Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ИЗ ИСТОРИЯТА НА ВОДОЛАЗНАТА МЕДИЦИНА

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ИЗ ИСТОРИЯТА НА ВОДОЛАЗНАТА МЕДИЦИНА

    Писане  Jorestes on Сря Яну 08 2014, 11:04

    ИЗ ИСТОРИЯТА НА ВОДОЛАЗНАТА МЕДИЦИНА
    * Курсова работа на Диляна Стоянова, студентка в Медицинския университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ - Варна, Медицина,

    „Historia est magistra vitae“ - Историята е учител на живота (лат).

    Човекът и хидросферата са неразривно свързани помежду си, като тази връзка определя условията на възникване, развитие и съществуване на Земята. Първите високоорганизирани форми на живота са възникнали във водата, а чак след това са излезли на сушата. Човешкият живот се заражда и развива вътреутробно във водна среда. Когато са във водата хората, изпитват чувства, които са недостъпни и невъзможни за изпитване на сушата - чувство на реене, унасяне и освобождаване от земната тежест. Без вода е невъзможно и съществуването.
    Океанът от дълбоки времена, с магическата си сила привлича хората - като източник на живот… и свобода… Именно в близост с водата са се зараждали древните и могъщи цивилизации. В настоящето, когато ресурсите на сушата са почти изчерпани, дълбините на океаните предлагат богатство от полезни изкопаеми, използването на които ще има голямо значение за бъдещото човечество.
    Съществуват два пътя на проникване на човека в хидросферата - човек или се приспособява към непривичната за него среда, подлагайки се на действието на повишеното налягане на водата, или се защитава от него с помощта на твърди водонепроницаеми екипировки, при които се работи и живее при нормално налягане, но в изкуствена среда.
    Първите открития на археолозите ни отвеждат още в Древния Египет. Римският историк Плиний Старший още преди повече от 2000 години описва, че в Древна Гърция водолазите са използвани при експлоатацията на медните рудници, намиращи се под водата. Аристотел (384-322 пр. н.е.) е от първите учени, които са изследвали биологията на морето – открил е около 180 вида животни, обитаващи Егейско море. Древните славяни през 4ти век се потапяли във водоемите, използвайки тръстикови пръчки; през 17ти век немският математик, астроном и физик И. Щурм (1635- 1703 г.) се потапял в морето посредством построената през 1660 г. водолазна камбана, а през 18ти век английският астроном и физик Е. Халлей (1656-1742 г.) усъвършенства
    2
    тази камбана. Френският зоолог А. Милн - Едуардс (1800- 1885 г.) е първият учен, спуснал се през 1844 г. в мек скафандър, за да изследва морската фауна, в частност да наблюдава морските мекотели и раци. Всички тези изследвания се осъществявали на дълбочина не повече от 30 м. За по-големите дълбочини, до началото на 20ти век учените не са имали по-подробна информация.
    С развитието на водолазната техника, дълбоководните фото- и киноапарати, подводната телевизия; със създаването на водолазните екипировки, които обезпечават продължителното пребиваване на човека под високо налягане, хората с голям успех опознават подводния свят. Човекът достига до 200-300 м под вода, дори и повече. Експерименталните изследвания, проведени в 80те години на ХХ век в дълбоководните хипербарни центрове на САЩ, Франция, Англия, Германия, Япония и СССР, са доказали, че основно ограничение за дълбоководните спускания е кесонната болест - и по-точно нейните белодробна и нервна форма. След тези учения, при които са използвани хелийни, хелийно-азотни, хелийно-водородни, неоно-кислородни смеси, се установява, че пределната дълбочина не може да превишава 2500-3000 м. През 1994 г. френската фирма „КОМЕКС“ използва хелио-водородно-кислородна смес и поставя световен рекорд по максимално дълбоко спускане в открито море, което се равнява на 704 м.
    Съгласно съвременните представи съществуват различни пътища на навлизане в дълбините:
     Гмуркане – първият древен способ за проникване на човека под водата без каквато и да е екипировка. Престоят на човека зависи от времето, за което може да задържи дишането си - 50-60 сек. за здрав човек и 3-4 мин. за тренирани водолази. Но по този начин може да се достигне до дълбочина 20-25 м. Този способ е бил дълго време начин на работа на водолазите. През 1913 г. гръцкият ловец Георгиос се прикрепя за италиански военен кораб на дълбочина 61 м. Японски гмуркачи се гмуркат на дълбочина 44 м, използвайки само очила и маска. През 1968 г. американският военен водолаз Б. Крофт се гмурка на дълбочина 75 м само със задържано дишане. През 1976 г. френският водолаз Дж. Майол се спуснал на дълбочина 102 м., задържайки дъха си за 3 мин. 39 сек.
