Ангелите в мен започнаха отново да бучат . Все по трудно и по трудно ги потисках . Дали бяха наистина ангелите или гените на бунтаря Тодор Фотев , който бе и единствения Морски от предците ми, не подаваха химични команди към мозъка ... аман от посредници... Създателят е достатъчно велик и съвършен за да има нужда от тях ... той не би искал да му се молим а да помагаме на тези които имат нужда от нас ... Кално поле . Студен вятър вие в клоните . Мъртвата е положена близо до гроба . Хор от няколко издухани каки започва нестройно евангелска песен ...проповед ....
    Лопата след лопата , още малко и край . Странно - мъката ми намалява и започвам да изпитвам облекчение , започвам някак си да олеквам . Изведнъж се чува : " - Туп , туп , туп !?! " Един от гробарите с лопата във въздуха замръзва . Секунда , две , нищо повече не се чува и той продължава . Явно капака на обидно тънкия ковчег подава на тежестта на мократа пръст ...
    Широко , тъжно , кално ...зимно поле . Дордето стига погледа - все тъга . На хоризонта се появяват няколко фигури . Наближават . Носят инструменти и приличат на щурци ....


    КРАЙ
    avatar
    kuins

    Брой мнения : 1234
    Join date : 06.09.2013
    Age : 71
    Местожителство : Бургас

    Re: Разкази за книгата

    Писане  kuins on Вто Апр 14 2015, 18:10

    Пътешествието на един гарван на юг – от Пост № 91 до Пост 195

     Вто Авг 06 2013, 19:34
    Берекет верси ! Ама туй беше. Жената почна работа , а аз ще ставам гларус на бургаския плаж .  

    п.с. па си направихме една сметка - досега колкото години  сме бачкали без отпуски ( частмаг братче) , ни се полагат поне 4 години почивка .
     Пон Авг 19 2013, 20:33
    ...баси , от мен гларус не става ...гарвана ще отлети пак на Юг , макар и сам ...
    Сря Авг 21 2013, 15:38
    - още си млад , нищо ти няма ....аз на твоите години бачках по 25 часа...  
     
    Съб Авг 24 2013, 20:46
    Най - новия хелинг е построен от нашата Община ( Бургас ) на Пода и е най наблизо - там пробвал ли си
     Чет Сеп 05 2013, 01:00
    Булти написа:Най - новия хелинг е построен от нашата Община
    ( Бургас ) на Пода и е най- наблизо - там пробвал ли си
    ...и най накрая се престраших да напиша за едно от най странните ми Пътешествия  ...
    ...тва се случи през Септември , тогава когато се събираха три почивни , един след друг дни - празнувахме Съединението ...

    Посоката бе Мириус. Жената излезе от работа , аз бях приготвил багажа ...и газ към Изгубения рай . По шосето , все още бяхме напрегнати - на два пъти жени шофьорки , витаещи във своя паралелен свят - населен от принцеси , принцове и тролове  (    ...или по вероятно изпълвайки ги  с Празнота ... същността на Миговете и погубвайки ги ...с ексцентричноста на своята Безумна Суета  )...
    ...вторият път щяхме да пострадаме с фиатчето фаталано ....аз бримчих с около 80 по главен път , а една Патка уж ме изчакваше в една перпендикулярна отбивка ....чакаше , чакаше и когато вече бях до нея ...ТРЪГНА ....
    Кривнах волана дотолкова , доколкото да се разминем на 10 сантиметра  и ...да не излетим от пътя. Не съм сигурен ,  дали след това Патицата изобщо разбра ,  кво щеше да се случи ...щото като им показах  по нататъче ...изглеждаха вътре в колата всички много учудени ...
    Най накрая се качихме по черния , прашен , разнебитен и водещ към Мечтите ....Път . На едно място той се раздвояваше и след тва пак се съединяваше.  Тъкмо се чудехме по кое от разклоненията да минем и гледаме насреща  2 коли . И кво да ви разправям . Едното фтомобил тръгна по единия ръкав , другото по другия .. И пак не моем се разминем . Май требеше да има три разклонения , но тогава в един и същ момент , най фероятно насреща щяха да изкочат три коли едновременно.  
    Избрахме лявото разклонение , тамън се разминаваме с един червен дизел и се чува свирене ....вече съм готов с ... и кво да видим : вътре Венци и Надя - двойката с която се запознахме в началото на Лятото по тези райски места ( писал съм за тях в предишни репортажи  - ве тоА Венци - дето щях да го гръмна с харпуня по погрешка). Ба-а-а...и съвпадението. Веднага отбиваме и почват неспирни възклицания . Жените си бърборят  , мъжете си говорят , а наоколо почва лекичко да се стъмнява . Късен летен следобед - бих искал този Миг да е вечен .
    Сря Сеп 18, 2013 7:43 pm
    Разбрах с радост, че покрай мен Венци се запалил по подводния риболов. Нетърпеливо ми показваше , с нескрита гордост новата си екипировка. Отвори багажника да ми покаже харпуна си . Размаха го пред мен и кво да видя ....ужас ....харпуна зареден   ....ма имал бил предпазител .....
    Уговорихме се за среща на следващия ден и ние забързано продължихме по пътя си. Решихме да бивакуваме малко по на Юг от обичайното ни място , щото Венци ни каза , че нашето е заето. На поляната , която харесахме имаше само една палатка и огромна купчина със събрани на едно място буклуци ... ...Ма..а му стара , един да остави една торба и другите почват да трупат около нея . И после кой ще изнесе всичката тая измет ...добрата Фея  ....Чу се бръмчене от мотор от лодка - нашите комшии се прибираха . Разбрахме , че вчера са убили сафрида - пълнили са кофи ударно . Днес е било по слабо , но пак е било добре . В Бургас , в Махалата ,  никой и хабер си нямаше тука къв екшън е било. За момент съжалих , че съм с Мечо Пух и Прасчо   , а не с Хондата , но мамка му и багаж. Тамън си оправихме палатката и се готвихме да пържим кИфтета,  един от колегите дойде и ни помоли за малко сол . Дадохме му пакета , но той си отдели само една щипка сол ...
    След малко се върна със средно голяма торба , пълна догоре със сафрид . Да сме се почерпили.  Ба..си далаверата . Предложих му на колегата още сол....рядко се случва да срещнем подобни Добри хора  .  Та още не си бях топнал гъзлето в морето и се размирисахме приятно на незабравимата миризма ...в случая на пържен сафрид .
    На другата сутрин , сички бехме станали рано - рибарската еуфория ни тресеше яко , но май още никой  не бе изтрезнял   . Тъкмо се засилих да помпя Мечо Пух , когато снощния колега ме помоли да му помогна да си пусне лодката , тъй като ортака му , май снощи прекалил с ...то ясно с кое   и  станал ...но се издр...л и па се прибрал в палатката си . Отивам с мерак да му помагам , но се оказва , че едно чепаре се е заплело с котвеното въже - нахвърляно вътре в лодката.  И се почва едно гигантически нескончаемо размотаване . Намотаване . Отново размотаване . Другите лодки вече бръмчат. Аз чакам . Размотаване . Намотаване . Предложих му да дойда след малко . Всеки момент бил готов . Чакам . Размотаване . Намотаване . И последната лодка избръмча към вече сформираното село от лоТки ...
    ...и-и-и-и-и-и-и-и-и най накрая колегата готов    ...
    ...ма не би : - Ми чекай малко , да върна такъмите на колегата на брега !   ...
    ...пускаме ....в този момент ортака му излиза от палатката си и скача в лодката  ...
    - Ма , аз ти върнах въдиците на брега
    - Ми , чекай малко да отида да си ги взема !!!
    Най накрая се добрах до мойто кораб да го помпя  ...И както винаги става - риба има много , тогава когато мен ме няма.

    Този ден сафрид нямаше . Закачих на най долната кука на сафридското чепаре , няколко бели червея и почнах да вадя поп след поп . Ми кът няма другУ ....поп.    И опа : чернокоп . И още един , два три . И ги метнах . Пасажите минаваха на интервали и към обяд тотално изчезнаха . Събраха се прилично количество - около 5 кг. , но  кой дявол ме накара да отида на едно място дето знам , че е пълно с дракони Драконче , попче , драконче , драконище - малии къв мутант  . Т-с-с-с-с !!! Мечо Пух нещо почна да омеква . Бавно , но сигурно.   Газ на греблата към брега :

    .......................................................СЛЕДВА..........................................

