Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ПОЕЗИЯТА В ДРЕВНИТЕ НАДПИСИ ПО НАШЕТО ЧЕРНОМОРСКО КРАЙБРЕЖИЕ

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3569
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ПОЕЗИЯТА В ДРЕВНИТЕ НАДПИСИ ПО НАШЕТО ЧЕРНОМОРСКО КРАЙБРЕЖИЕ

    Писане  Jorestes on Пет Яну 03 2014, 08:35

    ПОЕЗИЯТА В ДРЕВНИТЕ НАДПИСИ ПО НАШЕТО ЧЕРНОМОРСКО КРАЙБРЕЖИЕ


    Почти е невъзможно ние, хората от прозаичния XX в., да се въплътим в кожата на древните отпреди 2600 години, когато поезията и прозата са били единно цяло. Тогава морето и сушата, реките и дърветата … цялата природа е била идентична с олимпийските богове и богини, с нимфите, сирените и т. н. Тогава самият Небесен свод с всичките си светила, без да е Миланската скала или Метрополитен опера, бил възприеман като музика. Епосът бил едновременно слово и песен, а първите натурфилософи изразявали мислите си и в мерена реч. Философия, наука, поезия, история още не били диференцирани, личността още била едно цяло със съответното си племе, скуката и отчуждението, омерзението от свръх развитата цивилизация все още били далеч зад хоризонта на необозримото бъдеще, в което ние имаме участта да съществуваме.
    Но дори и да не можем да реставрираме първичната си чувствителност на човеци, когато се докоснем до един древен паметник, тялото и духът ни потръпват и в съзнанието ни проблясва първичната пламенна искра, оцеляла неизвестно как в пепелта на изминалите столетия. И в най-голяма степен това се получава, когато съответният паметник съдържа слова - слова, подредени в мерена реч. Такива „експонати” по нашето Черноморско крайбрежие наспорил Бог и древната цивилизация. Повече от 2000 години преди в прехвалената днес Европа Шекспировият Бърнамски лес да „тръгне” за главите на безхарактерния Макбет и зловещата му Лейди, по Западното Черноморско крайбрежие са се родили епиграми, изрязани в камъка само няколко десетилетия след записването на Омировите „Илиада” и „Одисея”. Техният хекзаметър чувствително се е отразил върху тях.
    Първата стихотворна творба датира от самото начало на V в. пр. Хр:
    „Тук почивам - Дейнес, син Анаксандров и гражданин
    почетно стигнал до края си, смъртния жребий приел.”
    Тази надгробна епиграма на старогръцки език* е издълбана върху надгробния релеф на аполонийския гражданин Дейнес. Първоначално филолозите смятаха, че паметникът е принадлежал на Анаксандър, син на Дейнес, но световно известният български епиграф проф. Георги Михайлов коригира четенето. Наистина в текста имената са разположени в обратен ред, но това е заради ритъма, за да се спази древната прозодия. Съобразявайки се с падежното съотношение на двете имена „Дейнес” в номинатив, а „Анаксандър” в архаичен родителен падеж, забележителният учен е намерил разковничето как вярно да идентифицира нявгашния виден аполонийски гражданин.
    При тази надгробна епиграма, която може да се нарече и епитафия, имаме едно ранно съчетание на стихотворен текст с релеф от епохата на строгия стил в развитието на старогръцката пластика. На мраморната плоча е изобразен самият Дейнес, който съсредоточено си играе с любимото си куче. Тази интимна, жанрова сцена е една от най-старите в света. Тя в още по-силна степен внушава
    * Стихотворният превод на епиграмите е направен от автора на статията.
    2
    идеята за единство и хармония в живота на древните обитатели на българските земи.
    Другата надгробна епиграма е с няколко десетилетия по-късна от аполонийската. Текстът е издълбан върху призматичен варовиков блок, който е открит на десния бряг на река „Караач” между Китен и Лозенец. Тук се е намирало малко укрепление, което е играело ролята и на пазарище (емпорин):
    „Аз, Сатир, син Херагоров, възпитан приживе в Перинт,
    извършил чутовни дела, тук почивам”.