     „Потапяне с тръбички“ - способ за потапяне във водата, познат още от древни времена. Известен и в нашата история от славяните, които се укривали под водата, дишайки през тръстики, и връхлитали внезапно с боен
    3
    вик. Дълбочината, на която може да се осъществява обаче е ограничена от силата на инспираторните мускули и се извършва на дълбочина до около 1,50 м.
     Спускане с водолазна камбана - съществуват предания, че в примитивни водолазни камбани са се потапяли Александър Македонски и учителят му Аристотел. Около 1535 г. се появява водолазният звънец - камера за спускане на водолази. Той има формата на камбана, отворена отдолу и се спуска във водата с помощта на въжета от палубата на кораб. Това е първият ефективен метод за спускане под вода, чиято идея принадлежи на Леонардо да Винчи. Първото достоверно известно спускане се осъществява през 1538 г. в гр. Толедо на река Тахо в Испания. Тази камбана представлявала като една голяма тенджера обърната на обратно, вътре в която имало дъски и също така се намирали и звънци. Счита се, че първата камбана е изработена от датчанинът К. Ван Дребел през 1620 г. С нея било възможно потапяне в река Темза на дълбочина 4,5 м. При потапяне във водата въздухът под камбаната намалява и дишането се осъществява при повишено налягане. Времето на работа е не повече от 30 минути. За да се увеличи това време, още през 17 и 18 век в камбаната свежият въздух се добавя с бутилки (1660 г. - Штурм), или
     по шланг от барел (1717 г. Галлей).
    Водолазният звънец на Едмунд Халлей (патентован 1717 г.)
     Спускане с водолазен скафандър - гмуркане с твърда каска и подаване на въздух от повърхността. Този способ е свързан с необходимостта да се обезпечи работата на човека под водата, осигурявайки висока мобилност и
    4
    добро снабдяване с въздух. През 17-18 век било предложено изработката на тези приспособления да е от кожа. През 1774 г. френският учен Фремини конструира водолазният скафандър. Предложената от него система обезпечава постоянно подаване на въздух към водолаза по шланг с помощта на помпи или кожи. През 1797 г. Клингерт усъвършенства конструкцията на скафандъра. Прототип на съвременните скафандри е създаден от руския механик Гаузен през 1829 г. – изработени от меден шлем, водолазни ризи от непромокаема тъкан и вентилация чрез ръчна помпа. Недостатъкът на скафандъра на Гаузен бил, че скафандърът бил „открит“ и въздухът свободно излизал от неуплътнените части между шлема и ризата. През 1837 г. англичанинът А. Зибе предложил комплект, който се състоял от помпа, шлем, херметичен костюм имащ пускателен клапан. Екипировката на Гаузен и Зибе се усъвършенствала постепенно, докато се появили меки скафандри, позволяващи използване на въздух за спускане на 60-100 м, а при изкуствена газова смес – до 300 м и повече. Недостатъкът на този способ е, че водолазът е свързан със сушата чрез шланг, който ограничава свободата на придвижване и е зависим от екип на повърхността.
    Екипировка на А. Зибе ; Екипировка на Клингерт ; Екипировка на Гаузен
     Спускане със самостоятелна екипировка - със запас от въздух, кислород или изкуствена газова смес - този способ ликвидира зависимостта на водолаза от сушата, дава му свобода при придвижването под водата и създава възможност на работа в обширна акватория.
    Революцията във водолазния спорт правят френският морски изследовател, еколог, журналист и фотограф Жак-Ив Кусто и Емил Ганян, които
    5
    изобретяват акваланга през 1943 г. Аквалангът (от лат. aqua – „вода” и англ. lung – „бял дроб”) е апарат за дишане под вода, който подава на гмуркача въздух с налягане изравнено с това на околната среда. Това позволява развитието на подводната археология. През 1985 година са намерени останките на „Титаник”.
    Аквалангът на Жак-Ив Кусто и Емил Ганян: 1: маркуч за въздух, 2: мундщук; 3: регулатор; 4: колан; 5: задна част; 6: резервоар с въздух или друга газова смес.