    ...а ако си продам , лодката ...то по добре да съм умрял тогава  

    ...Когато наближих брега почуствах известна сигурност . Не че не можех да се прибера с плуване , но после трябваше да си купувам нови въдица , машинка и чепарета . Мечо Пух бе пълен още с въздух и жената ми спретна набързо една фотосесия. А през това време ...някъде на отсрещния бряг некъв харпунджия , ту си сваляше , ту си слагаше маската в една нескончаема последователност и имаше нещо странно в поведението му , но в момента не се сещах какво , а и беше далеч. За момент си помислих , че може и да е Венци, но мислите ми бяха ангажирани с евентуалния бъдещ ремонт на кораба ( евентуален щото нито си носих , ни лепило , ни лепенки ...е в къщи си имах много от тях , но в къщи ).
    Някъде леко встрани, бе акустирала голямата лодка със звучното име " Стела Марис " . Явно от нея се бе изсипала голяма компания , щото пейките до масата на Здравко ( от Биг Брадър ) се огъваха и пращяха от тежеста на гостите седнали върху тях.   Морето бе тихо - хора се печаха по брега , деца скачаха в плиткото , други се гмуркаха с маски . Ранноесенна плажна идилия - ве все едно Райския залив да Созопол през 60-те . В този момент ...от горе явно изникна още един харпунджия . Колкото повече го гледах , толкова повече имах усещането , че съм го виждал някъде . На възраст човека , с много бяла коса . Беше по наблизо от другия и различих , че екипировката му е профи   и маркова . Тамън щеше да облича неопрена и се сети , че е забравил нещо и се върна обратно горе при колите . След малко пак беше долу. Кожата му бе доста бяла , което ме наведе на мисълта , че е от вътрешноста . Дали това не бе известния Бати Влади - стара пушка и човек легенда в българската харпунджийска общност ...
    Завъртях се около него , завързах разговор относно рибата - по скоро , че няма риба в момента достойна за харпун . Той остана сравнително безучастен , светлите му очи си останаха стоманено сиви , кво ли си бе помислил : - Поредния досадник с ..бебешка лодка !    Пожелах му успех и се отдалечих . Оставаше си моя проблем :
    - Къв ши го дялам с Мечо Пух...
    Мислех си тръгна да обикалям по брега и да почна да моля колегите лодкари за лепенки. Все нещо можеше да изкочи . Ако ли не , щях да я използвам полунадута като буй и да се гмуркам - което бе и основното и предназначение . И в този тревожен миг на размисъл за мен ...отгоре се изсипа нова компания и се разположиха точно срещу мен . Бяха две момчета и две момичета . Единия от пичовете носеше досущ като моя черен сак на борда в момета ,  с надпис Интекс - само че неговия беше по голям . Това бе и повод за разговор ...
    Направихме як и приятен , лаф - моабет   и когато стана въпрос за лепенки , пича със сака изкара цял комплект за лепене  и ми го предостави за ползване. Дори ми показа как да намеря по- лесно няколкото миниатурни и коварни дупчици , които дракона бе направил . Отиде му цялото парче гума и лепило , но пича нищо не каза . Не знаех , че  гума намазана с каноконлит на Локтайт , залепва идеално за ПВЦ материя. Лепих , праЙх , струвах ,  компанията  си надуха лодката , взеха си такъмите и преди да влязат в Морето , пича ми каза , че му се виждам познат.   Споменах му за Форума и човекът се захили ...
    ...и когато го запитах , той , кой аджеба е ? ....  .....Ноемис ....

    ...и това ако не е странно съвпадение ....тогава какво е....
    Каза ми , че бил написал преди да тръгне , че ще ходи на Мириус . Да ама аз от предния ден бях тук и не бях влизал във Форума . Аз от своя страна ,  не бях написал никъде , че ще идвам точно тук , още повече  че и заливчето в което обичайно ходим - бе заето. Срещата ни  бе напълно случайна.  Както там , така и тук ....всъщност в живота няма нищо случайно ....

    Оказа се , че първия харпунист , който бях видял в залива ,  бе наистина Венци. Оплака се много от маската си - все му пускала вода . Когато я пробвал в реномиран магазин в София , на лицето му прилепвала идеално. Преди това от същия магазин си бил купил  друга маска , но понеже първо тя му пускала , ходил в магазина и ги направил на пух и перушина . Хората се видели в чудо и му дали именно тази - сегашната , която била по скъпа и хубава от първата , без  да му искат пари за разликата в цената ....
    Вто Сеп 24 2013, 08:01
    Накарах го да я пробва - пасва му идеално. Пробвах я и аз - и на мен ми пасва идеално.   Бре ...

    Следобяда ги поканихме на кафе . Пак дълъг лаф . Венци постояно за нещо ме пита ,  свързано със света под водата. Аз му отговарям , тъкмо стигна до някъде и той ми задава нов въпрос и аз си забравям мисълта   ...До нас кротко си стояха 4 автомобила . Моят , на Венци , на компанията на Ноемис и на харпуниста с бялата коса . По някое време се появи и той . Сега вече не се сдържах и го попитах дали той , не е именно Бати Влади ( Владо Станков ). Човекът се усмихна и потвърди . Па когато му казах , че аз съм Булти , още по широка усмивка огря лицето му и тогава именно видях , че всъщност очите му са небесно сини ...ние се познавахме задочно от Форума на Спиърфиш ....
    Поканих го и него на кафе и пича уважи компанията ни .  ...Пак стана въпрос за маската . Венци пак я пробва . Бати Влади я пробва . Никъв проблем  . . Маската си бе просто супер ...разговора се завъртя около безрибието в момента . Стана въпрос , че преди броени дни сме идвали с Флипо по тези места : и пак е нямало риба ...
    За мое учудване се оказа , че бати Влади познава Флипо . От неговия магазин , преди време ,  Флипо си бил купил харпун ....и като  го разпитах повече за самия харпун и като се размислих ....отново се втрещих :
    На снимката съм аз . С Флипо сме на Маслен нос . Няма риба ...и си правим снимки  . Харпуна е на Флипо - моят е  закачен на каяка ми . Флипо не ми е казвал , откъде е купил харпуна си . Може да го потвърди ...и кво стаа в действителност : - Аз държа един харпун само  за снимка . Не знам на кой е . Харпуна по некъв начин е свързан  - държали са го ръцете на бати Влади . Него не го познавам реално, не поддържам контакт  и хабер си нямам - кви ги дяла и де е изобщо ...и го срещам на живо след три дни   ...и тва вече... кво е ...
    Бе приятен момент . Листата на дърветата шумяха . Венци пак питаше , само че този път Бати Влади отговаряше и аз вътрешно се радвах , че отговорите ни съвпадаха ...Той стана , извини се  че бърза за среща на харпунджийската общност в Приморско - за Юбилей голям ставаше въпрос и си тръгна . Листата на дърветата шумяха , слънцето приятно галеше тези , които не се бяха скрили на сянка и ...решихме да увековечим този момент :

    п.с. смея се на себе си
    Венци и Надя си тръгнаха . Остана уговорката за съвместно гмуркане на следващия ден . Не след дълго се появиха Ноемис и къмпъни . Бяха излезли от морето . И с тях отново пихме кафе ...когато най после останахме сами , Слънцето вече залязваше , бе тихо и вече можех да чувам собствените си мисли.  Хапнахме , пийнахме набързо и си легнахме сравнително рано . Смятах сутринта да вляза рано , рано с лодката преди да е дошъл Венци с приятелката си . Но не би .  Отнякъде , сякаш отдалече почна да бичи техно . Сетих се за сборището на Перла . Там бе претъпкано с палатки , коли и джипове . Имаше некъв хепъниниг. Перла бе далеч , но явно вятъра или теченията  духаха насам и музиката се чуваше така , сякаш е от съседната поляна . Дън-дън-дън .....нема сън. Някъде към два и трийсе спре...  

    На другия ден , с Венци  влизаме в морето заедно следобед.
    Показвам му как да си облече по- лесно неопрена , да си сложи колана с тежестите , които бяха разпределени неравномерно . Плавници , млавници и опа-а-а-а . Изненада . Гледам го , че слага каишката на маската под бонето на неопрена ...малии падна голем смех ....по никакъв начин не искам да го засегна - никой не се е родил научен. Пиша ги тия преживелици , щото и други започващи почти от нулата , гмуркачи  ще се сблъскат с тия неща, които колкото и елементарно да звучат и изглеждат ( нито аз , нито бате Владе , нито от магазина ...никой не се сети да го попита - как именно си слага маската) , Венци бе страхотен плувец , но това за него - това бе непознат свят ....
    Каишката на маската се слага над бонето . Просто го знам , дори не съм замислял никога  защо се прави така - през този ден разбрах  защо. Жената бега до горе да носи веро. Последва обилно измиване на маската от фабричната силиконова смазка , все останала някъде  по стъклото  ...после наплючване и пак обилно измиване. Показвах . Сега Венци вече не виждаше в мъгла и маската му не пускаше вода. Брех , като се усмина тоя човек. Една бариера към тайнствения , мълчалив и потаен свят отдолу - отпадна  ...ей го на - още един от нашите ...още един спечелен за ...  и пленен от магията на Голямото синьо ...

