Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Jorestes on Чет Сеп 18 2014, 13:24

    http://www.otzvuk.com/Knigi/Okultna/Taini%20obshtestva/milan.milanov-tainite.podzemia.na.bulgaria.1%20tom.pdf

    Една интересна книжка от Поредицата на г-Миланов, много наподобяващ стила на Камъка......................
    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 49
    Местожителство : Бургас

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Булти on Пет Сеп 19 2014, 08:33

    Благодаря ти !!!

    супер супер супер
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Целия си съзнателен живот изживя с мисълта за съкровището

    Писане  Jorestes on Вто Дек 16 2014, 10:56

    Целия си съзнателен живот изживя с мисълта за съкровището

    Целия си съзнателен живот изживя с мисълта за съкровището, което щеше да намери. Още от дете филми от рода на Индиана Джоунс, Библиотекаря, Съкровището и прочие му бяха любими. Продължи да ги гледа и когано порасна, макар и тайно, защото съзнаваше че са нералистични и въпреки това се идентифицираше с героите им. Знаеше наизуст историите на всички големи открития- Шлиман и Троя, Хайръм Бингъм и Мачу Пикчу,Хауърд Картър и Тутанкамон, неизвестия китайски селянин попаднал на Теракотената армия. Обиколи България няколко пъти, преследвайки местни легенди за хайдушки или царски съкровища. За географията и историята на страната знаеше повече от който и да е професор. На 12 години си спести пари от закуски и си купи първия металотърсач. Като тинейджър го мислеха за странен. Нямаше време за гаджета или дискотеки. Четеше или обикаляше по горите. Това бе единственото което го интересуваше. Не намери нищо, но стана запален турист.Поддържаше и страхотна физическа форма. В университета записа да учи история. Вземаше изпитите си с лекота и продължаваше да търси своето съкровище. Но за зла участ нямаше късмет. Или легендата за имането на хайдут Вельо се оказваше измислена и без капка историческа стойност или в Калето вече бяха минали други иманяри, които бяха обрали всичко, или не му достигаха средства за по-мащабно проучване. Винаги имаше причина, която да му отнеме лелеянато съкровище. Но той не се отказваше. Ученето му вървеше добре. Излизаше с красиви момичета. Все пак, имане, имане, но и физиологията си казваше думата. За съжаление повечето не издържаха дълго маниакалната му страст, излетите из горите, честите отсъствия и вечното говорене за история, легенди, съкровища и нито дума за тях самите и това колко са му важни. Но той не се притесняваше от мимолетноста на връзките си. Беше хубавец, ерудиран, общителен. Бързо си намираше нова приятелка, която да задоволява самолюбието и страста му.
    Последната-Лалка бе различна. Тя също учеше история.Можеше да поддържа разговора.Знаеше повечето легенди, дори му разказа няколко нови.Не се сърдеше когато обикаляха нагоре-надолу по чукари и трънаци. За рождения ден му подари дълбочинен детектор(на старо). Освен това бе красавица. С невъзможно сини очи, в които се гмуркаш и се давиш със страст. Беше идеална. А той бе влюбен. Невероятно ново чувство, което в началото го объркваше и притесняваше, но после му се отдаде изцяло. Не можеше да мисли за нищо друго освен за нея. Дори забрави за съкровището. Вече го бе намерил. Продължаваше с хобито си , но по-скоро по навик и без предишния хъс.Искаше да направи Лалка щастлива. Водеше я в романтични малки ресторанчета преоткривайки националната и китайската кухня. Ходеха често на кино и той установи, че освен приключенските има и други хубави филми-фантастика, комедии, любовни. Откри музиката, танците. Иманярските му разходки ставаха все по-редки, все по-кратки и все по-съобразени с вкуса и нуждите на любимата. Лалка нямаше нищо против промяната. Нагаждаше се към нея и неусетно я подтикваше. Той ставаше все по-улегнал, все по- земен и все по-влюбен. А когато разбра, че ще става баща съкровището съвсем остана на заден план.Там някъде, в килера на несбъднатите желания, на неосъществените мечти, на отминалото детство. Ще ги сбъднем някой ден. Когато позабогатеем. Когато се наредим. След сватбата. След раждането на детето. След намирането на добра работа. След подсигуряването на дом.
    Решиха да си купят къща в съседно на големия град село. Имаха кола. И двамата можеха да шофират. Селото бе малко, китно. Всички се познаваха. Помагаха си. Ходеха си на гости, разменяха си семена и рецепти. Сутрин кукуригаха петли, а вечер мучаха крави. Пасторалност само на 20 километра от цивилизацията. Къщичката бе стара и красива, а дворът огромен, с множество дръвчета, които пролет се отрупваха със снежни цветове, а есен със сочни плодове. Малкият им син можеше да тича на воля, да има коте, куче и каквото животно си поиска. Можеше да гони гъските и да събира пресни яйчица от полога. Всички баби в селото ги опознаха и се радваха на младите хора, дошли да живеят при тях. Дори къщата им си имаше история. За далечен хайдутин, ограбил турски товар с пари, за синът- учил търговия във Виена и за внука умрял в бедност при комунизма. Историята говореше за изчезнало несметно богатство. Те се засмяха. Хубава приказка, която в миналото сигурно го би впечатлила. Сега не им беше до легенди. Лалка се радваше на прекрасния чардак и се чудеше какъв лак да си купи за да го обнови. Трябваше да се направи ремонт, да се изгради баня и тоалетна вътре в къщата, да се поднови покрива, да се направи изолация.Захванаха се здраво за работа. Реши да свърши сам по-голяма част от ремонта. Разбираше от строителство, през ваканциите бе помагал на вуйчо си,за да си допълни доходите.Умеятен си беше. Пък и щеше да спести парите за майстори. Все пак младо семейство-много желания, малко доходи. И тогава, в кипежа на усилен труд и планове за семейно бъдеще, без авантюристични мисли, се случи голямото му приключение. Разбиваше стената, за да направи връзка между две стаи. Беше трудно и тежко. Нямаше подходящи инструменти. Работеше с бойния чук, когато при един силен удар голяма част от мазилката се откърти и върху него се посипаха жълтици. Истински жълтици. Стари. Направени от злато. Стотици. Хиляди жълтици. Звънтящо съкровище. Хайдутските пари. Неговата изгубена мечта. Настигна го тогава, когато се бе отказал от нея. Затрупа го със звън. Той седеше посред нея и неможеше да си поеме дъх.
    Изведнъж се чу детски глас:
    -Леле, тати, колко много парички. Къде си ги намери? Ще ми дадеш ли една?
    Той погледна към двете невъзможно сини очи и се усмихна. Защото звънчето в гласа на сина му бе по-силно от това на жълтиците.