    В течение на векове разнообразието от начини за покоряване на морските дълбини се е увеличавало, техниките са се усъвършенствали с годините, ще се променят и в бъдещето ни. В продължение на много години водолази на различни възрасти са се спускали в моретата и океаните за удоволствие или защото там е било работното им място. Избирани на хора, които са психически и физически здрави, за да работят при такива условия, но винаги са съществували особености и са възниквали извънредни състояния - дали поради човешка, дали поради техническа грешка…
    Със започване на първите спускания се зараждат и някои от начините за лечение. Водолазната медицина се занимава с болестите при водолазите, като най – често се свързва с декомпресионната болест, или така наречената кесонна болест.
    В продължение на много години различни учени са откривали физичните закони, които по – късно стават основа на хипербарната медицина. Галилео Галилей (1564-1642 г.) казва, че въздухът оказва налягане върху Земята; Ян Ван Гелмонт (1579-1664 г.) изучава продуктите на горенето; Еванджелиста Торичели (1608-1647 г.), ученик на Галилео Галилей изобретил барометъра, чрез който се откриват атмосферното налягане и вакуума. В чест на Торичели се описва мерната единица Тор - за отмерване на налягане, наричана още
    6
    „милиметър живачен стълб”. 1650 г. Отто фон Гирке изобретява манометъра. Робърт Бойл (1627-1691) е основоположник на експерименталната барофизиология. Въз основа на изучените свойства на сгъстения и разредения въздух написва книга, в която формира своя знаменит закон, който няколко години по-късно Мариот независимо доказва и така се описва законът на Бойл-Мариот, според който „Ако определено количество идеален газ се държи при фиксирана температура, обемът (V) и налягането (P) му ще бъдат обратнопропорционални“. Тоест когато единият параметър намалява, другият ще увеличава стойността си и обратно. Бойл прави изследвания с пепелянка, при понижено атмосферно налягане, при което се наблюдава образуване на мехурчета в живите тъкани и се правят описания на декомпресионната болест.
    Робърт Бойл
    През 1662 г. ирландският лекар Гепшоу полага началото на хипербаротерапията, при патологии на храносмилателната система, в дървена барокамера. Създава древен първообраз на лечебна барокамера – „domicillium” – предназначението било лечение на острите заболявания със сгъстен и лечение на хроничните заболявания с разреден въздух. При добро здраве „domicillium” се препоръчвала за подобряване на храносмилането и дишането, за улесняване на отхрачването и, съответно, е полезно при лечение на повечето заболяване на белия дроб. Използва се предимно в лечението на туберкулоза, астма, емфизем, на възпалителни заболявания като ларингити, трахеити и други. 1703 г. италианският учен Антонио Валсалва (1666- 1723 г.) предлага метод на изследване на проходимостта на Евстахиевата тръба. Познатият
    7
    метод на Валсалва станал широко използван във водолазното дело за изравняване на налягането във въздухоносните кухини. В последствие се лекуват и заболявания като глухота, холера, различни видове кръвотечения. През 1789 г., Лавоазие използва за първи път водородно-кислородна смес за дишане.
    1780 г. френският учен Франсоа Шосе използва кислорода за лечебни цели. Оксигенацията и в днешни дни се използва за лечение на много заболявания.
    1793 г. френският учен К. Дюма и по- късно 1797 г. А. Фуркруа ежедневно в течение на 12 часа държали куче в атмосфера с чист кислород и предизвикали у него пневмония. Така било експериментално установено токсичното действие на чистия кислород при нормално атмосферно налягане.
    1852 г. Н. И. Пирогов в съответствие със закона на У. Хенри (1803 г.) открива феномена на разтворения в кръвта азот, а през 1887 г. В. В. Пашутин доказва, че азотът има значение за етиологията и патогенезата на декомпресионната болест.