    п.с . ...приятелю Куинс , преместих ти последното мнение в Морски риболов , че там е по ценно ...надявам се , да не се разсърдиш ....ти също бъди здрав и усмихнат ...

    ...тука  виждам , маската му пак се е запотила ...ще иска още миене  

    ...нагоре към Светлината :

    ...подводна еуфория - познавят я само тези , които са слизали в Света на мълчанието :

    ...Димо Грозев и Христо Янчев , няма как да не ги знаем   ...те са живи легенди в бургаския , а и не само , подводен риболов ...

    ...риба нямаше ни в дълбокото , ни в плиткото ...само на дълбочина 20+ , ставаше ужасно мътно , мрачно и тъмно и на всяко далдисване там , веднага щом легнех на дъното ме покриваха огромни и гъсти ята чернокоп - по едно време се притесних дали няма да ме изядът  ...на излизане  , един самотен чернокоп реши да ми позира :
    Благодаря ти , приятелю !

    Вечерта , пак цяла нощ слушахме техно !  
    Последната сутрин решихме да си тръгнем . Едно , че бяхме уморени , но и се чувствахме вече прекалено угнетени от купищата човешки боклук :

    ...наоколо бръмчаха оси и стършели - ще ми отмъкнат чироза като едното нищо   ...


    ......................................................СЛЕДВА...........................................
    ...на връщане решихме да се отбием на едно място , което често пренебрегвах - Света Агалина :
    Статута му на резерват , бе запазил мястото все още девствено и незасегнато от лапите на Големия Бум на строителството :
    Булти написа:.......

    Докато аз влизах да се гмуркам , жената си направи една от последните морски бани . Под водата ме очакваха предизвикателни дълбочини и на самия нос - пусти врански дупки   . Риба достойна за отстрел не се мяркаше ...



    ..............................................................КРАЙ........................................

    Благодаря за отзивите , приятели !

    ...както е тръгнало ...пътешествието скоро ще продължи ..

    Ветеран:

    Има една легенда за белия гарван, която е странно разпространена почти по цял свят. В България, например, си имаме варианта за бялата лястовица.

    Та какво гласи легендата на племената в Аляска например?

    Те вярват, че белият гарван при процеса на донасяне на светлина в света, се е превърнал в черен, след като е отдал светлината. гарванът се чувствал толкова свързан със света на хората и усетил такова състрадание, че самият той забравил кой бил всъщност.
    В легендата също се казва, че един ден, след много дълъг период на тъмнина, човечеството ще се събуди и отново ще се свърже с духовния свят. когато това стане, черният гарван отново ще придобие първоначалния си бял цвят.

    През последните години в югоизточна Аляска са наблюдавани все повече гарвани, чийто пера са започнали да се оцветяват в бял свят. много племена вярват, че белият гарван е вестителят от духовния свят. носител на светлина, който ни напомня да живеем свободно, в мир, светлина и духовно.
    белият гарван е лечител и носител на светлина, който ни свързва с нашия истински дух и с безусловната любов към себе си и човечеството.

    Аз вярвам, че хората се променяме към по-добро.                                                                  
     Пон Фев 10 2014, 18:15

    ...живот и здраве ...кое , как ще се случи , никой не знае ...но може и да случи ...да гребем някой път заедно , Приятели !!!!!

    Пет Мар 14 2014, 13:45
    ...бе сив и безличен  , зимен ден . Морето бушуваше . Вятъра свиреше през перилата на Моста . Бе студено и Спомените от летните ми Приключения , бяха скрити и дълбоко закътани , навътре в Сърцето ми ....внезапно усетих пърхане на крила и нещо черно , кацна зад нас . Обърнахме се и ....


    Сря Мар 26 2014, 10:58
    ...и така , Гарваните , най накрая не издържаха и отлетяха ...летяха , летяха , летяха и най красивия град на Юг съзряха :

    ...посвещавам днешния репортаж на колегата Ичиконти - днес има рожден ден , а Морето му идва малко далеч ....

    ...Аполония ...

    ....Островите  на Вампирите :

    - повече инфо тук :

    ....момчето ...което обичаше морето ...

    ...нима , приятелю ....

    ....не сме се събрали тук ...

    ....само такива момчета ...

    ...които обичаме Морета ...

    Пон Мар 31, 2014 6:52 pm
    ...на връщане , гарваните прелятаха над една крепост :


    Булти написа:... бяхме дошли с нагласата да стоим дълго и нямаше как да я съхраняваме ...

    ...и това ще се случи ...но за сега ще си позволя да продължа ...неква вътрешна необходимост или не знам какво ....

    ...Гарваните обитаващи Западното крайбрежие на Черно Море , не всички ,  а само някои от тях , не са просто гарвани .... верно и те грачат през Деня...верно някои от тях са черни , но други са пъстри - с бели петна , а други - изобщо не са черни с бели шарки  ....ми са си направо бели с черно по тях ...има и чисто бели ....дори в момента дочувам един от тях...те не са просто гарвани...тва са Ангели ...когато Слънцето е високо -  си грачат , но когато То е в своя Залез или Изгрев ....тогава те си възвръщат своите магически способности - особено тогава ,  когато Луната е бременна от лъчите на Аполон  ...тогава те се превръщат в Хора Щурци ....и свирят ...
    ... затварям очи и виждам .... Огънят запален пред палатката ни ...сега съм там ...на Мириус ...продължавам да се унасям от пращенето на умрелите през Зимата клони...вече съм на друг Огън ...ние сме на Бяла Вода , пак сме на палатка ,  но  вече сме по близо до Варна , отколкото до Бургас , върнали сме се назад във Времето с десетина , ако не и повече години ...до мен стои и разправя история един шуменски агент    ...неговата е много сходна със сегашната , на някои от вас , може и да съм я разказвал на маса ....
    Преди да стане иманяр до мозъка на костите си , той е бил обикновен човек ....със леко странна професия - раздавач на партитури в Операта . Питах го , кво ще рече това - ми било нещо от рода - докато си свирят музикантите по време на представления , той им носил и сменял книжките с ноти - дето стоят пред тях . Бил облечен с много смешен и старомоден фрак ...с лястовича опашка отзад - демек тамън като Човек Щурец . Самият той , ненавиждал тоС костюм и се чувствал  доста подтиснат от него ...общо взето живеел бедно , но все пак си имал мечта - да си купи Лада  ...забравих да ви светна , че тази История ,  се е случила малко преди Великият Преход - некъде по времето на масовото Преселване на турското , тогава Малцинство   ...

    ...живеел , спестявал , живеел , спестявал повече , живеел по малко и т.н. ...докато един ден Мечтата му се сбъднала - купил си заветната Лада . Да но ...в тоС момент се оказал без пукнат лев   ....докарал си ладатЪ в къщи , вкарал я в предварително построения за целта Гараж , но нямал грам стинка да я зареди с бензин и да се изфука пред аверите си . Не вървяло и да иска заеми , щото бил леко задлъжнял на този и онзи ...
     - Мамка му  ! - припомняше си със светнали очи , тогава край огъня , колегата палаткар : - Кола , нова  има - бендзин няма !!!
    ....и така на следващата Сутрин , с провесен нос , тръгнал за работа - па требело да облича омразниО костУм ....чакал на спирката , чакал , но автобуса закъснявал ... а как той си бил мечтал ,  преди това , години наред - как ще отиде на работа с новата лада - ще се изфука пред сички музиканти - да видят те - че той не е само : прост раздавач на партитури  ...накрая нашиО Чувек не издържал психически и набил як шут на стоящото наблизо коФче за боХлук с думите : - Мамка му и живот !!! ....кошчето се преобърнало и ...
    ... чул се звън и по улицата тръгнали да се търкалят безброй златни , турски пендари   ...нашия Агент тръгнал да ги гони ... събирал , оглеждал се , събирал ...събирал ....събирал ....в кошчето нямало грам боклук а само златни монети  - ДОГОРЕ  ! ....наоколо нямало други хора - било рано ...после ...Историята мълчи  ...същия ден не отишъл на работа ...отишъл на другия и им фърлил фракО с думите :  - Повече , не ме чакайте да идвам на работа !!! ....тогава не му повярвах много , но сега вече : - ДА  !!!...чух и други истории от него , но те ,  не са по темата и са по скоро за масЪ ..

    ...................................................следва ...........................................................................