    Автор:БНФМ Админ
    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 49
    Местожителство : Бургас

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Булти on Вто Дек 16 2014, 11:13

    либоф-ф-ф
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Jorestes on Вто Дек 16 2014, 11:26

    Проклятието на пендарите

    От дълги години се носеше мълвата, че някъде там - в двора на една от всички селски къщи са закопани моминските пендари на Рада. И наистина всеки вярваше, че имането е скрито точно в неговата земя.
    Легендата гласеше, че Рада била най-личната, красива и богата девица. И когато през селото минал някакъв турски бей, той силно я пожелал. Не могла да се прежали Рада, отказала да му стане жена. Тогава беят заповядал да я облекат в сватбена премяна и да я окичат с бащините пендари. Нагиздена така, Рада била затворена без храна и вода, докато не склони да пристане на господаря. Минали ден, два, три, никой не знае точно колко, но когато беят влязъл за пореден път да я придума, намерил само безжизненото тяло на момата. За наказание на родителите й, дето не успели да скършат волята й, беят наредил да заровят единственото им чедо на тайно място заедно с богатата й премяна. Така клетите хора щели да я оплакват пред всяка къща и да ронят горчиви сълзи пред всяка порта или дувар.
    Няма човек от селото, който да не е чувал историята за Рада и бея. Кой явно, кой по-скришно, но почти всеки местен е копал твърдата земя с надеждата да открие пендарите. И понеже никой не успял да ги намери, тръгнал слухът, че парите са прокълнати.
    В кръчмата все подкачаха Камен да поразрови и той около кирпичената си стряха. „Камене, ти деца нямаш ли бе? Само твоята къща остана неразровена. Там ще да е имането!”. Думите не значеха нищо за Камен. Той бе още млад, с малки деца и скромна женица, която се грижеше обичливо за него. Идваше в кръчмарницата да си попийне малко сред другите мъже, да пообсъдят тежкия селски живот и толкоз. Но когато Камен си пийнеше повечко думите на съселяните му отваряха голяма рана в сърцето. Мъжът сякаш наистина усещаше богатството и виждаше като че ли пред себе си, в шепите си пендарите. Време беше и той да вземе лопатата, тайно от всички през нощта да претърси големия двор.
    Луната бе почти пълна, осветяваше пътечката на двора и сякаш подканяше Камен да се залавя за работа. Уморен, с натежали клепачи от гъстото червено вино, мъжът реши така, само за кратко да бодне лопатата два - три пъти в земята. Нека се успокой душата му, че е потърсил имането, но не го е открил.
    Залитайки, замаян от пиене, Камен почна да рови в почвата напосоки. „Само още малко” все си повтаряше Камен. Във всяка история си имаше истина, парите ще са при него. Минута, две се превърнаха в час, два, три. Ризата на Камен се напои със солена пот, налъмите му се напълниха с пръст, ръцете му омаляха. Изтощен до крайност мъжът бе останал там на място - под студеното, зловещо небе.
    Заедно с първите слънчеви лъчи, Камен се разбуди от виковете на жена си. Тя го свестяваше, опитваше се да го подкрепи под тежките мишници, говореше му нещо, неразбираемо за него. Едва, когато се постопли до огнището, той разказа на съпругата и децата си, че е сънувал пендарите. Сигурно ще да ги е намерил, но е загубил съзнание. „Проклети ще да са тез пари щом здрав и як мъж като мене се поддаде на проклятието. Деца имам, искам и аз да ги даря с пендари. Ще работя, ще се трудя, ще им събера зестра. Не ми трябва чуждото богатство, след като моето е вече до мене!”.

    Автор:БНФМ Админ
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Дяволски хора

