Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    СТРАХ (По истински случай)

    Share
    avatar
    Ватус

    Брой мнения : 1175
    Join date : 29.10.2010
    Age : 61
    Местожителство : Бургас

    СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Ватус on Съб Мар 14 2015, 20:59

    СТРАХ
                                                                ( По истински случай )
                                                                           

    16. ОКТОМВРИ…
    Винаги на тази  дата,  споменът кошмарен като зъл демон ме връхлита, спомен който отново кара сърцето ми да бие до полуда и горчива буца да засяда в гърлото ми.
    Отново и отново, болезнено отекват в душата ми секундите, минутите, часовете, на  страдание и страх, паралезиращ тялото и съзнанието, ужасяващ страх. В такива моменти осъзнаваме колко слаби,  беззащитни и безпомощни същества сме, пред онова неразгадаемо тайнство, наречено - съдба.

    16, Октомври. 2001 година
    Един от поредните хубави есенни дни. Слънце, безветрие, синьо безоблачно небе,  лазурно, спокойно и приветливо море. Нищо не предвещаваше за драматичните събития, които ни очакваха.
    Пристигнахме на устието на р. Ропотамо към  11часа и започнахме разтоварването на харпунджийската екипировка.

               
    Обикновено за риба и плаж ходим с по голяма компания, но този път бяхме само тримата – аз, съпругата ми и синът ни Кирил. Момчето ни тогава беше на 16 години и едва прохождаше в тънкостите на този пленителен, но екстремен спорт – подводният риболов. Имаше два – три сезона харпунджийски стаж, но те бяха по скоро детинско – юношеско забавление и се заключаваха в стрелба по попчета, морски езици и барбуни. Едва този сезон хвана в ръцете си дълъг харпун, погледна по амбициозно на риболова и с променлив успех започна да стреля и по „бели“ риби.
    Облякохме на бързо неопрените, грабнахме оръжията и морето ни прие в обятията си. Съобразявайки се с възможностите на Кирил, гмуркахме близо един до друг на дълбочина не повече от 3 – 4 метра. Сребърни реки от дребни платерини се нижеха пред очите ни. Кирил беше като хипнотизиран от гледката. В ококорените му очи съзирах възторг и възбуда, от представлението което ни изнасяха тези красиви риби. До този момент той не беше попадал на такива големи пасажи от платерини и удивлението му от този своеобразен рибешки карнавал, го довеждаше до екзалтация. За съжаление рибите бяха маломерни и съответно ние се въздържахме да стреляме по тях. На няколко пъти минаха и по едри екземпляри но  на доста голяма дистанция и не бяха в обсега за отстрел.
    Гмуркахме до към 13.30 ч. До залез слънце имаше още доста време, така, че решихме да сменим дестинацията. Най подходящо ми се видя да отидем да погмуркаме на „Крокодилите“. Това са две скални островни образувания в морето и по голямото удивително наподобява полегнал в водата крокодил.  
           
    Местонахождението им е между бившата Резиденция „Перла“ и залива „Мириус“. Там брега е скалист със сурово излъчване, а достъпа до морето не е лесен, но благодарение на незнаен ентусиаст направил десетина стъпала по стръмната пътека, се добрахме до малко мидено плажче сгушено между скалите, от където смятахме да влезем във водата, а жена ми да плажува.
    Първото нещо което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча вградена в скалите, на удавил се преди години – 18 годишен харпунджия. Не исках да го плаша, а по скоро да го предупредя да бъде крайно внимателен и с назидателен тон започнах да го поучавам, че с морето шега не бива и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, човек не трябва да рискува живота си. Една от версиите за гибелта на това момче е, че се е удавило като се е впуснало в преследване на голяма риба,  най вероятно запаса му от въздух не му е стигнал и това е довело до фатален край. Явно тази история много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Приготвяхме се за влизане, но действахме някак си мудно,  унило и като цяло бяхме доста угнетени.
    Влязохме към 15,00 часа с нагласата да стоим в морето не повече от 1 – 2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката до тогава беше следната – аз гмурках в търсене на риба, а той трябваше неотклонно да ме следва на известно разстояние, да ме наблюдава и да се учи на техника и тактика, абсолютно необходими в подводният риболов. Като цяло задачата му беше, да следи действията ми и да не ме изпуска от погледа си. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отдалечава от мен, по никакъв повод. По този начин при мен отпадаше необходимостта, непрекъснато да го търся с очи и бях спокоен, че винаги е неизменно близо до мен. Понякога когато се приближаваше прекалено близко  и влизаше в обсега на харпуна,  в такива случаи му правех забележка да спазва определена дистанция, за да не се стигне до инцидент, ако стрелям по преминаваща наблизо риба.
    Гмуркайки се, се предвижвахме бавно по посока кейовата стена на „Перла“. До този момент риба не се мяркаше, морето сякаш беше опустяло. Не след дълго излезе и накъсана ветрова вълна, която затрудняваше предвижването ни по повърхността. Така в плуване  и гмуркане подминахме малкият „Крокодил“.    
             