    Забележителното в този надпис е това, че той е доста ранен и се открива далеч на юг от най-стария град по нашето крайбрежие - Аполония. Освен това той принадлежи на лице, произхождащо от град Перинт на Мраморно море. След публикуването на надписа в Актите на Седмия конгрес по епиграфика (Констанца, 1978) моят колега проф. Юрий Виноградов от Москва побърза да го свърже с Аполония и да направи съответните изводи за връзки между Перинт и милетската колония на Странджанския бряг. Този своеобразен „панаполонизъм” в науката се внушава през последните години от Божидар Димитров, за когото целият бряг на българската част от Странджа е територия на Аполония. Тъкмо обратното доказва надписът от Китен. Присъствието на перинтски гражданин тук говори за наличието на пазарища на други по-далечни градове още през тази ранна епоха. „Възпитаният в Перинт” Сатир би могъл да е основателя на Китенския емпорион. Под текста на епиграмата е врязано името на неговия син с различен шрифт, което продължава перинтската връзка с още едно поколение.
    Епитафията на Сатир, син на Херагор, ни тласка към заключението, че през V в. пр. Хр. Странджанския бряг съвсем не е бил цялостно усвоен от аполонийците. Други паметници директно говорят, че той е бил контролиран от тракийските царе със столица Бизия в днешна южна Странджа. Тези именно владетели са проявявали благоволение към определени лица от различни градове да се заселват по техния бряг и да упражняват търговска и предприемаческа дейност. Два късни надписа с имена на атиняни, открити в Ахтопол, послужиха на проф. Велизар Велков да предположи, че древният Агатополис е възникнал като Атинска клерухия (селище) през по-стари векове. Това заключение веднага ни кара да припомним, че град Перинт е бил един от най-последователните членове на Атинско-Делоската морска лига през V в пр. Хр. и това се е изразило чрез присъствието на атиняни и перинтци в крайбрежна Странджа. В хода на тези разсъждения трябва да отбележим, че и Аполония е била в орбитата на атинското влияние и дори има данни, че е станала член на морската лига след Понтийската експедиция на Перикъл през 439 г. пр. Хр.
    Много повече са надгробните епиграми (епитафии) от дорийската колония Месамбрия, която в III в. пр. Хр. изпреварва Аполония и се превръща в един по-мощен търговски и стопански център на Южното Черноморие. Това може би е следствие на изчерпване на по-лесно достъпните месторождения на метали в съседния на Аполония „Меден рид” и засилване на месамбрийската търговия със земеделски и животински стоки. Сега обаче ние се интересуваме само от факта, че
    3
    през този период в некрополите на Месамбрия се откриват повече стихотворни епитафии отколкото в Аполония. Би могло да се каже, че това произтича от
    богатството на месамбрийските граждани, привлякло в района повече интелектуална мощ. Надписите показват, че през този период тук е преподавал учителят Главкиос, син на Аристомен от Калатис (Мангалия). Имаме и релеф на един учител Менис, син на Атанайон, който седи на един луксозен стол с крака, моделирани като лъвски лапи и изпитва плахия си ученик - може би бъдещ поет и автор на хекзаметри, подражаващи още по-древния Омир.
    Една месамбрийска епиграма от III в. пр. Хр. ни среща с неутешимата майка на загинали геройски син и баща, която полива пясъците на крайбрежния некропол с вдовишките си и майчини сълзи:
    „Ти, Матриха, проливаща сълзи,
    дето пясъка сух навлажняват
    безутешно ридаеш на гроба
    на сина си юначен и млад.
    Още татко му ти неоплакала
    и Хераклид внезапно загина”.
    Градската управа на Месамбрия се е погрижила да прослави доблестния гражданин Аристон. Неговите колеги изразяват почитта си към него в тържествена прозодия, за да достигне нетленната му слава и до наши дни:
    „Нявга за род и родина и за ратници свои
    ти, Аристон, се сражава със кръвожадните беси
    в първите бойни редици с рев страховит и увличащ.
    Днес, щом дойдé непобедимият Хадес,
    хората тръпнат от студа Ахеронски злокобен
    и увенчават твойте геройски останки.
    А тези, приживе властвали с тебе
    с почит навеждат глави и те славят
    за смъртта героична и за безмерната доблест”.
