Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ОБИТАТЕЛИТЕ НА ХЪЛМИСТАТА ПЛАНИНА (КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА СТРАНДЖА

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ОБИТАТЕЛИТЕ НА ХЪЛМИСТАТА ПЛАНИНА (КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА СТРАНДЖА

    Писане  Jorestes on Чет Яну 02 2014, 15:38

    ОБИТАТЕЛИТЕ НА ХЪЛМИСТАТА ПЛАНИНА (КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА СТРАНДЖА


    ОБИТАТЕЛИТЕ НА ХЪЛМИСТАТА ПЛАНИНА (КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА СТРАНДЖА)
    Сред богатата биосфера на парк „Странджа” се е развила и богата ноосфера или антропосфера, както се изразяват Тейар дьо Шарден и Лев Гумильов. Обитателите на планината са ни оставили забележителни следи от меднокаменната епоха до наши дни. Разположението на Странджа в триъгълника между Черно море и Пропонтида (Мраморно морe), а също така и близо до Босфора, определя основните характеристики на древните култури, разцъфтявали тук.
    Странджа и морето - това е вековечна взаимовръзка, която се отразява през всички исторически епохи. Източната част на планината е била обтичана от културни влияния, идващи от Анатолия по посока на Добруджа и Долнодунавската област. Това е ставало още през неолитната епоха (шестото хилядолетие пр. Хр.). Странджа и Черно море - оттогава насетне това ще стане лайтмотив в развитието на културата. Шумът на прибоя се чува и в разказите на древните за тракийските пиратства при Салмидесос. Тайнствената дума „Салмидесос” не е била само древното име на Мидия (днес Каиккьой). Така, според Венедиков, се е казвала цялата Централна и Южна Странджа през епохата на бронза и ранножелязните векове - XII - VI в. пр. Хр. Шумът на прибоя усещаме и като импулс за античния металодобив, за средновековния дърводобив и по-късното въглищарство, предизвикани от близостта на Константинопол, станал по-късно Цариград за българите. Морето е ужасът от лазите и надеждите в Русия, изживени от странджанското население. Най-красноречивото доказателство, че траките и българите никога не са загърбвали морето е самата Странджа и нейните обитатели през вековете. Тази Странджа, която древните наричали: Салмидесос, Монс Астикус, Хемимонт и Парория.
    Мегалитната култура в Странджа дълги десетилетия криеше тайните си. В началото тя беше свързвана с келтите, но проучванията показаха, че, това е една внушителна проява на древните траки още в зората на ранножелязната епоха - X - VIII век пр. Хр. Най-старите керамични съдове и бронзови фибули, откривани в долмените имат точни аналогии сред материалите от многобройните тракийски крепости в Странджа. Оказа се също така, че през меднокаменната и бронзовата епоха долмени има и в Кавказ, а синхронни на нашите се намират по протежение на южния черноморски бряг. Значи далеч преди кавказките пирати - лазите - да плашат до смърт нашите предци през късното Средновековие, мегалитните паметници са обтекли Понтос Еуксейнос (Гостоприемното море) и са се разпрострели в Странджа и Сакар, за да събуждат удивление и въпросителни чак до наши дни.
    2
    От народа те са били възприемани като творби на гиганти, на змейове и свръхестествени същества. Всъщност това са били царските погребения на тракийските вождове в края на II-то и началото на I-то хилядолетие пр. Хр. Освен това, веднъж построени, те са ставали култови места завинаги. В тях се откриват антични амфори и монети. В проучения долмен между селата Голямо Буково и Кирово наред със съдовете от ранножелязната епоха бяха открити фрагменти от амфори, а в един долмен при село Звездец, според Карел Шкорпил, са били намерени бронзови монети на Месамбрия от III в. пр. Хр. В много от долмените се откриват и бронзови фибули от ранножелязната епоха - VIII - VI в. пр. Хр. Традицията да се строят такива гробни камери се наблюдава и през по-късните векове, но те не притежават един от основните белези на долмените. Това са заоблените отгоре отвори в късите им страни, наподобяващи миниатюрен вход. Те служат за “вход” и за връзка между отделните камери, когато долменът е с по-сложен план. На много места народът ги нарича “змейови къщи”. Възможно е те да са породили някои от топонимите в парк “Странджа” като “Евренозово”, “Караеврен”, “Белеврен”, защото турската дума за змей е “еврен” и мегалитните паметници чувствително присъстват в землищата на селата, носещи тези имена сега или в миналото.