    ....мани , мани ....ако ви кажа , пък днес кво ми се случи ...изобщо ....ама изобщо , няма да ми повярвате  ...така-а-а ...фотоапарата ми - тоя дето снимам с него , снимките във Форума , нещо взе да сдава багажа - затова и снимките в тоя последен засега , репортаж са малко   ....ядосвах , че ако се счупи съвсем , репортажите ми нататък , щяха да бъдат само с текст  ...тъй .....днес ставам от компа и със жената излизаме на разходка . Навън срещаме Джимбо и научаваме , че щерка му е абитуриентка . Да му е жива и здрава !!!  
    Продължаваме в Морската градина и се разхождаме до мръкнало . Преди да си тръгнем , решавам да видя мястото , отдето си пускам лодката - скоро смятам да влизам оттам . Почти се е стъмнило и хората са вече по малко . Сядаме на пейката , където си заключвам триколката - ако помните с нея си дърпах лоТката  , веднъж под нея бях намерил 10 лв , когато бях изгорил последния литър бензин ( има си разказ за този случай ) ....така .....един гарван каца на парапета до нас ...пак ме обзема онова странно чувство , когато намерих бензина   и започвам да се оглеждам трескаво - тоя път кво ще е  ...под пейката виждам забравен фотоапарат 16 мегапиксела ....пробвахме го преди малко - работи .... е тва кво е сега ?!?



    ........................................следва...........................................

    п.с. по нататък , ще разберете защо си тръгнахме по рано , но като глеам ся кво стана ....не сме сбъркали ...
    Булти написа:Продължаваме в Морската градина и .... е тва кво е сега ?!?

     
    ...сега мистерията ще стане още по голяма ...  

    ...вчера , докато се подвизавам из Морето , жената се хванала да чисти в къщи   и намерила две забравени от незнам си кога  , акумулаторни батерии . Днес доста се чудихме , що са само две , след като всичките ни комплекти от този тип специално , са с по четири .  ...и се светнах...когато се преобърнах с лодката  - удавих фотоапарат .  Той бе с две и две бяха останали на сушата . Нептун  тогава ми го взе ....сега ми връща по хубав ...на същото място . Тези две забравени батерии , освен  че ни върнаха спомена , но и идеално пасваха на намерения ....и в калъфчето му имаше и още две резерва ... всъщност ...това ни  се пада втори , намерен на брега на морето фотоапарат    ...първият , намерен преди доста години , след като премина в пенсия   , намери своето  достойно място сред колекцията от морски трофеи  в двора ни на вилата . Много снимки , направени тогава  с него  , сега витаят виртуално из нет пространството
    ...но все пак , да продължа основната история ...

    Първият ,  вторият и третият ден , бяха незабравими , въпреки че още в самото начало се бяха появили смущаващи фактори ,  на които не отдадохме значение - вероятно бяхме силно обзети от първоначалната Еуфория ...на третия ден , постепенно започнах да забелязвам , сякаш  скрити до тогава неприятни неща ...много мрежи и риболовни уреди ....фул - за да влезеш и да излезеш , да речем с плуване - трябва доста да обикаляш     . Рибарите идваха в тъмни зори - викаха , тропаха - постоянно създаваха някакъв шум ... На пръв поглед чист бряг , но като се огледаш , виждаш  че е осеян с безброй парчета от въжета . Често се срещаха и изхвърлени от вълните , шамандури от близките мидарници . Чудех се , защо от персонала им , не си ги прибират , след като са скъпи    - от морето се виждаха перфектно , също и тубата , която намерих - отдалеч приличаше на мидарски буй - вероятно и за това си беше останала там . Нямам нищо против мидарниците , но поне това , което е в района им на действие , нищо не им пречи да си го прибират...черния път , намиращ се до нас , не оставаше и за десетина минути тих ...
    ...цистерни , камиони , джипове , мотори , бъгита , пак камиони , джипове и ....много прах . Глъч , врява и рев на ДВГ-та се чуваха отвякъде . По някое време , имахме усещането , че сме попаднали в индустриален район   .  Мястото вече не бе същото - от година на година , постепенно , ставаше различно ... вечер пък , посред нощите , шумна компания от пияни веселяци , щъкаше с прожектори сред скалите , да търсят раци   ...
    Проблем също , се оказаха кърлежите . Сутрин редовно , като отидех по малка , си намирах по един в гащите . Сгушен там отпред на топло си кротуваше и щом разбереше , че е на открито    , мигом хукваше да пълзи . Нарочно казвам " хукваше " - щото развиваха завидна и учудваща за кърлеж скорост    . Тия в гащите не се забиваха . Бяха едри . През цялото време , въпреки че през последните дни улавях по 3 ,4 на ден , не ми се заби нито един . Мастиката вършеше работа    . Този извод , не шега , се затвърди у мен през последните години  неприятни срещи с тях . Предполагам анасона ще има същия ефект . Скоро говорих с Ноемис и той потвърди . Оказа се , че човекът имал огромен , при това горчив опит . Ще трябва да направим една тема специално за кърлежите ....
    Сега е така - преди началото на лятото. Какво ли ще бъде през следващите 3 месеца ?
    ...тази дестинация , я задрасквам в тефтерЯ си вече...колко ли останаха ...
    avatar
    kuins

    Брой мнения : 1234
    Join date : 06.09.2013
    Age : 71
    Местожителство : Бургас

    Re: Разкази за книгата

    Писане  kuins on Сря Апр 15 2015, 12:43


    Пътешествието на един гарван на юг – от Пост № 206 до Пост № 237



    Нед Юли 13, 2014 11:07 am
    ... в момента отвън грачи Гарван - напомня ми, да не се ровя в досега написаното, а да продължавам да пиша напред ....
    Булти написа:...мястото е същото - на юг от Царево ( повече подробности - за приятели на лични )...следва репортаж ...
    Заварихме го в перфектно състояние - явно тука бяха посрещали Джулая Морнинг - но бе оставено невероятно чисто. Първата ни работа, след като опънахме палатката, бе да построим отново чешмата, която вероятно Вятъра и Вълните, бяха разрушили през Зимата. След кратък оглед на изхвърлените от Морето буклуци, необходимите материали бяха намерени :
    ... с Мечо Пух - много ли е нужно, за да бъдеш... Идиот :
    - типичен Бултибръмбър...
    ... добре си живеят Хората Щурци ...
    ... всяка Вечер, мистериозен Облак се спускаше и обгръщаше, отсрещния баир :
    Приятели , благодаря за отзивите !!!

    ... @ Ноемис : на снимката която си цитирал, отзад се виждат най- дясната група - според картата ( на която си дал линк ) на Лафинските камъни. Мястото го позна - поздравления за което. За трети път отивам там и все случвам да няма риба ... но като се замисля - за разгара на Лятото, май това е нормално... за обиколка на сите Камъни с лодчицата ми - Мечо Пух не става - другата бях решил да не я взимам (място малко-о-о) - смятах да наблегна на подводния риболов, но освен че бе мътно и за него риба нямаше . Най- интересни изглеждат най- далечните Камъни, но се иска лодка - истинска. Сутрин и следобед, редовно ставаше малко селце от лодки, но навътре ... в тоя ред на мисли ... да сберем някой ден флотилията там, или да спретнем една Среща ... има дори и къде да изстудяваме мастиката...
    ... една пеперуда кацна до мен и... учтиво ме помоли да и дам апарата да поснима ... бе твърде красива за да мога да и откажа :
    п.с. - да знаете - по принцип, като пускам клипове, след някой друг час - ги озвучавам.
    Булти написа:
    - на този , малко му смених музиката
    ... едни от най странните си Сънища съм сънувал тук - ако могат , все пак да се нарекат сънища - по- скоро , след като затвориш очи , изпадаш в една друга реалност ... много странно Място със много силна Енергия ... тук за пръв път " видях " и Белият Гарван
    Белият гарван
    Пет 26 Юли 2013 - 15:15
    Над нас премина бяла сянка, ако мога така да се изразя и нещо , меко се приземи до нас. Не можех да си помръдна главата, но го виждах. Огромен , бял , сребрист гарван - колкото човек , че и по голям ....
    - Кой си ти ? - попитах го мислено аз.
    Той не ми отговори . Но в главата ми се зароди следната мисъл: Понякога Господ изпраща Ангелите си на Земята , но понякога те бягат от Него там ....после друга : Идат сериозни промени и то скоро , но трябва да скъсаме окончателно и тотално с миналото си... за да продължим напред .... бялата птица отлетя и всичко си стана нормално. Само дето не можех изобщо да помръдна и започнах да сънувам неистово ...сън след сън. Един след друг - безкрайно - че в миналото ли не бях , че в бъдещето ли ...ще спра до тук със съня ....има и още ....но друг път ...на маса ....
    ... едно , много добро място за посрещане на Джулая ...
    ... чешмичката от другия залив , нашата тази година даваше повече вода:
    ... през една от Нощите , единия от бултибръмбарите , излетял и ми докопал и той фотоапарата :
    - търсил е да снима отражението на Луната , навярно ...
    ... далеч ми идва там , без лодка ве човеко ... ку си жив - аре зимай твойта и да се мятаме да ходим - ти на надводен , аз на подводен - от Христо Янчев кви харпунджийски истории съм слушал , точно за мястото показано от теб - няма да кажа на никой ...
    ... и да знайш - горе е много чисто, но долу ....заливчетата са пълни със секакви боХлЮци :
    ...инак си е красиво :
    ... некви Лафовски камънЕ :
    ... тука Хората Щурци , дебнат в засада за невнимателни водачи на ППС-ва :
    ... Бивакът ...
    - датата , датата ....
    ... паметникът разположен наблизо, бе с променен облик :
    ... дори имаше и положени венци :
    ... от некви си " русофили " ... да беха написали поне - „ комунистофили " ... дей Русия , дей Червената армия , дей Азербайджан - Нерде Ямбол, нерде Стамбул !!! ...
    .... Прехода ни ще трае минимум 40 години ( 40 години ще бродим из Пустинята ) - време достатъчно, за да напуснат Родината ни , духом и телом, предателските и робски души ... всъщност разговор за друга тема ... за сравнение , вижте как изглеждаше предишната плоча :
    - снимката я има в началото на темата ... и открийте 7-те разлики
    - вижте как се променя Историята...
    ... от двете платеринки , които ударих за корекция на мерника ( впоследствие - оказала се успешна ), жената спретна чудна манжда :
    ... спомени , спомени ...
    ... който е давил чадър в морето , взима предохранителни мерки :
    ... добре , че си тръгнахме по рано от планираното - нещо се бях изнервил от безрибието, пък и последните дни изпитвах некво странно и необяснимо безпокойство ...
    .... броени дни след като се прибрахме , едно че набарах рибоците яко :
    ... второ ... на другия ден