    1854 г. френските лекари Б. Пол и Т. Вател описали комплекс от определени патологични симптоми, разпространени у водолази и работници в кесони, под названието кесонна болест и отделяйки я в отделна нозологична единица. В това първо научно съобщение за декомпресионната болест те представят резултат от наблюдения на 64 кесонни работници, които работели на строителна шахта в Лурш под налягане 4,25 кг/см2 два пъти на ден по 4 ч. Двама души починали, 16 тежко заболели, а 14 имали лека форма на заболяването. След проведени многократни изследвания Б. Пол и Т. Вател стигнали до заключението, че заболяването зависи от големината на налягането, продължителността на пребиваването и скоростта на понижаване на налягането до атмосферното. Предложили емпирично лечение - забавяне скоростта на декомпресия. Освен това предложили повторно подлагане на високо налягане и след това внимателна декомпресия. И по този начин въвеждат лечебната рекомпресия. Като причина за появата на декомпресионна болест Б. Пол и Т. Вател изказват теорията на механичната конгестия (свиване), съгласно който в резултат на налягането на сгъстения въздух върху кръвоносните съдове, кръвта се насочва към вътрешните органи и особено към органите, защитени от костна тъкан – главен и гръбначен мозък. Това е придружено от спад на кислорода в кръвта, тъй като се събира в
    8
    тъканите, предизвиква кръвоизлив поради руптура, застой в съдовете на вътрешните органи и симптоми на остра анемия.
    1857 г. Хоуп наблюдава след бърза декомпресия труповете на умрели животни и открива в кръвоносните им съдове газови мехурчета. Той предполага, че именно те са причина са смъртта им.
    Само през 1885 г. немският учен Ф. Мишер-Рюш прави опити върху хора, които опити показват, че химичната регулация на дишането се определя от съдържанието на СО2 , а не на О2.
    1863 г. френският лекар Фолей систематизирал резултатите от наблюдения на работещи в кесони в статията „Работа в сгъстен въздух.”
    Барофизиология, водолазна медицина и баротерапия като научни дисциплини във втората половина на XIX век и първата половина XX на век.
    Пол Бар; прибори за получаване на сгъстен и разреден въздух
    1865 г. френският учен Пол Бар (1833-1886) описва три случая на заболели от кесонна болест вследствие на бърза декомпресия при авария на кесон, които вероятно могат да се считат за първото споменаване на баротравма на белите дробове. Пол Бар е създателят на съвременното учение, че се образуват мехурчета газ в тъканите като причина за декомпресионната болест. 1869 г. с помощта на свой приятел Денис Журдан – заможен лекар - създава две хипербарни камери от ламарина - в които провежда експерименти – първоначално с ниско налягане, а след това и с повишено. Бар и съпругата
    9
    му, заедно с плъхове и врабчета се подлагали на декомпресия, а един учен се „изкачил“ до Еверест.
    Пол Бар в собствената си барокамера /// Сеанс по метода на Бар
    1878 г. Пол Бар публикува книга „Барометрично налягане“, която се явява основополагаща в изследванията на физиологичното въздействие на налягането върху човека. Данните в книгата му са получени въз основа на анализ на литературни данни и на опитите, които той сам прави – 67 опита с участие на експериментални животни и хора. Пол Бар предлага терминът декомпресионна болест, определя причините за възникването й и споменава методи за профилактика. Доказва, че азотът във въздуха, разтворен в кръвта, в условия на повишено налягане или при бързо понижаване на налягането (бърза декомпресия) не успява да дифундира и се образуват газови емболи, водещи до болезнени симптоми, до парализа и смърт. Бар доказва опитно, че в условия на барокамера, при подаване на азотен оксид наркозата е значително по-голяма, затова той въвежда добавяне на 20 % кислород към азотната смес. Изследванията на Бар полагат основите на хипербарната физиология и барофизиология като наука.
    1873 г. Андрю Смит - хирург от Ню Йорк, използва лечебната рекомпресия при кесонна болест. По време на строежа на Бруклинският мост, когато работата се извършвала на 23,8 м дълбочина, имало много случаи на заболели и се наложило лечение.
    10
    1880 г. И. М. Сеченов установява връзката между газовия състав на кръвта и на въздуха, като отбелязва, че обменът на газове се осъществява между кръвта и алвеоларният въздух, а не между кръвта и атмосферата.
    1906 г. Дж. С. Холдейн научно обосновава и съставя работните водолазни таблици за декомпресия, обезпечаващи безопасността на водолазите при излизане на повърхността.
    1908 г. А. Бойкот и Г. Даман публикуват таблици, в които е описана скоростта, с която трябва да се извърши декомпресията. Официално са приети в много страни и довели до широкото развитие на водолазното дело.