    Тази епиграма е характерна с обичайните си митологични елементи, които са били неразделна част от древния художествен маниер, от античната естетика. Това е изразено чрез образа на Хадес, бога на подземното царство на мъртвите и чрез напомнянето за студените талази на фаталната за всеки смъртен река Ахерон. В исторически аспект тази епиграма е коментирана многократно, заради споменаването на тракийското племе беси. Знае се, че то е обитавало Родопската област, но има и преместване на негови съставки по посока на Долния Дунав. Едва ли обаче в епиграмата има конкретна историческа информация. Употребата на „беси”, вместо „траки” би могла да се дължи на дипломатични съображения - да не се дразнят непосредствените тракийски съседи на Месамбрия.
    4
    Но един от най-забележителните паметници, стигнали до нас, е сложният надгробен релеф на Юлия-Хеката, открит през тридесетте години при днешното село Ахелой при устието на едноименната река. Плочата е висока 1.5 м и има четири изобразителни полета, прекъснати на три места от стихотворния надпис.
    Най-отгоре, във фронтона виждаме богинята Артемида с лък, разположена между два звяра. Под началните редове на надписа следва сцена, изразяваща обожествяването на покойната Юлия, дъщеря на Нейкос. Тук тя е предрешена като богинята Хеката и държи две горящи факли, обърнати надолу. Към нея са се насочили две прислужнички с дарове. Върху второто централно изобразително поле Юлия е седнала в двуколка и държи факли с пламъка нагоре. Един кочияш и един прислужник ескортират гордата си господарка. Тази сцена всъщност свързва покойната жрица и с култа към богинята на плодородието, тръгнала с факлите да търси похитената от Хадес Прозерпина. В най-долното поле се появяват хрътките на разположената горе Артемида. Всъщност този паметник представлява едно съчетаване (синкретизиране) на три близки по функции богини - Хеката, Артемида и Деметра. И трите са били почитани поотделно в Месамбрия, но плочата на Юлия съдържа белези на тяхното синкретизиране, започнало вероятно от II в. след Хр. насетне. Ето как звучи епиграмата в стихове при максимално придържане към оригинала на старогръцки език:
    „Във Хеката богиня въплътила се тука почивам,
    някога смъртна, а сега безсмъртно нетленна.
    Юлия - дъщеря на известния Нeйкиос,
    родена в Месамбрия, дето идва от „Мелса” и „брия”.
    Трийсет и пет години на светло живях,
    както в мойто надгробие пише.
    Бъдете щасливи, пътници живи”.
    Друг път на страниците на списание „Море” (кн. 6 от 1993 г.) сме писали за историческото значение на този текст при тълкуването на името на Месамбрия. Сега ще добавим, че в богатия месамбрийски пантеон Хеката е заемала централно място. Юлия, бидейки нейна жрица, още приживе се е въплъщавала в божествения й образ. Паметникът е открит на брега на река Ахелой, която също носи име на божество. Интересното тук е, че именно бог Ахелой е бащата на всеизвестните сирени, родени от музата на танците Терпсихора. Сирените, както е добре известно, имали тела на птици и женски глави. Прическите им били привързвани с панделки. За тяхното родословие знаем от „Аргонавтиката” на Аполоний Родоски - една par excellence понтийска поема, защото описва най-древното пътуване в Черноморския басейн до далечна Колхида в Кавказ:
    „Хор на сирените пее радостна песен
    и омагьосва човешкия слух за погибел -
    тях Терпсихора в брак с Ахелой е родила…” (Песен IV, ст. 893-896)
    5
    Това ни отпраща още по-дълбоко в проблематиката за месамбрийските древни култове и персонификации. Защото в некропола са открити две златни пластинки, моделирани като сирени, според Иржи Фрел. Техните прически намират аналогия при лицевото изображение на месамбрийските бронзови монети, което продължаваме да третираме като Амазонка. Би могло да се окаже, че това
    всъщност е сирена, въплъщаваща с еднаква сила благоразположението и враждебността на крайбрежните траки, от които е зависело съществуването на колонистите. Само ще подхвърлим, че в митологията съществува и нимфа Анхиало, която сигурно предшествува късната персонификация - бог Анхиалос върху колониалните монети на близкия до река Ахелой Анхиало.