    .... за сетен път , минаваме метър - ако бяхме останали – незнам...
    п.с. този път , въпреки странните сънища , Бял Гарван не ми се яви , но явно е бил някъде наблизо ...
    ... някъде тук :
    ... тамън прибирахме бивака и :
    - на най добрата сянка наоколо , бяхме ние ... мъка ми е , ако същия ден бяхме останали и слезли долу на морето - лагера ни щеше да стане дармадан ...
    ... след като се прибрахме , въпреки че ни беше нямало само няколко дни , имахме чувството , че е изминала цяла вечност ...

    ................................................ КРАЙ ............................................
    Нед Юли 20, 2014 10:51 pm
    ... вероятно ще свърши работа - предложения от теб съвет и благодаря ...
    ... но бат Чавдаре ... кУ почна да се опасвам с ленти ...като крайпътна градска дупкЪ ...
    ... дей отиде тогаС романтикЪтЪ ...
    Нед Юли 20, 2014 10:51 pm
    (............наистина КРАЙ................... – бел. моя)
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Pretor on Сря Апр 15 2015, 12:47

    28.04.2013г.

    И така приятели мои ....поставяме началото на нов разказ ....
    Вече около месец съм откъснат от вашата действителност (моята) . Сънувам цветни сънища ....връщам се в детството ...в младостта ...преигравам насън безброи реалности ...понякога изпитвам свирепа злоба , понякога истинско блаженство ...и все имам чувството че сънувам .... забравен от приятели ...забравен дори от себе си ...аз продължавам по моя Път ....ще продължа ДА ПИША когато мога ...може би след време ...

    .....Правило номер 1 :

    - сега е времето да разберете : - КОЙ ТИ Е ПРИЯТЕЛ И КОЙ НЕ !!!

    ...... Правило номер 2 :

    - Не забравяй кой си бил и какъв си искал да бъдеш ! Бъди горд и не се огъвай !

    Много неща , които преди си приемал за дадености...и си мислил , че животът ти без тях , би бил немислим ....вече ги няма ..и няма да се върнат скоро ...но знай , че на тяхно място ще дойдат други - неподозирани възможности - за които дори и не си мечтал...

    ...не забравяй кой си и не позволявай на обстоятелства да те променят...

    ...живота е изпитание ...

    ...очаквай следващото с нетърпение ...

    ...бъди полезен ...

    ....трудно ми е да давам подобни съвети - всеки знае живота си , но така не се чувствам безполезен ...

    Навън се раздуха . Два вятъра се бореха помежду си - Северния и Южния. Бяха равни по сила и докараха само лек дъждец. Ние сме на Севри Баир . От турски в превод звучи - Остър връх . Севри - остър ...севри ятаган - остър или по скоро безпощаден меч ...или свиреп и неутолим ...като Смърта. Българското му наименование е Острицата - звучи по безобидно , но ако се заслушаме в българското наименование на цялата местност - Трите сестри - и ако се замислим ...идва аналогията с Трите Орисници ...идва усещането за нещо древно , безкрайно силно и по старо от Нейното Величество - Оная с Косата . В самата дума - Сестри - има нещо митично , нещо изначално ....сестри , амазонки , русалки ...сирени ....самодиви ...може би татко, им е бил само един - Оня горе ... Седях си аз замислен пред прозореца . Капките плахо се стичаха по мръсното стъкло и заобикаляха гнусливо , залепените трупове на умрелите още през лятото мухи...не без моя помощ , естестветено . Мислех си - как така е възможно - напоследък в Гората, около Трите Сестри , да срещаме по време на разходка ...само близначки . Всичките на около 50-те , сичките надарени и вътрешно и външно и симпатични , словоохотливи , безкрайно любезни ...и най странното - всяка една двойка от от тях , се опита да ни предскаже или да гадае нещо за нас ...тва не можеше да е истина . Те бяха като клонирани - едната приказва , говори , спира мисълта си , лека пауза и другата подема , сякаш досега е говорил същия човек и продължава напред . Ние със жената само си въртим главите , ту наляво , ту надясно - като вентилатори , гледайки ту едната , ту другата близначка , а всъщност все имаме усещането , че пред нас говори една и съща личност .... ..близначки ...Внезапно порив разтресе стъклото . Погледнах отново навън . Едно самотно , есенно листо танцуваше там . Как ли бе оцеляло до днес и не бе изгнило ...или поне , не бе смачкано и залепено с кал за пръстта на Земята. Листото продължи своя странен и лунатичен танц ... докато не се залепи на мръсното стъкло . Вгледах се в него . Мамка му - заприлича ми на детско , сбръчкано , мъртвешко ...личице ...близначки ....близначка ...пак стигнах до една моя пл. ... да не продължавам ...
    Всъщност не това , бе историята , която щях да ви разказвам ....

    ....Тази История , я бях забравил . Тази Коледа , странно защо , Тя се завърна - защо ли , отново при Мен . Беше се случила точно по Коледа . Отдавна . Преди около 20-тина години . Бях я забравил , но тя твърдо бе решила , не само да си я припомня , но и да я напиша ...ми нямаше как да я напиша ...бе прекалено тъжна ...много тъжна...не бе подходяща за отминалите вече празници, въпреки че , се бе случила точно по същото време ....
    Бях се отказал да напиша тази История ....но Тя не се отказа от мен...нощем се превръщаше в малко бледо момиченце с жълто личице и веднага след като заспивах , Тя изникваше от някой тъмен ъгъл или полузатворена врата , хукваше да бяга , да вика , да скача ... да се кикоти ... няма да забравя смеха и - звучеше зловещо ... Уж бях буден , уж не бях още заспивал , а не можех да се събудя - не можех нито да я прогоня , нито да избягам от нея ... Накрая облян в пот , със сърце биещо до пръсване ставах , светвах , проверявах всички стаи , всички врати , които на сън бяха отворени , а на яве дори - заключени . Лудото момиченце го нямаше никъде и ...най лошото - никой не беше чувал нищо ...
    - Ти с мен , мойто момиченце , няма да си играеш , така !!! - с тая обнадеждаваща мисъл, отлитах само по чехли до хладилника , наливах си една малка , но спасителна доза водка и отново си лягах .... но не би .... тишина , тишина , тишина ... и лудото пак изкачаше отнякъде , викаше и тропаше и сякаш ... То бе пило от водката , а не аз - сега вече почваше и да ми издърпва завивките и да ги сурка по пода ....