    Бяхме се отдалечили от мястото ни на влизане на около 500-600 метра. В един момент ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше изминал час и половина от както бяхме влезли в морето. Не знаех какво да мисля и изпаднах в догадки. Температурата на водата беше около 15-16 градуса, а той беше облечен с едно 5 милимитрово неопренче, доста овехтяло, изтъняло с времето, а и с малко по голям размер и пропускаше доста вода. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недоумявах защо не ми се бе обадил и предупредил за това свое решение. Отчетох  като моя голяма грешка и лекомисленото ми решение да влезем в морето без сигнални буйове, условие което щеше много да улесни зрителният контакт по между ни. Оглеждах се в продължение на десетина минути с надеждата да го видя някъде наоколо, но него го нямаше. От мястото където бях не виждах съпругата си, защото вдадени в морето скали препречваха плажчето на което седеше тя и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно  бях страшно ядосан на безотговорната му постъпка. Плувайки едвам сдържах гнева си и възнамерявах да му вдигна страхотен скандал. Още по учудващ за мен  беше факта, че до този момент когато сме били в морето, синът ми къде от страх, къде от неопитност, никога не се бе отдалечавал от мен, на повече от 10-15 метра.
    Приближавайки към плажчето се взирах все по настоятелно, но виждах единствено жена ми как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близо, тя се надигна и силно озадачена ме попита:
    -А Кирил къде е?
    Този въпрос със страхотна сила се блъсна в съзнанието ми и в следващият момент усетих как стомахът ми рязко се сви,  стана на топка, превъртя се и заседна в гърлото ми. Причерня ми. Едва успях да промълвя:
    -А не е ли тук?
    Сякаш надвисналите над нас масивни скали се сгромолясъха върху мен и ме лишиха от дъх. Гневът който до преди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх, че може да сме загубили детето си за винаги. Страх, парализиращ тялото ми, страх, каращ сърцето ми да се взриви от блъскане, страх,  превръщащ ме в едно треперещо същество, нямащо сили да помръдне от мястото си. И в този момент видях широко отворените, обезумели от ужас очи на жена ми. Тя безпогрешно бе съзряла страха в мен, беше го прочела в моите очи.
    С нечовешки, смразяващ кръвта стон тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: „Детето ми, къде е детето ми...“
    В този момент наистина не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от ужас същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета.
    Колкото и да бях уплашен и скован от шока, си дадох сметка, че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка.
    Реших да обходя с колата мястото  до кея на „Перла“, разстояние към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20 и денят вече преваляше. Слънцето  падаше ниско и  отразяващите се лъчи в морето блестяха неимоверно силно върху бликащите от светлина вълни и колкото и да се взирах, не можех да различа почти нищо във водата. За около 20 минути обиколих  няколко пъти брега, но безрезултатно. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече. Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да и кажа. Все пак много се надявах, че като отида там ще заваря Кирил излязъл от морето, жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена ми на колене върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя обляното  в сълзи лице,  треперещото и тяло на фона на огромните зловещи скали и голямото студено море.
    От Кирил нямаше и следа...


    Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. В съзнанието ми натрапчиво се заредиха неотдавна изречени думи от близки и познати които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата, дядо ми Иван, който беше рибар от Приморско, през 1969 год. връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя не далеч от мястото където бяхме.
    Мъчех се да се успокоя, да преодолея паниката и да разсъждавам трезво.Времето беше хубаво, морето спокойно, Кирил добър плувец и гмуркач, здрав, физически издръжлив, със стабилна психика и в никакъв случай прекалено самонадеен, или пък безразсъдно смел. Но все пак какво се беше случило? И в следващият момент разсъжденията ми тръгваха в друга посока.Да, ама беше средата на октомври, водата  15-16 градуса, при което Кирил с своето изтъняло неопренче измръзваше на втория час, а  изпитваше и известен страх от морето и до сега никога не беше ловувал сам, все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и пропито с трагедията разиграла се преди години, с онова злощастно момче. И отново и отново страхът ме превземаше, страхът от неизвестното.
    Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена ми, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка, погледнах морето което в този момент ми изглеждаше толкова зловещо и враждебно и взех най трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното...
    Минавах по маршрута по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен щеще да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи там долу на дъното, дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално злокобно и зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, хлипайки гълтах морска вода, а в главата ми натрапчиво нахлуваха кошмарни мисли и въпроси. Дали ще открия тялото му и ако го намеря, как ще го влача до брега? Ще мога ли сам по стръмният склон да  пренеса безжизненото му тяло до колата и как ще го положа в нея, с мокрия неопрен, или ще трява да го съблека? Как ще го занеса в къщи? Как ще кажа за смъртта му на  близки и роднини, а на сестра му, по-малката ни дъщеря, какво обяснение щях да дам...
    В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си. А аз защо трябваше да живея повече? В съзнанието ми изплуваха разплаканите очи на жена ми. С каква ненавист и гняв ме гледаха тези очи, сякаш казваха: „Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш! Ти погуби сина ни!“ Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите и, на нея и на всички които ме познават. Животът ми губеше смисъл.
    Обикалях около малкият „Крокодил“ и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял. Вече се стъмваше, а тягостни мисли и въпроси отново ме връхлитаха. Ами ако не успея да открия тялото?  Какво трябваше да предприема, тази нощ, утре? Може би трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък с приятели и колеги да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Искаше ми се всичко това да е сън, толкова нереално ми се струваше. Напълно изживявах мъката и страданието на хора, загубили завинаги рожбите си.
    Гледах  в мрачината дъното и все по натрапчиво в мен се загнездваше мисълта, че и мойто място е там долу, върху тъмните подводни скали. Дали да не отида навътре в морето, там където дълбочините са големи, да  поема въздух и да гмурна надолу и да слизам все по надолу и по надолу, докато спазъм в гърдите изтласка последният ми въздух, черен мрак да изгаси живеца в очите ми и тялото безжизнено да се отпусне в прегръдката на вечността. Дали този край нямаше да е по - достоен за мен? Дали пък нямаше  да се срещнем със Кирил някъде там, в отвъдното, в необятните небесни простори? Дали живите щяха да оправдаят постъпката ми, или за винаги в техните очи щях да си остана страхливец, намерил избавление в смъртта? А жена ми  как щеше да понесе загубата на две скъпи за нея същества?
    И въпреки всичко, искрицата надежда останала в мен ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30 – 40 метра от мен. Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше. Свалих маската и започнах да се взирам в мрачината. Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло – „Кикооо!!!“...... Плувецът стреснато обърна глава, помаха ми с ръка и заплува към мен. Не можех да повярвам... Това беше детето ми... Кирил...и беше ЖИВ! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Най-после успях да го докосна. Прегръщах го ревейки, целувах го,  удрях го, ругаех го и пак го прегръщах. Той беше не по-малко уплашен, а  и стреснат от вида ми и безумното състояние в което ме виждаше. Успях само да му кажа: „Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка!“ Тръгна, поспря за секунда и се обърна боязливо към мен с думите: -„Татко, виж!“ В ръцете си държеше две едри сребристи риби. По обясними причини най-малко можех да се зарадвам на някакви си риби, пък били те и големи. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване. Погледнах го укорително, точно сега не беше момента да се хвали с улова си. Махнах му ядосано  с ръка в  посока на плажчето, да плува на там,  където една майка се давеше в скръбта си.
    Той тръгна, а аз доплувах до брега, легнах по корем на една скала и се отпуснах безжизнено  на нея. Очите ми тежаха. Затворих ги. Нямах сили да помръдна. Исках да заспя, там на място, върху студеният камък, в падащият мрак. Чувах единствено думкането на сърцето си. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисълът си. Не знам колко време съм лежал , но в един момент си дадох сметка, че ме чакат и трябва да тръгвам. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах   към плажчето, на което ме чакаха любимата  жена и нашият свиден син.
    Приближавайки брега, в призрачния мрак съзрях две треперещи тела преплетени в прегръдката на любовта. Дочувах хлипанията на една изтерзана, но щастлива майка и детинското  подсмърчане на възмъжаващото и момче.  Излязох от водата, захвърлих оловният колан, прегърнах тези две обични мои създания, от умиление буцата в гърлото ми тутакси заседна, наведох се,  допрях глава до техните глави и смесих моите, с техните сълзи.

    Епилог:
    В същност, какво се беше случило?
    Малко след като сме преминали покрай малкият „Крокодил“, за секунди Кирил се е разсеял и ме изгубил от поглед. Видяло му се, че недалеч напред, някой плува  по посока кея на „Перла“и си помислил, че това съм аз. Продължил да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз съм пред него и че той ме следва. Да, ама не... Лека полека стигнал до тетраподите на кейовата стена и тогава след като се оглеждал дълго, разбрал, че мен ме няма. Вече доста поизмръзнал, се покатерил на един тетрапод и стоял на слънце около половин час, за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. Не след дълго осъзнал, че не съм на близо и че е сам, притеснил се и решил да се връща обратно, но се натъкнал на ята от едри платерини пасящи на едно рифче отстоящо на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още 30-40 минути. Прострелял две хубави риби и порядъчно премръзнал, едва тогава тръгнал да се прибира. Малко след това се състоя и драматичната ни среща в близост до малкият „Крокодил“.