    Писане  Jorestes on Сря Дек 17 2014, 09:50

    Дяволски хора

    Беше късен следобед и слънцето обливаше полята с последните лъчи на деня. Топъл есенен ветрец подухваше и времето изглеждаше доста меко за сезона.
    Надолу по дългия прашен път се виждаха очертанията на самотна каруца. Пръхтенето на уморения кон и въртенето на скърцащите колела бяха единствените звуци, които не се вписваха в тази съвсем естествена природна картина. Каруцата беше пълна с всевъзможни джунджурии като странни метални части за непознати машини, немалко струпани в купчина цепеници, малка купа сено и различни плодове и зеленчуци, които се подаваха изпод стар зеленикав плащ.
    Каруцарят беше навел глава и в полудрямка подвикваше на впрегнатия кон, като отвреме на време хвърляше поглед към бързо догарящото слънце и се надяваше да стигне до най-близкото село преди падането на нощта. Той беше закръглен мъж с оплешивяващо теме и малки кафяви мустачки и веднага изпъкваше с това, че не беше облечен като типичен жител на някое село. Макар и дрехите му да не бяха особено изтънчени или представителни, в тях все пак имаше нещо, което привличаше вниманието на наблюдателя и го предразполагаше. Това беше хитър ход от страна на мъжа, ако се вземеше под внимание професията му.
    Внезапно неестествен шум привлече вниманието на каруцаря. Той спря кончето и се ослуша. Шумът се повтори и, заинтригуван, мъжа слезна от каруцата и поведе коня към близката гора от високи дървета. Макар и да бързаше, за да стигне селото преди да падне нощта, цялата тази история с невписващи се шумове му се стори интересна, затова той върза коня към едно от дърветата и уверено навлезе в горичката. Не му отне много време да открие източника на шума - тежното пъшкане и поемане на въздух, както и звуците от лопата, която със сила и целеустременост се забиваше в земята, ехтяха надалеч. След като повървя малко из горичката мъжът се озова на дълга и широка поляна, залята с високи жълти стръкове трева. Земята наоколо беше отъпкана и на места се чернееха сравнително дълбоки дупки, където почвата беше изкопана.
    Около средата на широката поляна мъжът най-сетне откри причината за странните шумове - непознат, който настървено се опитваше да изкопае поредната черна дупка. Струйки пот се лееха по зачервеното лице на копача, а работните му дрехи бяха омърсени в кал, прах и полепнали стръкове трева.
    Закръгленият мъж се приближи до копача и с благ глас се опита да завърже разговор:
    - Извинете, знаете ли дали има село наблизо? Надявах се да стигна преди да се стъмни, а...
    - Кой си ти и какво искаш от мен? - изстреля задъхано копачът, като се обърна светкавично към новодошлия. - Няма да ти дам нищо, махни се оттук!
    Копачът беше спрял своята работа, очевидно силно стреснат от внезапната поява на каруцаря. Закръгленият мъж се възползва от това и се опита да огледа облещеното му лице. Работещият мъж беше на около четирисет, лицето му изглеждаше изпито и прорязано от преждевременно появили се бръчки. Изражението му беше изтерзано, а кафявите му очи сякаш крещяха: "Оставете ме на мира най-после, видях и чух достатъчно, а сега искам просто да легна и да спя до безкрай!". Имаше прошарена черна коса, която се беше сплъстила от тежкия труд.
    - Спокойно, приятелю - отвърна му със същия благ тон закръгленият мъж. - Аз съм просто пътуващ търговец и, повярвай ми, не искам да ми даваш нищо.
    Мекият глас поуспокои копача, който видимо се отпусна. Закръгленият мъж се поусмихна - все пак да въздейства на хората и да ги убеждава беше част от професията му.
    - Съжалявам, очаквах нещо друго - потрепери копачът, след което погледна търговеца и напрегна паметта си. Изглеждаше объркан, както всеки човек, който за миг е бил откъснат от някаква много поглъщаща и изискваща концентрация работа. - Попита ме дали наблизо има село, нали? Да, надолу по пътя, има-няма десет минути път с каруца.
    Копачът запретна ръкави и отново се зае с работата си. На няколко метра встрани от дупката търговецът видя малка купчина от всевъзможни пособия за копаене и търсене.
    - Разбирам - усмихна се търговецът. Той беше умен мъж и беше свързал видяното с чутото. - Разбирам, ти си от онези, дето копаят наляво-надясно и търсят съкровища, нали? Как им беше името...
    - Има ли значение? - отвърна намусено копачът, който продължаваше своята работа. - Защо това те интересува?
    - Търсиш онова злато, нали? Онова злато и онези археологически находки, как им викаха... Едно време беше много популярна тема по тези краища.
    Копачът мълчаливо продължаваше своята работа. Търговецът видя блясъка в очите му - беше блясък на безумието, който крещеше: "Трябва да го намеря, трябва да го намеря, трябва да го намеря!". Закръгленият мъж се подсмихна отново. Значи такава беше работата - копача се беше стреснал по този начин, защото смяташе, че някой ще открадне съкровището му. Колко алчни бяха само хората! Търговецът го знаеше по-добре от всеки - беше виждал тази история да се повтаря пред очите му десетки пъти. Хората бяха готови да продадат собствената си майка за пари.
    - Значи искаш да забогатееш? Не изглеждаш особено заможен, тъй че те разбирам - търговецът извади кибрит и измачкана цигара от джоба си и я запали. Седна върху тревата до дупката. - Много хора искат да забогатеят. В това число и аз, признавам си.
    Копачът не намери за уместно да отговори на тези празни приказки. А може би нямаше сили да го направи? Истината беше, че от ранни зори беше търсил и копал из местността. Цялото му тяло трепереше неудържимо, мускулите му крещяха от изтощение, краката му заплашваха да се превият всеки момент, а ръцете - да изпуснат старата лопата. Очите му се затваряха от умора, миналата нощ отново не беше успял да спи, но яростта и настървеността, които безсилието подклаждаше в душата му, го караха да продължава да търси и копае, докато не рухне от изтощение. Той болезнено си спомняше лицата им и стискаше зъби с всичка сила, а лопатата за хиляден път се забиваше в земята.
    - Ще намеря златото - пророни копачът и погледна към непознатия с безумни очи. - Вложил съм всичко, което имам в това търсене. Пари, време, целия си живот. Ще намеря златото и най-сетне ще постигна своята мечта.
    Търговецът се разсмя от сърце. Блажено дръпна от цигарата си и отвърна:
    - Разбирам те, приятелю! Всички сме така, нали? Всички имаме една или две мечти и винаги ни трябва по някоя пара, за да ги достигнем. Ето, виж ме мен, какво ли не бих дал, за да си купя нова, хубава кола, че да пренасям стоката из селата. Че какво ли не бих дал, за да купя хубава стока, която всички да купуват!
    Усмивката му се стопи. Копачът продължаваше целеустремено своята работа. Но търговецът каза:
    - Повярвай ми, това не е начина, приятелю. Това са измислици. Злато под земята? Глупости! Кой ще ти го сложи там? Какви са тея археологически находки? Как ще ги намериш? Измислици!
    Копачът спря, а лицето му изстина в безизразна маска. Обърна се към своя събеседник:
    - Така казваха всички. Но знаеш ли какво? То е тук. Под краката ми. Усещам го. Пролях толкова сълзи, пот и кръв в това търсене. Затова знам.
    Търговецът зяпна, омагьосан за секунда от абсолютната увереност, с която копача говореше. Но вроденият му здрав разум се обади и прогони тези оптимистични глупости от неговата глава. Мъжът се усмихна презрително.
    Неговият събеседник се беше върнал към работата си. Настървен от собствените си слова той копаеше яростно и изхвърляше навън големи буци пръст. Някъде в душата си копачът знаеше, че всичко, което каза е истина и затова усещаше как неговото сърце започва да бие все по-бързо. Някъде под краката му беше това, което той търсеше. Усети как ръцете му започват да треперят още по-силно, но не от умора, а всепомитащо вълнение. Потта се лееше по лицето му безспирно и той ясно усещаше всяка капка по същия начин, както усещаше всяка капка кръв, която избиваше изпод ноктите му, но всичко това само го настървяваше повече и повече.
    Търговецът довърши цигарата си, а слънцето най-сетне залезе. Тревожеше се за кончето си, затова стана от земята с намерението да се върне и да продължи пътя си. Тъкмо се канеше да се сбогува, когато нечовешки вик раздра тихата вечер. Закръгленият мъж стреснато подскочи, след което извика към копача ядосано:
    - Глупак, не крещи по този начин, изкара ми душата! Тъкмо се канех...
    Но не успя да довърши. Пред неговото лице изникна ръката на копача, а в дланта му блещукаха няколко стари монети.
    - Има още! - изкрещя победоносно копачът. - Има и предмети, направени от злато! Господи, те ще се върнат, ще се върнат! Най-сетне! От толкова години... Ще се върнат!
    Бързият нюх на търговеца го накара да се размърда:
    - Слушай, каруцата ми е наблизо, ела да се качим и бързо ще се върнем в село! Трябва да кажем на всички там!
    - Не! - изкрещя с цяло гърло копачът. - Не, не! Моля те, отиди в селото и попитай за моя брат, разкажи му за всичко и му кажи да дойде по най-бързия начин. Моля те!
    - Но защо да не...
    - Не! Направи го и ще ти дам една златна монета, обещавам ти!
    Търговецът се замисли. Копачът беше изтощен до смърт и дори силата, която му вливаше връхлетялия го адреналин нямаше да е достатъчна, за да му помогне да изкуцука обратно до селото. Затова искаше помощ от брат си. А защо не искаше неговата помощ? Беше ясно, разбира се... Защото не му се доверяваше.
    "Дяволски хора! Всичките са такива. Алчни и никога не биха се доверили никому. Защото искат парите само за себе си. Винаги."
    Търговецът кимна към своя събеседник. В тъмнината копачът не успя да различни новопоявилата се върху неговото лице злобна усмивка.
    "Не заслужават нищо от това, което печелят в края на краищата. Защото са нечестни и проклети хора, неспособни да направят едно добро дело. Този мерзавец не заслужава това богатство."
    - Ще го направя. Как се казва брат ти?
    Копачът му каза, след което го помоли да побърза. След няколко секунди търговецът се изгуби в тъмнината.
    Треперещият мъж се заклатушка наляво-надясно. Със сетни сили извади от дупката всичките съкровища и ги сложи върху меката трева. Адреналинът, който бушуваше в кръвта му започна бавно да утихва и силата, която внезапно го беше завзела, постепенно изчезваше. Опитваше се да си представи лицата на щастливите си дечица, опитваше се да си представи молбите за прошка на жена си, но умората настойчиво ги прокуждаше от ума му.
    След няколко минути той се предаде пред смазващото изтощение и заспа.