    Развитие на барофизиологията, водолазната медицина и изследвания на биологичното действие на инертните газове върху човека - началото на XX век.
    От 1900 до 2000 година и в днешните дни непрекъснато се правят изследвания в областта на физиката, увеличаване на възможностите за все по- дълбоко гмуркане, нови методи за превенция и лечение на болестите при водолазите. Френските учени развиват хипербарната медицина и внасят новости в лечението на водолазите и използването на барокамерите с лечебна цел. Подобряват се екипировката, обучението, тренираността на водолазите, техниката за спускане и техниката за наблюдение на подводното царство.
    1937 г. Бенке и Шоу използват кислород под високо налягане за лечението на кесонна болест.
    Барокамерите, намиращи се в Канзас Сити , САЩ, под ръководството на доктор Кънингам, взели участие в лечението на болни от грип по време на грипната епидемия в Испания, през Първата световна война. В резултат обаче на техническа грешка камерата се декомпресира и пациентите умират. Това не обезсърчава Кънингам, а точно обратното, той започва да лекува сифилис, хипертония, захарен диабет и рак, предполагайки, че тези заболявания се дължат на анаеробна инфекция. Кънингам построява най-голямата барокамера в света до този момент - висока 5 етажа.
    1987 г. е построена многоместна барокамера, работеща с налягане 50 кг/см2 , която позволявала имитация на спускане под вода на дълбочина 500 м.
    1988 г. е проведен експеримент „Хидра – VII“ , в който водолази осъществяват рекордно спускане под вода на дълбочина 530 м. използвайки за дишане кислородно- водородно - хелиева смес.
    11
    2006 г. – създадена е първата подвижна барокамера „Кубышка“, работеща с налягане 5 атм. Аналог в света не съществува.
    „Кубышка“
    В последните годни се доказва все повече използването на аргонови смеси за водолазите, тъй като аргонът повишава резистентността на организма в състояние на хипоксия. Професор А.Н. Мацне повече от 25 години изучавал особеностите на слуховия и вестибуларния анализатор в космонавти и водолази, провел успешно опити с аргонсъдържащ газ, който положително повлиял състоянието на слуховия анализатор.
    В сегашни дни барокамерите имат най-разнообразно използване - трансплантации, клапни операции, реепителизация при остри термични изгаряния, мозъчни травми, инсулти, тежки неврологични нарушения. Използва се и в диагностични процедури- MRI, SPECT - преди и след хипербарна оксигенация.
    Написани са множество учебници, дисертации, научни трудове, статии, ръководства, монографии на тема Хипербарна медицина и е разгледано действието на високото или ниското налягане върху човека. В сегашни дни не спират изследванията и откритията в тази насока. Нареждат се имената на множество учени, доценти, професори, лекари провели изпитания и открили положителните страни на налягането и смесите от газове.
    В България Сдружението по авиационна, морска и космическа медицина е създадено на 15.07.1992 г. и е член на Съюза на медицинските дружества в България. През 1994 г. Дружеството организационно претърпява промяна, като се сформират две секции: авиационна и морска медицина и се разширява членския му състав. През 2005 г. Дружеството е преименувано в „Българско
    12
    дружество по авиационна, морска и космическа медицина” (БДАМКМ). От 2007 г. Българско дружество по авиационна, морска и космическа медицина е член на Европейската асоциация по аерокосмическа медицина (ESAM).
    През 2007 г. по инициатива на екип от лекари, свързани с морската медицина и с подкрепата на БДАМКМ и проф. Клисарова – ректор на МУ - Варна, стартира програма за създаване и въвеждане в университетското образование на специалността „Морска медицина”. Откриването на първия курс се състои на 11.11.2008 г.
    Морската, водолазната и авиационната медицина ще се развиват и с бъдещите поколения.
    Използвана литература:
    Подводное плавание - Краткая история освоения человеком гидросферы- от Зорин
    Основы барофизиологии, водолазной медицины - под редакцията на академик А. И. Григориев
    Diving and Subaquatic Medicine Fourth edition - Carl Edmonds

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: ИЗ ИСТОРИЯТА НА ВОДОЛАЗНАТА МЕДИЦИНА

    Писане  Булти on Сря Яну 08 2014, 19:39

    cheers  cheers  cheers

      В момента е: Съб Сеп 23 2017, 21:13