    ...вечер след вечер отлагах ...предполагам всеки от Вас приятели , има по една такава немирна История... лошото е , че при мен са много .... Дъжда спря . По баира с мъка пълзи огромен ЗИЛ ... аз се връщам на едно място преди двадесет години ....Старата къща . Старата работилница на дядо ми , в която в момента работи баща ми . Зад нея е залепена малка , зелена барачка . Това е моята фотолаболатория . Там вътре в едни ванички, с едни миризливи разтвори , от които често ми текваше кръв от носа - особено когато копирах цветни снимки , се подвизавах нощем аз . Преди няколко години ме бяха изритали от Морското във Варна , преди малко по малко врем , бе паднал и бай Тошо от власт , аз имах еднолична фирма (голяма гордост - за момента) и трябваше .... по някакъв начин да се оцелява . Бях нещо като фотограф, казвам "нещо" , защото и до днешен , съм си самоук в тая насока - в най младите и по нататък години се бях подготвял за съвсем други насоки в живота си - то не бяха гимназии, олимпиади по математика , частни уроци и други гадни и шибани неща , чужди за повечето от връстниците ми , които по това време ритаха топка , тогава ....
    ...И тъй...копирам си аз снимките ръчно , въртя лупата на фотоувеличителя , мятам снимките от вана във вана , през това време свири...и отвреме на време , леко бучи огромното лампово радио - наследство от дядо ми. Звъни се . - Брей ! - Кой ли , ще е , по това време !?! - та утре е Коледа - празник все още нов и леко неразбираем за мен . Отивам на външната врата на двора и гледам един чичка . Почти редовен клиент ми е - бях ходил поне дузина пъти , да му снимам разни имоти по Центъра , около магазин Валентина (некой помни ли го още) . Чичката сега се падаше некъв голем реститут , искаше да си върне наследствените имоти , но срещаше огромни затруднения и му създаваха безброй препятствия ( предполагам ви е ясно що) . Бил лежал и обиколил навремето си лагерите, както той , така и повечето от родата му ... Поради постоянните спънки , с които се занимаваше чичката , си беше винаги кисел и сприхав , но този път на врата на двора ...бе просто ....не беше все едно той .... Бе много блед , състарен и сбръчкан . Починала му внучката от пневмония (на 3 год.). Стана ми гадно ....нали уж Светъл Празник , Коледа , Фоерверки , Гърмежи и Салюти , Спасител некъв си , се родил тогава ... Длъжен съм да поясня , че по това време , бях вперил любопитен поглед в Хриянството , както в Православното , така и във всичките му форми , че и всички останали Религии си бяха екзотични за мен , но това което знаех от детството си , бяха Основите на Марксизма и Ленинизма - религията бе опиум за народа (в което има определена доза истина) и т.н. Изказах съболезнования и съчувствено го потупах по рамото ....но какво беше учудването ми , когато разбрах за какво е дошъл . Да съм бил отишъл у тях , да снимам внучката му - така както си е легнала в ковчега , да си я имали за спомен , за последно ...

    ...изпаднах в голямо недоумение ...

    - Бре , човек , недей така ве !!! - Не ти трябва подобна снимка !!! - Пазете спомена за нея , но този , в който тя е била жива в него !!!...въпреки доводите ми , чичката остана непреклонен ...явно , тази Смърт му бе дошла в повече ...казано с други думи , човекът бе превъртял , може би временно , но в момента не можеше да се води нормален диалог с него ...видял накъде отива работата , му отказах категорично . Чичката пък от своя страна ми заяви , че няма да си тръгне от вратата , докато не обещая на другия ден да отида у тях ... Затворих му вратата пред него и си тръгнах . Освен всичко ...не бях подготвен за подобно събитие. Той се развика , че ми е клиент и съм нямал право да му откажа . Аз се прибрах . И се почна една... На всеки половин час , старецът започваше да звъни като бесен . Аз излизах , говорех с него , утешавах го , после се прибирах . Наближаваше полунощ . Вече имах чувството , че едва ли не , аз съм отговорен за смърта й .... Старецът не се отказа ...

    Връщам се преди 20 години . Коледа е . Намирам се в коридор на панелка . Вратата пред мен се отваря . Неописуем женски писък разцепва утрото ...следват вопли с различен тембър ... после тишина . Влизам ....свещи навсякъде и цветя ...малко телце в ковчег ...малко сбръчкано личице ...сякаш се опитва да се усмихне , но ....от устата му стърчи памук ...хората вътре ми говорят нещо , ръкомахат, но аз не чувам какво ....тишина ...

    п.с . ....възвърнах си слуха след няколко дни ...оттогава ... нещо се пречупи в мен ... не обичам празниците ... снимките от погребението станаха грозни ...така и не дойдоха да си ги вземат ....накрая ги изхвърлих... и ... простете ми за тази история ...
    avatar
    kuins

    Брой мнения : 1234
    Join date : 06.09.2013
    Age : 71
    Местожителство : Бургас

    Re: Разкази за книгата

    Писане  kuins on Сря Апр 15 2015, 13:03

    Когато го четох това преди две години - плаках (бел.моя).

    boqn_belchev

    Брой мнения : 77
    Join date : 16.09.2012

    Re: Разкази за книгата

    Писане  boqn_belchev on Чет Апр 16 2015, 14:05

    Здравейте! Не съм много запознат с богатото творчество на Булти и неговата любов към морето.
    Копирал съм без да променям от темата За кого са сълзите на сирените. После видах, че голяма част от разказите вече ги има.
    Също така и от Бургаски вечери от ст.12 до края.
    Мога да направя и същото и с друга тема, само кажета коя. Аз не мога да преценя, кое да махна, да не се изгуби общата картина. После само трябва де се изберът местата, които прецените или да се редактират. Ако някои иска мога да ги изпратя.


    avatar
    Ribarina

    Брой мнения : 1597
    Join date : 02.05.2012
    Age : 36
    Местожителство : Burgas

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Ribarina on Пет Апр 17 2015, 19:43

    OТ Колегата boqn_belchev



    Четвъртък 29 . 11 . 2012 г.

    Не съм влизал повече от седмица в Морето . Все дават едни прогнози - все излизат фалшиви . Накрая ми писва и влизам и .....тогава се сбъдват най-лошите , но не винаги . Винаги през късната есен положението при мен е затегнато . Ценен е всеки лев . Пускането на лодката от Бургаския плаж ми излиза почти без пари . Но често има прибой и тогава гледам жално от брега . Снощи морето , въпреки лошите прогнози беше тава - гледано от Плажа ....Всички тези фактори събрани заедно , ме накараха да взема решение да вляза с лодката въпреки прогнозите за ураганен южен вятър с импулси 10-15 метра в сек . - надявах се да не познаят - важното бе , че мога да вляза , излизането не е толкова важно ....
    И така сутринта , сякаш Лятото се бе завърнало . Хората се движеха в Морската с якета , палта , шапки и ботуши , пък аз пак си бях гол и бос и се радвах на Слънцето ...

    Вярно имаше някакъв южен вятър , но близо до брега не се усещаше . Малко по навътре обаче се усещаше промяната , просто високия бряг пазеше завет . Затова придържайки се близо до брега се отправих на юг , като целта ми беше да стигна колкото може по далеч - Стария Фар , стената на Японското , докъдето мога и оттам навътре , на изток - така щях да избегна насрещните вятър и вълни . Планът бе изготвен в главата ми , оставаше само изпълнението . Карах бавно и внимателно за да избегна цялостното ми намокряне . Когато наближих Стария Фар ми се стори , че нататък морето е едно такова странно на цвят и не след дълго се отзовах във врящ казан . Веднага ме обляха две вълни . Сетих се за един трик който веднъж бях приложил в подобна ситуация ...
    Дадох ход на мотора и вълните сега се разбиваха в носа с по голяма сила , но поради силния вятър се изсипваха чак зад кърмата . Късата лодка също си има предимства . Така щях да избегна напълването с вода , но се сетих , че когато го правих този номер бях по неопрен а сега не и ....дадох назад . Два влекача се бяха скрили близо до Фара на завет на празен ход - явно щяха да правят маневра . Ако са ме видели , сигурно доста са се смели . Щом се върнах в по спокойни ( ако мога да дам това определение ) води разпънах пръчките и сложих чепаретата . През целия излет воблера , така и си остана непокътнат - морето докъдето стига погледа бе пълно с тръни и храсти . Навсякъде се носеше прашоляк и небето бе станало едно такова сиво . Бях пуснал плаващата котва , но май нямаше голяма файда от нея - носех се като трамвай . Чернокоп , сафрид нямаше нищо ...
    Да излизам ли , да не излизам ли . - Тцъ оставам ! Ще бия котва някъде до Моста и ако видя зора и стане страшно , ще се вържа на завет зад плочата , то един завет ама ...все е нещо . Речено сторено . Ударих котвата и тогава с учудване забелязах , че въпреки щормовите условия , които се бяха получили вече , на Мостика все още работеха и големия парадокс беше , че всички работници бяха със светлоотразителни облекла от тия дето слагат ремонтиращите пътищата - за какво им бяха след като по Моста не вървят коли и най- лошото бе , че никой от тях не носеше спасителна риза , каквато мисля че е задължителна за подобен вид дейност - тая зима пак ще има удавени от моста ...та работеха си пичовете , но неприятното бе , че от тях се изсипваха големи облаци от бял прах и варианта " скрит зад Моста " отпадна ..
    Дори почнах да хващам и попчета . Вдигна го попа с пръчката и вятъра така го духа , че не мога да го хвана ...
    - това ми бяха последните снимки с фотоапарата него ден в морето . След това стана страшно . Направих грешка , че не си взех бокса - беше и неземно красиво , невероятно , фантастично...
    Вятъра се усили неимоверно . Изхвърчаха ми пикалника и няколко торби . Всяко нещо по лодката започна да свири . Котвата изтърва и след малко пак се закачи сама , после пак се откачи и т.н....не ми пукаше особено - рискувах да отида в Сарафово или най вече в Поморие . Замислих се дали да не изляза . - Тцъ ! Оставам ! Ще се проверя за кой ли път ! - в такива ситуации винаги вдигам яко адреналина и след това се чувствам няколко пъти по жив ...и също нещо ме глождеше отвътре . Наскоро бях попаднал в един спор по форумите , в който лодката ми бе наречена леген , а мотора - пръскачка за лозе ...и едва ли не , морския риболов бил само за богаташи с големи и луксозни съдове с мощни двигатели а бедните да духат супата ...да ама не...тука сам в Морето , сам срещу Урагана , сам срещу Себе си - тука бях истинския си Аз , тука бях истински щастлив...какво знаеха те....
    Вятъра се усили още . Имах чувството , че ще ме вдигне заедно с лодката . Вече бе късно за каквито и да е маневри . Вече бях прехвърлил границата . Нямаше връщане назад - зависех единствено от волята на Нептун . Достраша ме . Помислих за близките си . В съзнанието ми изплува образа на една жена от сушата , болна от рак . Разсейките бяха стигнали вече в мозъка и , и тя говореше с мъртвите си роднини ...тук бе по хубаво...някак си се успокоих...дори се разпях с пълно гърло . Обзе ме страхотна еуфория . Нищо не изглеждаше толкова страшно , напротив - невероятна красота струеше отвсякъде . Вятъра бе топъл . Той вдигаше безброй потоци от вряща вода , носейки се ниско над повърхността и те подобно на хиляди бели анаконди се извиваха около мен ...бях престанал да ловя риба - дори и да бе възможно , аз се бях отпуснал , бях се слял със стихията ....бях просто в друго измерение ....
    .. Морето утихна леко . Върнах се назад и се закотвих стабилно . Продължих риболова ....Победителят бях аз . Стихията не ме уплаши , не ме изкара на брега . Тука някои ще ме упрекнат в безразсъдство , на което ще отговоря , че живота си е мой и е моя работа какво ще правя с него ....ще продължавам в същия дух , да събирам емоции и да ги споделям ...докато някой ден неминуемо ...