    Събуди се няколко часа по-късно заради вледеняващия нощен студ, който пронизваше гърба му. Инстинктивно се пресегна надясно, където беше оставил съкровищата преди да заспи.
    Вятърът се беше засилил и вече не беше толкова топъл. В есенната нощ той пронизваше кожата и те караше да трепериш от студ. Някъде наблизо имаше малък язовир и може би щеше да се чува квакането на жаби, ако зъзнещата нощ не караше всички живи същества да искат да се скрият на някое топло място.
    Златните монети ги нямаше. Нямаше ги и старите предмети с огромна археологическа стойност.
    - Не... - пророни копачът, осъзнавайки какво се беше случило. - Не може да бъде... Как можа да ми го причини? Как можах да заспя, след като най-накрая успях да го намеря?
    Всичко, което най-сетне беше постигнал. Най-накрая щеше да възвърне всички пари, които беше загубил. Най-накрая щеше да намери отдавна напусналата го съпруга и да каже: "Ти не вярваше в мен и ме нарече глупак. Но аз се доказах. Сега имам много пари. Върни се при мен и ми позволи най-сетне да видя децата си!"
    Неговите деца...
    Техните усмихнати личица, които не беше виждал от толкова време...
    Сълзите започнаха да се стичат по лицето му. Мъжът започна да вие от душевна болка и мъка.
    Толкова много ли искаше от живота? Единственото му желание беше да се събере отново със семейството си. Вече не го интересуваха парите. Неговата съпруга го напусна заради манията му и факта, че по цял ден не правеше друго, освен да говори и да търси едно, според нейното мнение, несъществуващо археологическо съкровище. Отне му любовта си, отне му и най-скъпото за него нещо на този свят - децата му. Каза му, че докато не намери отнякъде пари той няма да ги види повече.
    Той беше намерил тези пари. Най-сетне беше успял да ги намери. И ги загуби...
    Никой нямаше да му повярва, че е намерил златото. Дебелакът със сигурност беше вече на километри оттук и дори копача да разкажеше историята в село никой нямаше да му повярва, че е намерил легендарното съкровище, след което е бил ограбен.
    - Не! Не, не, не!
    Но отчаяните му викове останаха нечути от никой. Копачът прекара остатъка от нощта опитвайки се да намери поне една златна монета в дупката. Ако намереше дори една щеше да успее да разкаже историята си си пред останалите и да покаже доказателства.
    На сутринта нарами всичките си пособия и се запъти с наведена глава и изтерзана душа обратно към селото. Нямаше нищичко. В ума му постоянно изплуваха усмихнатите лица на неговите дечица.
    Сълзите му не пресъхваха.

    БНФМ Админ
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Jorestes on Сря Дек 17 2014, 13:43