    Иван Томов - Vatus
    avatar
    nikibg

    Брой мнения : 132
    Join date : 19.04.2014
    Age : 44
    Местожителство : БургасЪ

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  nikibg on Съб Мар 14 2015, 21:27

    Поклон ! Беше прекрасно! cheers
    avatar
    alexanderson

    Брой мнения : 95
    Join date : 23.10.2014
    Age : 38
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  alexanderson on Съб Мар 14 2015, 23:36

    Браво ! Браво ! Браво ! либоф-ф-ф
    avatar
    sea_dragon
    Admin

    Брой мнения : 386
    Join date : 25.09.2010
    Age : 31
    Местожителство : Burgas

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  sea_dragon on Нед Мар 15 2015, 02:58

    чудесен разказ с щастлив край :) обичам те
    avatar
    ichikonti

    Брой мнения : 409
    Join date : 10.03.2012
    Age : 50
    Местожителство : Севлиево

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  ichikonti on Нед Мар 15 2015, 08:59

    Майстор-разказвач! либоф-ф-ф
    avatar
    Pretor

    Брой мнения : 233
    Join date : 23.09.2010

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Pretor on Нед Мар 15 2015, 10:45

    Благодаря Ванка! Нямам думи !
    avatar
    kuins

    Брой мнения : 1234
    Join date : 06.09.2013
    Age : 70
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  kuins on Нед Мар 15 2015, 11:25

    Емоционално написано, браво!

    Браво !
    avatar
    Ватус

    Брой мнения : 1175
    Join date : 29.10.2010
    Age : 61
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Ватус on Нед Мар 15 2015, 15:13

    Благодаря за отзивите! Embarassed
    ръкостискане
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Jorestes on Пон Мар 16 2015, 09:27

    Невроятно написано, Браво!!! супер супер супер
    avatar
    Fram

    Брой мнения : 160
    Join date : 01.10.2012
    Age : 40
    Местожителство : Велико Търново

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Fram on Пон Мар 16 2015, 09:34

    Браво, прекрасен разказ!  ръкостискане

    tonio459

    Брой мнения : 97
    Join date : 13.12.2014

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  tonio459 on Пон Мар 16 2015, 10:39

    йессс черпи супер
    avatar
    Ватус

    Брой мнения : 1175
    Join date : 29.10.2010
    Age : 61
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Ватус on Пон Мар 16 2015, 14:18

    Embarassed
    ръкостискане
    avatar
    noemis

    Брой мнения : 872
    Join date : 01.08.2013
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  noemis on Пон Мар 16 2015, 16:53


    Това не е страх, ами чист изкристализирал и сковаващ Ужас!!!
    Като го четох мен ме присви под лъжичката, а какво остава да го преживееш на живо ... най-хубавото е, че е със щастлив край.
    avatar
    shturetc

    Брой мнения : 295
    Join date : 08.08.2014
    Age : 46
    Местожителство : Бургас ...(цитат от Н.Йорданов)...на детството ми болката-на младостта ми дързостта...в(ъв) теб ще свърши "обиколката" на дните ми....и песента!!!

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  shturetc on Вто Мар 17 2015, 02:07

    Абсолютно съм съгласен със всяка дума,точка и запетая от написаното от Моната Shocked
    В такива мигове скоропостижно белеят коси или сърца се пръскат......

    Надявам се,че синът ти,Ватусе,е жив и здрав и до ден днешен и дано нивгаш сърцето ти не изживява отново подобен шок!
    ...Инак великолепното ти описание на драматичната случка е достойна за сценарий на филм!
    avatar
    phinuk

    Брой мнения : 8
    Join date : 23.02.2015

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  phinuk on Вто Мар 17 2015, 11:08

    Имам син на 15 години. Сега си събира пари за харпун и екипировка за лятото. Повярвай ми почти успях да съпреживея ужаса ти представяйки си, че се случва на мен. Благодарение на този разказ със сигурност ще съм още по-бдителен когато съм със сина си в морето. ръкостискане
    avatar
    Ватус

    Брой мнения : 1175
    Join date : 29.10.2010
    Age : 61
    Местожителство : Бургас

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Ватус on Сря Мар 18 2015, 12:58

    ръкостискане

    Sponsored content

    Re: СТРАХ (По истински случай)

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Вто Юли 25 2017, 05:43