    Започна да се стъмва и стъпих на твърда Земя :
    ..пречистен и успокоен :

    КРАЙ




    11, 2013 10:37 am
    Тва е гларуса Гошо ве ! Тръгнал за Занзибар , но докато прелитал над Синеморец , зърнал изфърлените джибри от ядреното гориво на Камъка , накълвал се и объркал пъто ...и па се върнал в бургасЪ ...па се нацелил в Альошата , лупнал на земята и те го на ...

    Слънцето започна да напича и душа рибарска , място не мой си намери . Пари както винаги нема , Моста още в ремонт и къде , къде ...в Сарафово на Буните :
    отиване и връщане 1 литро бенДзин...риба обаче няма-а-а-а ....висях , висях , пробвах тук и там и на-а-а-а-й накрая напрайх сефтето за сезон 2013 : почти Меру
    ...на третия час , стана ясно , че ний риба няма да ядем и забихме навътре в Материка на лека експедицийка :
    ...вървиме ние лека полека , Слънцето взе да напича яко ...по едно време гледам - охлюв , я още един ...и още ...и кът ги метнаФме :
    ..и добре , че ни писна по едно време да ги ловим - още щом се прибрахме се ливна як дъжд ...народа бе наизлязъл да се разхожда в Морската градина - вероятно е имало удавени ...не след дълго Бурята си замина , а аз вече кротко си допивах втората ракийка :

    18, 2013 9:20 am
    Тамън преди няколко дни времето се бе затоплило и бях почнал да мятам влажни погледи към лодката и ...в събота сутринта – сняг ..направо бях потресен и отчаян...

    .и тогава си спомних една история от преди 15-20 години ...

    Пак беше март . Пак се бе стоплило и пак всяка вечер бях почнал да сънувам подводни сцени и пейзажи . Тогава с моя приятел Миро Калмара си бяхме купили едни от първите вендузи в Бургас . От някакво магазинче за авточасти на Ботева , беше близо до Новата поща . Тръпнехме от нетърпение да пробваме неопрените , а времето все не даваше
    Пон Мар 18, 2013
    Някъде около средата на месеца не издържахме и един следобед взехме решение на следващия ден да отидем на Иракли ...
    Цяла зима се бях готвил . Тогава си бях купил един стар надуваем руски катамаран с още по стар очукан Ветерок . Бях му спретнал и платно от скъсан надуваем дюшек ...В уречената сутрин Миро дойде в къщи и започнаха мъките с обличането на вендузите на сухо в една затоплена стая - бе рано и все още доста студено . Надеждите ни бяха по късно да се стопли времето - все пак Слънцето надничаше весело през прозореца ...Метнахме конструкцията на катамарана , която се състоеше от алуминиеви , неразглобяеми тръби върху покрива на Булгарреното ми . Ако някой по скоро роден ме запита кво е тва Булгаррено ще отворя нова тема
    Както винаги се наложи Миро да бута , докато звяра запали и с пълна скорост , гърмене и трещене се отправихме на север - посока Иракли . Предният ден се бе случил слънчев топъл и тих , морето тава и се бяхме нахъсали яко . Отминахме Слънчев бряг и почнахме с мъка да изкачваме стръмните нанагорнища и острите завои . Естествено колата загряваше и от време на време правехме почивки . Изкачихме се доста нависоко , когато се появиха първите снежинки . До този момент времето бе перфектно . Не им обърнахме внимание и продължихме ...
    По някое време , Слънцето се изгуби някъде а облаците почнаха да се сгъстяват . Мамка му - близо сме до целта , не е момента сега да се отказваме . Взе да вали сериозно сняг и колата леко да поднася . Пейзажа от пролетен и жизнерадостен се превърна в мрачен и зимен . Вече сме пристигнали на заветното място . Дордето стигне погледа - жива душа не се вижда . . Излезли са некви вълни , но все още Морето бива . Сваляме конструкцията , поставяме балоните , затягаме ги с каишките и започваме да помпим ...
    Напомням , че още от Бургас сме си облечени в неопрените . Е отвътре сме отдавна мокри , но кой го е еня - нали ще се гмуркаме . Помпим си ние юнашката , но в същото време и вълните се увеличават . Тамъ-ъ-ъ-ъ-н сме готови и ... кво да видим - ми те вълните се запенили - не става вече за лодката - прибоя реве яко . Решаваме да тръгнем пеша към Емине - и дума не може да става за отказване . Добре но лодката не можем да я оставим така . Аре изпускай балоните . Качвай отново тръбите на покрива . Прибрахме катамарана обратно в Реното , закопчахме коланите с тежести , метнахме харпуни , плавници и екипировка на гръб и на бавен ход ....
    Няма да обяснявам как се върви облечен с неопрен и накачулен с тежести по пясъка . Вървяхме си ние , вълните се увеличаваха , но твърдо продължавахме . Изминахме така няколко километра . Спряхме . Носът все още бе далеч - в мъгливата далечина едвам се виждаше силуета му . Бе задухал свиреп , студен , режещ остро и хапливо зимен вятър . Морето си бе станало откровено бурно . Изобщо не ставаше вече за влизане . Зимна буря се извиваше , ние с Миро се подпирахме в средата на огромен безкраен зимен плаж , бяхме облечени с неопрени , държахме плавници и гледахме тъпо . Снегът продължаваше да вали
    Теглихме по една цветуща , каруцарска и дълбоко емоционална майна на цялата Вселена и тръгнахме обратно . Дорде се довлечем обратно до Звяра бяхме паткясали мноу яко . Единствената ни мисъл бе как да се доберем до дома . Реното пърпори , пърпори - гасне . Няма и как да се бутне . Вдига се капака и почва лудо разглобяване . Добре че Миро е механик . Запали . Как сме се прибирали - не искам и да си спомням .....спомням си само топлия душ , когато най накрая свалих впилата се в мен вендуза
    Гаден сняг . Мразя снега . И кво да направим ....как какво ...греяна ракия ...с канела , с карамфил , чили , мед и черен пипер . Малий яко се згряхме !!!...поглеждам - снегът се разтопил . Аре на разходка . Морето приказка :








    Сеп 02, 2013 11:43 am
    Всичко започна с един Метро каталог . Промоция на надуваеми лодки . Лодка - 10 кинта . Бреф . Тамън ми трябваше една такава малка лодчица - да мога да се бутам с нея сред навалицата по Плажа . Промоцията започваше от следващия ден и цяла вечер сън не спах . На следващата сутрин , със сина сме рано , рано пред Метро . Две са лодките закачени на входа . Една голяма и една малка . Установяваме , че промоцията важи за малката Сина ми я разглежда с недоверие и изрича : - Ве , тате , тя тая лодка май е детска , ве !?! ...въй верно на такава прилича .... ... - Ми , татковото и аз съм дете ! - отговарям му аз и решавам , че точно това е лодката с която ще покорявам Бургаското море . Викат служителката по лодките и ....ядец - некой гад дошъл преди нас и изкупил сички лоТки на промоция . Изпадам в дълбок размисъл и депресия ....