    Сиромашки късмет

    Беше есента на 1911 година. Малко неща се бяха променили в Следосвобожденска България и живота по Балкана течеше по старо му. Беше време за правене на ракия.
    Бай Илия Ракиджията бавно дръпна от лулата си и с весел, опиянен поглед наглеждаше врящите казани. Това беше златната жътва за него – „де за селяците, де мене” - си мислеше той, „я се обърнал, я съм си налял едно килце”, нареждаше си той, докато гледаше течащата струйка ракия.
    - Я Иване върви за дърва, че гледам свършиха – скара се той на човека, чийто ракия се вареше и само почака Иван да седне в каруцата и извади дамаджанката си. След като я наля догоре, доволен си рече, сам на себе си – „Ехх по-добре от мене няма, ще събера цяло мазе с ракия и после цяла зима ще го продавам на кръчмаря”, доволно потри ръце с усмивка под мустак хитрия селяк.
    Въпреки оптимизма, който озаряваше Бай Илия по това време, всяка година, той, жена му и петте им деца живееха в нищета и бедност. Къщичката им беше стара, от плет, на края на селото и често нямаха какво да ядат.
    - Бедна се родих и бедна ще умра – мърмореше жена му Рада, докато метеше малкото дворче от падналите есенни листа. – „Как един път не хвана една мотика, все по лекото гледа да е и все по измамите”, едва тя изрече тези слова и Бай Илия влезе с 4 дамаджани пълни с ракия.
    – Радо, гледай ма, гледай колко ракия днес съм събрал- каза приглушено той и се изпъчи гордо, но Радка беше заела вече поза на разярен бик и хич не и беше до радостта на Илия, след като нямаше и залък хляб да даде на петте си деца.
    - Непрокопсаник и крадец – извика Рада и едва дочака мъжа й да сложи дамаджаните на земята и почна да го налага с метлата.
    - Децата ти гладни ходят, окъсани и дрипави, дърва няма! – нареждаше ядосаната жена и го налагаше с метлата – Ти с ракия ще ни храниш, срама нямаш.
    Илия цяла нощ не спа, едно беше да крадеш от богатите си съселяни, но друго беше да гледаш децата ти гладни и дрипави. И мъка го налегна, но от къде пари? – питаше се той, какво да направи?!
    На другата сутрин стана по изгрев слънце и отиде пред къщата на богатия чорбаджия Стефан, с надеждата, че ще се намери някаква работа за него.
    - Взимай два вола и отивай да ореш на стария ми чифлик – каза му строго стария чорбаджия след като изслуша молбата на съселянина си.
    Чорбаджи Стефан беше известен като най големия скъперник в селото, от каквото можеше пестеше и в избата му бъчвите били пълни с жълтици, говореха съселяните му - дали беше така, само той знаеше. Имаше два чифлика с обширни ниви и синовете и снахите му не смогваха от работа с единствената радост, че един ден, когато Бог го прибере, стария щеше да им остави голямо имане и имоти.
    Работа имаше много и виждайки, че зимата идва, а нивите стоят неизорани, той наемаше срещу минимално заплащане бедни селяни, които бяха готови и срещу гърне с боб да превиват гръб цял ден на къра.
    Подкара Илия воловете и запали лулата, а есента бе обагрила планинските гори, както най-великия художник творящ върху платното си. Есеното слънце греше и на селянина му стана драго, не беше по кърската работа, но настроението му се приповдигна от ширналата се природна красота.
    Нивата беше голяма, работа имаше много, цял ден се труди без залък хляб да сложи в устата си, само от време на време ходеше до кладенеца на стария чифлик и отпиваше от бистрата и студена вода, която раждаше тази благословенна земя.
    Привечер Илия реши, че е време да си ходи.
    – Да изора още един ред към чифлика и за днеска стига, че и аз душа нося, ама и стомаха празен, дано Радка да е намерила нещо да сготви.
    Изведнъж ралото удари голям камък, воловете се уплашиха, а селянина едва ги укроти.
    - От къде се взе този камък, как друг път не са го махнали? – зачуди се селянина и видя дънера на дърво отрязано скоро.
    – Затова значи – отсече Илия – Заобикаляли са дървото, затова не са махнали камъка.
    - Я да го махна, че без малко да счупим ралото и не дай си Боже чорбаджи Стефан ще ме накара да плащам.
    Селянина разчисти пръста, но камъка се оказа по голям от колкото очакваше, започна с ръце да разравя и камъка се оказа каменна плоча.
    - Брех! Какво е това нещо тук! – въкликна изненадания човек. Помъчи се да надигне плочата, не става!
    - Ще взема едно здраво дърво от гората и ще надигна плочата – каза той и прибяга до гората, намери един хубав клон, отсече го и силно развълнуван се върна на мястото с камъка.
    Подпъхна клона под плочата и я повдигна, като успя с големи усилия да я отмести наполовина, а гледката която му се разкри го озадачи още повече от плочата.
    Три делви стояха вътре. Той легна по корем и извади едната делва, махна капака и не можеше да повярва на очите си, тя беше пълна със златни пендари.
    Извади и втората, също беше пълна с жълтици, както и третата.
    Стоеше Бай Илия седнал насред нивата и не можеше да проумее какво е намерил, цял живот беден, никога не беше виждал и пет жълтици на едно място, а сега три гърнета пълни със злато.
    - Боже, Боже – повтаряше селянина и се кръстеше.
    - Нямам дисаги, няма в какво да сложа жълтиците, ще върна гърнетата на мятото им и през нощта ще се върна.
    Прибра се Илия в селото, закара воловете в къщата на чорбаджи Стефан и бягайки се прибра вкъщи.
    - Тръгвай Радо! – извика той
    - Къде да тръгвам по нощите - сепна се Рада, силно озадачена от поведението на своя съпруг.
    - Ще разбереш, Бог чу молитвите ни, богати сме Радке!
    Рада го погледна озадачена от сериозните му слова и дума не можеше да каже, за първи път виждаше своя съпруг толкова сериозен.
    Излязоха на двора, сложиха дисагите на магаренцето си и тръгнаха през нощта към чорбаджи Стефановата нива.
    Веднага щом пристигнаха Илия се спусна и почна да разравя с ръце пръста над плочата, Радка стоеше вцепенена, като си мислеше дали от ракиените изпарения или от боя с метлата мъжа и се държеше така.
    След като се показа плочата, Илия я повдигна с клона и извади една по една делвите с жълтиците.
    - Гледай ма, гледай - и изсипа той съдържанието на делвите на твърдата земя.
    Златните пендари се изсипаха като звезди на земята и блясъка им се отразяваше в радкините очи.
    - Каквото е това имане ?!– плесна с ръце селянката и засия от радост.
    - Наше Радке, наше, тука днеска го намерих, наше си е, да го слагаме в дисагите, докато някой не ни е видял – рече доволен ракиджията.
    Казват, имало проклятие пазещо всяко заровено съкровище, дали като потвърждение на това поверие или чиста случайност, но цялата сцена се разигра и пред очите на още един човек – полски пъдар дядо Ганчо.
    Отдавна вдовец той нямаше нищо друго освен ширналото се поле и през нощите обикаляше землището на селото.
    Забелязал Илия и Радка още преди да стигнат нивата и се зачуди къде отиват тези двама бедняците, късно вечерта.
    Скрил се в храстите край гората ги следеше, както котката дебне мишки.
    - Стоййй – извика дядо Ганчо и бавно тръгна срещу Рада и Илия.
    - Какво правите вие тука, на стария чифлик на чорбажди Стефан? – попита той.
    - Крадете ли? Отговаряйте! – кресна той.
    Илия толкова се уплаши, че не можеше дъх да си поеме, а Рада също се сепна, но бързо се окопити, наведе се и хвана един голям камък, който с всички сили хвърли срещу горкия пъдар.
    Остра болка прониза стареца, все едно с брадва му бяха разцепили главата, той падна, а виковете му пронизаха нощната тишина.
    - Да бягаме! – рече Рада и дръпна вцепенения от ужас Илия.
    - За какво ни беше това злато?! – промълви уплашен ракиджията, а Рада с все сила дърпеше за юздите магарето по стръмния път към селото.
    Прибраха се след час. Събудиха децата и решиха да бягат. Впрегнаха каручката и в тъмната нощ потънаха по криволичещия път.
    Дядо Ганчо с нечовешки усилия се прибра в селото. Корав старец беше той. Въпреки кървящата му глава и силната болка успя да се добере до къщата на кмета, а на другата сутрин от уста на уста цяло село вече знаеше, че Радка и Илия са намерили имането на Чорбаджи Стефан.
    Чорбаджи Стефан разбира се и не подозираше за тези жълтици скрити в неговата нива, но в мига, когато разбра цялата история, болен легна и след два месеца почина с мъка на сърцето, че не е притежавал невижданото имане от „десетте делви със злато и още десет с бисери и рубини”, както говореха съселяните му.
    Жандармите под дърво и камък търсеха Илия и Рада, но нямаше и следа от тях, бяха намерили обежище при далечен роднина на Рада, в едно село край Дунава.
    - Така не можем да живеем – каза сериозно Илия на Радка.
    - Няма цял живот да се крием, ами децата?!
    Думите на мъжа й я поразиха като с нож и тя зарида тихо покрила лицето си с ръце.
    - Чувала съм, че Америка е най-хубавото място на света – каза тя и изтри с престилката сълзите си.
    Зимата вече наближаваше своя край, дърветата бяха напъпили и първите щъркели затракаха със свойте клюнове по раззеленилите се поля.
    Решението беше взето, Рада и Илия щяха да бягат в Америка, да живеят по „царски и да забравят немотията и мизерията”.
    - Радо да не ни откраднат златото по пътя? – притеснен Илия се обърна към жена си.
    - Ще пришием пендарите към дрехите си и никой няма да ги намери, заяви хитрата селянка, след няколкоминутно обмисляне.
    - Ехх никакво злато не ми трябва, ти си ми по-скъпа и от три делви с жълтици, каза развеселен бай Илия и целуна по бузата жена си.
    Децата останаха при роднинита на Радка, докато се устроят в Америка и след няколкоседмично пътуване двамата се озоваха на френския бряг, чакащи лайнера от Англия да ги вземе на път за Америка.
    - Как се казва парахода? – каза с грейнала усмивка Рада.
    - Титаник! Най-големия параход на света! – каза развълнуван бай Илия и размаха току що купените билети.