    Но нека от Старопланинското крайбрежие се насочим към дебрите на Странджа, дала убежище на стихотворци през римската епоха. Първият поет, за който имаме директни сведения, това е тракийският цар Котис. За него още в първото десетилетие на Християнската ера прочутият римски лирик Овидий възкликва от понтийския град Томи (Констанца) „…ние с тебе принасяме жертви пред един и същ жертвеник”. Заточения чак в северозападния край на Понтос Еуксейнос римски изгнаник сигурно се е надявал, че синът на мощния цар Реметалк I от странджанската Бизия ще използва влиянието си в Рим, за да облекчи съдбата на печалния Овидий Назон. Но скоро, между 12 и 18 г. след Хр. Котис бил убит от чичо си Рескупорид и поетът останал в изгнание до смъртта си в 18 г. Свидетелство за ранното проникване на римското влияние във вътрешността на Странджа е релефът на Трите нимфи от Близнак, за който може да се прочете в кн. 3/4 от 1999 г. на списание „Море”, а живата поезия звучи от посветителната епиграма в чест на Дионис, намираща се и до днес на свято място - под олтарната маса на църквата „Свети Димитър” в центъра на село Бръшлян:
    „На Зевс-Дионис жертвеник тука направих,
    аз, Ликомед, син на Хрест и жрец на Великия Бакх;
    зарад високата чест, по жребий получена, и за децата ми,
    и за моите мисти. Спаси ги, блажен Дионисе!”
    Това е единственият от публикуваните стихотворен текст, който в тържествен, жизнеутвърждаващ тон възхвалява бога на виното и на вечно възраждащата се природа Дионис. В този случай той е синкретизиран със Зевс и това съчетание показва, че в района на днешното Малко Търново той е бил почитан като върховен бог. Посветителят Ликомед отправя към могъщия бог молитвени слова, за да измоли благополучието на децата си и на членовете на религиозното сдружение, ръководено от него, наречени в надписа „мисти”. В края на посветителната епиграма Дионис е наречен „блажен” - епитет, станал впоследствие обичаен за християнските светци и застъпници пред Христос.
    Затрогващи са словата и на последната епиграма, открита в едно от античните селища при днешния град Малко Търново. Авторът посочва, че посвещава надгробния паметник на своя господар, който приживе сигурно го е дарил със
    6
    свобода. Впоследствие той се е замогнал и сам вече е получил възможност да му направи скъп за времето паметник и сам да съчини текста изрязан върху него:
    „Аз, Афродизий със почит написах това, за да кажа
    колко ценя и обичам моя патрон всепризнат,
    давайки собствени средства за белия мрамор изящен.
    Жив го почитах и го дарявам в смъртта с посвещение...”
    Позволих си да запозная читателите с няколко образци на древната поезия, изрязани върху каменни блокове или плочи. Благодарение на трайния материал те са достигнали до нас. Най-силният момент в тях е възможността, която ни дават да се запознаем с конкретни личности отпреди хилядолетия. В епиграмите са фиксирани завинаги техните най-съществени качества. Чрез тях те оживяват с оригиналните си лични черти, с чувствата, усещанията и светогледа си. И ние усещаме как през тази далечна епоха поезията е клокочела във всеки човек, а не само в определени избраници. Великата култура на древността, реализирала се по нашите земи, е безсмъртна не толкова поради трайния материал, в който се е въплътила. Тя е безсмъртна, защото както е казал древният Хораций и го е повторил великият Пушкин силните стихове са „по-вечни от бронза” - aerae perenius”. Същият дух витае и във Вазовото: „И мойте песни все ще се четат”. От автора на аполонийската епиграма през Хораций, Пушкин и Вазов до днес буйните талази на времето не са успели да разрушат „неръкотворните” творения на нашите предци.
    Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: ПОЕЗИЯТА В ДРЕВНИТЕ НАДПИСИ ПО НАШЕТО ЧЕРНОМОРСКО КРАЙБРЕЖИЕ

    Писане  Булти on Пет Яну 03 2014, 18:31

    cheers

      В момента е: Сря Дек 13 2017, 18:37