    Все трябва да има някакво решение - някакво спасение - Нептун не може току тъй да ме изостави . Мисля , мисля и пак мисля . И изведнъж проблясва в мозъктЪ ми . Викат пак служителката . Тя като ни видя отново , лошо и стана и взе да мърмори : - Ве , колко пъти , ши ви казвам , че лоТките свършиха !!! ...сина тамън да и обясни , че идва от Германия и подобно отношение няма да търпи , го настъпах леко и с най любезен тон и поисках последната . Тя па ме изгледа ептен като гръмната и ми вика пак : - Ве нали ви казах , че лоТките свършиха ве .......и т.н . ....- Да , ама последната няма да ви трябва ! - не се предвам ....- Ма кой ви каза , че има последна лодка ....- МА НЯМА ПОВЕЧЕ ЛОтКИ ТУКА ВЕ !!! - жената вече явно вдига кръвно
    смихвам се гадно и соча тази дето е надута и закачена до входа . - А не !!! Не може !!! Не ни разрешават !!! - женицата вече е пред истерия ....- Ми звикайте тогази управителя !!! ...Човекът се оказва го няма и служителката , която го замества , се решава да бъде по дипломатична от предната , пита ме какъв точно е проблема , звъни Му , кара ни да чакаме десетина минути и най накрая прословутата лодка , макар и грубо събрана в количка е пред нас . . До нея първата служителка гледа лошо . Благодаря най учтиво и питам къде са греблата . Тука вече мадамата с отмъстително злорадстващ поглед , почти радостно ни отговаря : - Гребла в комплекта ....Н-Я-М-А !!! ....ми сега .... ....добре , че каяка го бях бракувал вече и неговото гребло биде отрезано не две...и направо заспа ....Ве Нептун си знае рабтата ...
    Жената , като я видя надута в хола , ми вика : - Булти , с тас лоТка не си носи капитанското !
    Флипо като разбра за цената написа : - И на нея ( лодката ) бяха нарисувани Мечо Пух и Прасчо , нали !!!
    ..лек туниниг и най накрая на море :
    ...мамка и лодка , на плажа ми се видя още по малка ....
    ...но който е тъп и упорит , за него невъзможни работи - нема
    ...попа кълвеше вяло :
    ..в Морето никой не ми се смя :
    ...стръвта бе бял червей , а попа - дребен
    ...по едно време излязоха вълни и требеше да се прибирам ....освен ако не исках да изляза с плуване ...гребането за разлика от друг път си искаше по различен чалъм - не ставаше с коремни мускули , лопатите се въртяха по лесно само на ръце и загребвах едва , едва , като използвах самата инерция на лодката ....тамън се прибирах и един риб изникна от далечната синева и се засили към мен . Мина на пълна скорост близо до мен . Гледам вътре - хлапетии се кикотят - най голямото нямаше 14 . Некой уигофрен бе дал риб на децата да си играят . Объркан свят - аз в детска лодка , децата в лодка за чичковци , от тия , дето много са слушкали като малки - сам съм си виновен дето бях непослушен - деца слушайте родителите си - да не станете като мен ....благодарение на уменията ми на стар морски вълк се спасих от обръщане и ...
    ..лоТка с цената на чепаре ..след като се изпусне външната секция , се побира идеално в колата




    01, 2013 9:40 am
    Неделя . Вече няколко поредни дни чакам да стихне Прибоя . Днес е по слаб , но Го има . Гледам камерите и се чудя - да влизам ли в Морето , да не влизам ли ...Към 11 не издържам , връзвам триколката и се спускам по надолнището към Флората . Прибоя ме чака . Всички дрехи отиват в черния полухерметичен вече сак и аз по плувки пускам лодката на вода . След секунди съм с вече мокър бански , а след още няколко и гърба ми е мокър ...
    Облачно , има някакъв вятър , но не ми е студено . По скоро ми е едно такова - нервно - ми застоях се в къщи . В морето около Моста има някакви лодки . Вероятно са влязли някъде оттам , близо до Камъните ...вероятно , но на мен там ми идва далеч . Паля мотора и газ . Гледам ги излизат . Те излизат , аз влизам. Начи няма много риба . Гледам в далечината към Бургаския Риф , мъглеят силуетите на няколко лодки . Газ натам ....
    Петнайсет дълги минути и съм при тях . Вторачват се учудено в мен . И-й-й , още съм по плувки , гол , а те са облечени със зимните якета , някой дори са с качулки . Няколко безуспешни проби с чепарето и се примирявам , че ще ловя поп . Отначало леко , след това по силно , Вятърът започва да напомня за себе си . Дреха след дреха , през 10 - 5 мин , обличам и аз . Якето все още е в сака . Кълве не много интензивно , но бива ....и тъкмо имах вече усещането за безметежен , безтегловен , меланхоличен , есенен и безгрижен следобеден риболов и

    Заваля !



    Не , че бе неочаквано - Слънцето от Сутринта се бе скрило далеч , не че нямаше такава прогноза ...но кога ще ловя риба спокойно ...или ще духне силен вятър и да излязат големи вълни или ще има прибой или .....мамка му ...кога ще направят достъпен за всички , защитен от вълни , слип в Бургас ...
    Две от лодките си тръгнаха веднага . Как пък , да не си тръгна сега Разпъвам летния чадър и се превръщам в цветен , летен Слънчоглед , плуващ в сивото есенно Море . Мрачно ... тъжно е . Сещам се , че в сака си , имам една червена кутийка - чешка бира . " Крал " . Бях ги купувал на промоция от Метро . Отпивам на малки глътки . Вятърът се усилва и натиска чадъра върху мен , дъжда също - барабанят отгоре капките студен , есенен дъжд и се стичат подобно на сълзи ...сълзи проляти от Небето по изгубеното Лято
    а на мен отдолу ми става някак си уютно . Още една лодка си тръгва . Бирата свърши . Време е за риболов . Бре - кълве като лудо . Бре - лихмар . Отварям забързано кутийката с бели червей , но я изтървам върху белия капак на кофата . Мамка му !!! Стотици бели червея плъзват на различни посоки ! Като не върви - не върви !!! ....но в един момент се случва нещо невероятно . Червеите се подреждат в спирала . Те пълзят и Спиралата се завърта ...
    ..звън от счупено . По лъснатия , блестящ под се пръскат безброй искрящи и пъстри , кристални стъкълца . Аз съм в голяма , не , в огромна зала . Полюлей , светлина , лукс . Държа в ръката си поднос . Подът се поклаща леко и равномерно - май съм на кораб . Отсреща е подреден оркестър . Музиканти с черни фракове , държат големи инструменти . Между тях разпознавам Хората Щурци ... Тишина . Излиза конферасие и обявява : - А сега , Дами и Господа !!! ....- Кралят !!!...на сцената излиза едра фигура , облечена цялата в бяло , намига ми : - Не ме ли , позна ?!?....баси ....Белият гарван ..
    Видението изчезва . Аз съм отново под чадъра в лодката , червеите си пълзят , ли пълзят ...Есенен дъждовен следобед . Тъжен като блус на Елвис ...


    Прибирам се . Отново през прибоя . На плажа приготвям лодката за пътя към дома . Неизменният побелял старец на близката пейка , неизменно пиещ кафе в късния следобед . Странно , досега не съм забелязвал , но той винаги е в бял костюм . Винаги мълчи . Но днес денят , явно е различен . Старецът се усмихва , намигва ми и с изтънчен глас ме пита : - Е , как беше днес ?!?
    Морската градина . Привечер . Бургаски вечери . Хора сноват насам , натам . Уж тъпчем една и съща земя , но аз се усещам така , сякаш съм на друга планета ...и едва сега проумявам какво е имал точно предвид , поета написал " Бургаски вечери " . Същноста на Бургаските вечери се усеща най пълно тогава , когато през Деня , те е люляло Морето и Вечерта ....си стъпал на топлия , уютен Бургаски Бряг ....



    ..........................................................КРАЙ......................................................................

    Sponsored content

    Re: Разкази за книгата

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Пон Юли 23 2018, 10:52