    АВТОР: БНФМ Админ

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 49
    Местожителство : Бургас

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Булти on Сря Дек 17 2014, 20:29

    I love you
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Jorestes on Чет Дек 18 2014, 10:01

    Имането на дядо

    Дядо не остави завещание. Да кажа, че ме заряза гол и бос, лъжа ще е. Имам двукатна къща, измазана отвън в сиво, с покрив от стари турски керемиди, с къще, плевня, свинарник, черен двор. Баба си беше заминала много преди него. Тя пък остави една ракла. От 1942. Дървена, с три отделения и метален обков. На капака и грееше изографисана годината и. Вътре намерих дантели, изядени от молците, сукмана и, косичника, друго – не. Това - пари, злато или поне сребро - ня-ма. Като чистех раклата обаче, изпадна една хартийка. От старо тефтерче. Една такава невзрачна, пожълтяла. Щях да я подритна, ама от любопитство я разгърнах. Дядо беше написал, че под плевнята има имане. Пощурях! Не спах цялата нощ, а на сутринта пуснах болничен. Опразних за няколко дни плевнята. Взех триста лева от метални отпадъци. Ех, дядо, баба ти се ядосваше, че нищо не хвърляш, ама имало защо!
    Обадих се на трима цигани. Без да им казвам нищичко, цаних ги за 20 лева да копаят. Поддаде едната кирпичена стена, свлече се цялата постройка. Добре, че не ни цапардоса по главите нещо. Като се завайкаха, като се затръшкаха циганите… Надарувах ги със сланина и вино, че и яйца, и ги изпратих. Близо седмица разчиствах греди и кирпич. Започнах да копая сам. Земята – суха, глинеста. Мъ-ка. Играх си бая.
    Пуснах си неплатена.
    Една сутрин ударих на нещо. Да кажа, че се разтрперих, малко е. И не беше от това, че не бях закусил. Аз, като не закуся, озверявам. А оттука с лопатата, боц оттам, напънах още и изскочи една дървена кутия. Такава - като сандъче, с метални пантички. Те поръждасали, цапнах ги и вдигнах капака. Вътре – нищо освен една хартийка. Потрих ръце, ще се живее вече, ще се жи-ве-е!
    Чета:” Стойне, ако си нашол таа книга, вече знаеш, че плевната е нема. Те това ми беше меракът. Да са бутне. Сега ша дигнеш нова, по-убава, да са ширне. В нея ша въдиш какво желаеш. За да не си празен, под ябълчето има нещо друго. Копай таме.
    Дедо ти”
    Хубво, дядо, добре ме нареди! Сега ще зидам, ще градя. Нищо. Ще стане хубава плевнята. За коня, за сечивата, и сено ще има къде да намятам. Едни греди ще сложа - над конете. Сеното – над тях- хем ще топли, хем ще си го пазя. Сено на село трябва.
    Ябълчето го почнах. А оттука, а оттам. Налягах лопатата здраво. Показаха се корени, ще падне дървото. И пак лопатата – туп. Бие в корен ли? Зарових с пръсти. Опряха до нещо дървено. Пак сандък. Добре де! Седя пред него и мисля. То че ще го отворя, ясно е. Ама какво ще има вътре? Вече бутнах една плевня... Взех ножката, заръчках, отворих го. Вътре – нищо освен един лист. Чета: „ Стойне, нема да жалиш за ябълчето, то не е от най-благите, ама баба ти не даде да го бастисам. Сега ша идеш при Киро - комшията, ако ме е надживел, ако не е – споменувай ме с добро.
    Дедо ти”
    Хубво, дядо, добре ме нареди! Добре е туй, че Киро е жив. Търча като гламав, ама вече ни копане ме вълнува, ни зидане. Така и така, разправям му всичко. Той ме влачи към мазата в неговата къща. Викам му, че повече никакво имане ме не вънува, няма да копая и у тях! Той се хили и ми прави знак с ръка: ”Трай де!”. Отвори той едно долапче - вътре сандък - голям. Па на него пише: „За Стойне от дедо му.”
    Киро ме оставя сам. Мисля и решавам да го отворя тоя сандък. Има ключ, вързан с канап за капака. Отключвам го. Вътре - шест бутилки ракия. И бележка: „ Стойне, ша а изпиеш смокиновата, кога можеш. Убава е и е стара. Преди да са опиянчиш, да знаеш, че ти остаям къщата, къщето, плевнята, свинарника и черния двор. Имаш от менека и две ниви – сичко на сичко – шест декара. Документете са у Киро, че не пие, та му имам вера.
    Дедо ти”
    Ракията оставих за после. Нивите са на място, дето ще прокарват магистрала. Ех, дядо, добре ме нареди!

    ...

    „... взе решение собствениците на отчуждените за магистралата имоти да получат по 11 хиляди лева за декар. Ето и другите новини на RTV ...”

    АВТОР БНФМ Админ
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3565
    Join date : 29.12.2010
    Age : 35
    Местожителство : София

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Jorestes on Пет Дек 19 2014, 11:53

    Златото на Манол войвода

    Карам бавно. Спазвам всички знаци и указателни табели. Боже, в какво само се забърках... Горещ, летен ден. Имам чувството, че ако подам ръка през прозореца на колата, някой слънчев лъч ще прогори дупка в дланта ми , като лазер.
    Трима идиота/ с мен включително/, една раздрънкана „Лада”, чанта експлозиви и една дръглива котка се носят в знойния юлски ден.
    - Панта – нарушавам напрегнатата тишина – ако сега някой полицай ни спре, всички отиваме на топло.
    - Стига бе, песимист такъв! Мълчи, ще урочасаш работата. Какъв ти полицай в тая жега – изпокрили са се по сенките като мишки. Карай, не бой се. Ръцете ще ми целувате, вие, неверници такива, ама почакайте още малко.
    - Добре бе, добре – обажда се Дебелия. Една работа, обаче, не ми се връзва нещо. Защо тоя твоя човек от панделата ще ти казва за това злато?
    - Защото е с доживотна бе, идиот такъв! Колко пъти да ви обяснявам. Единствената му надежда е аз да го намеря и да наема някой топ-адвокат и да се мъчим да намалим присъдата му.
    - Добре, де – инати се Дебелия – той защо не го е намерил, като е толкова сигурна работата?
    - Абе на теб големината на мозъка ти е обратно пропорционална на теглото. Колко пъти да ти разправям тази история?! Объркал се е. Взривил е друга дупка, пък вътре имало двама пещерняци. Що щат тия откачалници там?! И ги утепал и двамата. Та сега ще лежи на топло до второто пришествие.
    - Да бе, да, разказвал си го, ама... все нещо не ми се вярва. И тоз Манол войвода...
    - Айде стига вече бе, Дебел, стига, че ми писна!...
    - Панта – обаждам се – май наближаваме района. Вади картата и гледай и ти да не объркаш нещо като твоя човек.
    - Ало-о-о, шофьорчето, ти само карай. Пък ще видиш след някой друг ден как ще се издокараш с някое „баварче”. Само имайте още малко търпение.
    Умълчаваме се. Пантата се е втренчил в листа с драсканици, които той нарича карта и от време на време оглежда наоколо. Очите му блестят – малки, присвити, със зеници като точици. Дебелия дреме на задната седалка, заедно с котката на Пантата. Ей, Богу, тоя котак за какво го влачим и него - умът ми не го побира. Сигурно му е талисман на Пантата, някакъв кадем... Ако не ме бяха изгонили от работа тая пролет – никога нямаше да се хвана с тия ненормалници да обикалям планините и да търся златото на Манол войвода, ама... Пантата ми напълни резервоара догоре с бензин, даде ми двеста лева на ръка и ми е обещал десет процента от намереното. Дано всичко мине без инциденти – на злато не се и надявам, макар че от Пантата може да се очаква абсолютно всичко... Пътят криволичи в планината. Дупките са повече от асфалта и аз се опитвам да ги заобикалям.
    - Завивай! – изкрещява Пантата в лицето ми. Стряскам се и скачам на спирачката. Между скалите нагоре се вие нещо средно между горски път и пътека. Според мен широчината му е по-малка от широчината на колата, а и по него се търкалят камъни с размерите на средно голяма коза. – Давай по пътчето!
    - Панта, тук пеша ще ни е трудно, камо ли баба”Лада” да мине – разубеждавам го аз.
    - Да ти пикая на возилото. Ще вървим пеша, не е толкова далеч, ама на връщане какво ще правим?
    - Панта – обажда се и Дебелия – че то нагоре ще е зорът, нанадолу, по урвата, лесно ще се върнем.
    - Абе, идиот такъв, ами златато?! Да не мислиш, че по джобовете си ще го съберем!? Манол войвода трийсет години е трупал, да не мислиш, че е някое малко гърненце като мъничката ти куха главичка?! Хора, много злато ни чака да знаете...- грабва чантата с експлозивите в едната ръка и котката в другата и хуква нагоре по склона.
    Ние с Дебелия подтичваме след него и едвам го следваме.Не след дълго водачът ни свива между скалите и като дива коза подскача нагоре по камънака.Аз успявам да го следвам, но третият член на бандата определено му е трудно. Килограмите са сериозна пречка при движение в пресечена местност, но и неговите очи блестят, драпа устремено нагоре по скалите.След няколко минути се озоваваме на една една равна площадка, а в скалата има цепнатина.Цепнатината е с височина около три метра и широчина не повече от петнадесет сантиметра.
    - Дами и господа – Пантата е застанал ухилен, зачервен и запотен до скалата – пещерата на Манол войвода – и той прави раболепен реверанс към скалите и ни гледа подканящо.Очите му светят, сякаш в тях се е отразило всичкото злато от кюлчетата на държавния резерв.
    - Панта, ти верно си идиот! – винаги съм знаел, че малко му „хлопа дъската”, ама за тази скална пукнатина да казва, че е пещерата на някакъв си хайдутин, който е трупал десетилетия злато в нея...
    - Вижте сега. Имало е едно голямо земетресение, някъде края на миналият век. Разместили са се скалите и отворът се е загубил. Вътре пещерата няма как да изчезне. Само влизането е проблем. Затова го водим и Дебелия, с тази торба експлозиви. – и ме гледа заговорнически.
    - Панта, ами ако нещо грешиш – Дебелия гледа и той невярващо – този взрив струва сума пари...То не, че съм го купувал...крал съм го, ама мога да го шитна на добри пари...
    - Абе, пичове, Пантата е помислил за всичко! – и се хили срещу нас като ряпа и гали котето по гърба.- Извади въженцето от чантата и не умувай повече.
    Дебелия вади от чантата едно тънко въженце с примка накрая. Пантата пъхва примката на врата на котето, леко я пристяга и гледа тържествуващо.
    - Чаткате ли вече? Пускаме Корнелия в дупката. Въженцето е десетина метра. Ако се разгъне цялото – работата е сигурна! Тук е Нашата пещера! Гледайте сега...
    Впримчената котка гледа в тъмния отвор в скалата, но не изразява и грам желание да влезе в дупката. Пантата я пъха навътре, колкото му стига ръката, но тя излиза още в същия миг. Упражнението се повтаря десетина пъти. Ефекта – един и същ. Пантата започва да се изнервя. Изведнъж скача и сочи с пръст Дебелия.
    - Дебелаки, не може да нямаш нещо за ядене по джобовете! Рови, човече!!!
    Дебелия бърка сконфузен в джоба на дънките си и вади смачкан сандвич, увит в амбалажна хартия.
    - Аз, такова, за всеки случай...може да се позабавим....
    - Евала бе, пич – Пантата грабва сандвича, вади от него парче салам и го връща на хищно гледащия му собственик. Приближава парченцето до носа на котката. Тя регистрира внимание и желание за изпълниние на поставена задача. – Пис-пис...- и Пантата завира в цепнатината саламчето. Котката ,при така поставените условия, проявявя интерес към влизане в дупката. Той хвърля силно навътре ароматното парче и тя скача след него. Пантата ликува – Ебати умника съм! В кенеф да ме затвориш – лафка ще отворя –хили се той.
    - Панта, сега ще изяде салама и ще излезе.
    - Ще излезе, ама друг път. Връщане няма, ще влиза да огледа златото или ще ми стане само на котки. – и той започва да лае като бясно куче . Котката явно се уплашва , защото въжето почва да влиза навътре – Ау-у-у-у, котьо, котьо!...
    - Панта, има-няма два метра от въжето са се развили. –Дебелия започва да го обзема скептицизма. - Да не си объркал нещо по картата...
    - Дебелаки, нещо взе да ми писва! Вадя котката, гърмиш, товарим златото и заминаваме. Ясно?! – тонът му е почти като този на Юлий Цезар в писмото си до Гай Матий за победата при Зела – Veni, vidi, vici ...
    Пантата дърпа въжето, но среща отпор. Котката, докато не искаше да влезе, сега не иска пък да излезе. Той дърпа по-силно,но явно примката се е изхлузила и при него излиза само въжето – без котка накрая му.
    - Ебати дзвера! ...Дебел, давай експлозива! Гърмим! Мамка му и котак, тук ще му е гроба! При на Манол войвода пещерата.
    Дебелият послушно отваря торбата.
    - Абе, изрод – Пантата е на ръба на нервен срив – ти наистина ли мислиш, че ще си гръмна ей така котенцето?! Ти за такъв ненормалник ли ме мислиш бе!?
    Дебелият стои разкрачен с торбата в ръце и не знае как да реагира и какво да каже. Пантата застава до скалата и започва да говори на котката с такъв нежен и мек глас, че на мен направо ченето ми пада. Говори и като на човек, като на любима жена, за която би се унижил да лази на колене пред целия побъркан свят... Това трае безкрайно време, но котката не изявява никакво желание да се покаже. В един момент той започва отново да крещи, да я заплашва, да я обижда... Ефекта – същият. Сяда на земята унил и заявява:
    - Ще чакаме. Денят е дълъг, не бързаме за никъде. Ще почакаме малко. Корнелия ще постои вътре в пещерата и ще излезе. Няма начин.
    Дебелия нищо не казва. Става и тръгва надолу по склона, посока към колата и горичката до нея. След десетина минути се връща, пухтейки и подпирайки се на един дълъг прът. Прав, дълъг над три метра, дрянов прът. Застава до процепа в скалата и пъха тоягата. Ръчва два-три пъти и котката изкача със скок. Прескача ни нас и отпрашва надолу из скалите.
    - Браво бе, Дебел, ти си бил голям мозък! – Пантата го гледа почти възхитително. Как не се сетих?! Давай да гърмим.
    Дебелия стои до скалите, с пъхната в процепа пръчка, ръга напред-назад и гледа унило ту Пантата, ту мен.
    - Какво бе, човек, какво продължаваш да ръчкаш?
    - Панта, твоята пещера със злато е една цепнатина в скалите, има-няма два метра.
    - Глупости! Някой голям камък се е изпречил на входа!
    - Камък ти е главата.И нашите и те са такива, като сме тръгнали по акъла ти.
    Пантата взима пръта и започва да ръга бясно. По-горе, по-долу, малко в ляво, в дясно... Нищо. Няма и два метра. Сяда и започва за масажира слепоочията си. Мълчим.
    - Объркал съм мястото. – скача Пантата, ококорил очи.- тука някъде е, сигурен съм.Дайте да се пръснем наоколо и ще я открием. – очите му отново придобиват оня блясък...
    - Панта-а-а – гледам го както начална учителка провинил се ученик и му соча надолу към колата. – Давай да се прибираме и дано не ни спипат на връщане, че...
    - Панта – Дебелия се е изправил на един камък и на фона на залязващото слънце изглежда като великан. Незнайния досега син на Уран и Гея, с прозвището „Дебелия”...- Панта, ти помниш ли какво ти казах, след оня случай с акваланга, когато почти не се удави?
    - Стига бе, Дебел, онова злато сигурно още е там...Пък и нямаше да се удавя.
    - Панта-а-а... Давай да тръгваме. Ти върви си търси котката, а ние ще те чакаме при колата.
    - Майната и на тая котка! Тя е виновна, тя урочаса работата.... Аз обаче няма да се откажа. Ще дойда и ще я намеря тая пещера. Тоя Манол що поганец е изтрепал за това злато, а то да си стои ей тъй, на халост, в скалите...
    Карам бавно. Спазвам всички знаци и указателни табели. Боже, в какво се забърках...

    АВТОР: БНФМ Админ

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 49
    Местожителство : Бургас

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Булти on Пет Дек 19 2014, 18:59

    - Жоре , хубаво ги качваш тук тези истории , само не знам , дали автора им няма да има претенции Question

    scratch scratch scratch

    .......

    Брой мнения : 427
    Join date : 30.07.2012
    Местожителство : .........

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  ....... on Пет Дек 19 2014, 19:10

    Булти написа: - Жоре , хубаво ги качваш тук тези истории , само не знам , дали автора им няма да има претенции Question

    scratch scratch scratch  

    Пише там, че е някакъв Админ!
    Ше се разберете по директорски Very Happy
    Няма да е по-голям Админ от тебе, я !!! Very Happy

    наздраве

    Sponsored content

    Re: Тaйните подземия на България от Милан Миланов

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Съб Апр 29 2017, 00:54