    От митичния Финей, дал напътствия на аргонавтите в зората на ранножелязната епоха, от неговия син Тин, дал името на племето тини и оттам на нос Тиниада (Инеада) до първия тракийски цар Терес има сигурно повече от пет столетия, но идеята, олицетворявана от тях, е една и съща. Това е царската власт, родила се на един нос в Понтос Аксейнос (Негостоприемното море), битувала скрито в продължение на векове, за да стане реалност чрез възцаряване на тракийския цар Терес I, който през първата половина на V в. пр. Хр. станал основател на Одриското царство. Може би овладяната племенна стихия на траките заедно с желанието да се умилостивят боговете са в основата на преименуването на морето, което от Аксейнос (негостоприемно, черно) става Еуксейнос (гостоприемно).
    Но дали това море, възприемано като “негостоприемно” от южните пришелци, е било така зловещо за коренните обитатели около него? Многобройните каменни котви от бронзовата и ранножелязната епоха свидетелствуват за усвояване на морските пътища още през II-то хилядолетие пр. Хр. Това са легендарните времена, когато в продължение на осем десетилетия във вековете след Троянската война (XIII в. пр. Хр.) траките били господари на моретата, както твърди Диодор Сицилийски. Времената на аргонавтите, на полубогът Финей и неговите синове Тин и Мариандин, чийто имена носят племена, живеещи от двете страни на Босфора - и в Европа и в Мала Азия. Защото, ако тините обитават Странджа при Тиниада, то техните
    3
    племенни родственици - витините -откриваме на източния бряг на Босфора и Пропонтида.
    Странджа е привлякла вниманието и на „бащата на историята” - Херодот (около 485 - 425 г. пр. Хр.), който на път за Северното Черноморие минал край бреговете й. Той подробно разказва за странджанската река Теарос, за нейните 38 извора и за посоката на течението й към Хебър (Марица). Една част от тези извори били „топли”, друга „студени” и това много се харесало на персийския цар Дарий I, който престоял цели три дни тук и заповядал да се постави надпис: „Изворите на Теарос дават най-добрата и хубава вода от всички реки. Тях достигна в похода си против скитите най-добрият и най-красивият от всички хора, Дарий, син на Хистасп, цар на персите и на цяла Азия”. Това е станало между 519 и 512 г. пр. Хр. и от древността до днес локализацията на изворите на Теарос събужда спорове. През 1847 г. австриецът генерал Й. Йохмус се натъкнал в Бунархисар на свидетелството, че тук бил намерен клинописен надпис, който би могъл да е паметният знак на Дарий. Усилията му да го намери останали напразни, но Йохмус педантично отбелязва, че изворите на Бунархисарската река се намират точно по средата на пътя между Аполония (Созопол) и Херайон при Перинт на Мраморно море. А така казва и самият Херодот. Локализацията на тези извори се затруднява и от промяната на хидрографията през вековете. Но думите на източния владетел Дарий I, обезсмъртени от „бащата на историята”, все едно се отнасят за всички карстови извори в нашата прекрасна Странджа планина.
    Странджанският масив е имал преимуществото в 399 г. пр. Хр. да бъде посетен от знаменития древен историк Ксенофонт. На него дължим изключително ценни сведения за тукашните тракийски племена, за техния начин на живот, за имената им и за враждуващите им царе и престолонаследници.
    Според Ксенофонт „Там (при Салмидесос - б.а.) претърпяват крушение много от корабите, които плават за Понт, и се изхвърлят на брега, защото морето там е, общо взето, плитко. И траките, които живеят по тия места, са ги разграничили със стълбове и всеки плячкосва това, което се изхвърля от морето в неговия дял”.
    Подобни свидетелства за тракийското „пиратство” срещаме и у други антични автори. Намек за тях се съдържа и в надписа на Садалас, който е декрет на Месамбрия, третиращ същата материя в края на IV и началото на III в. пр. Хр. Удивление буди обаче фактът, че в своя „Трактат върху търговията в Черно море”, издаден в Париж през 1787 г., френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел разказва почти същото, което цитирахме от Ксенофонт. Повече от 2000 години след античния историк Пейсонел констатира за Енеада (Инеада): „Има на този остров един офицер на портата, наречен Авджи-Баши (Главен
    4
    ловец), натоварен да събира предметите от корабокрушения, станали в околностите. Има осем магазина, в които се складират предметите. После собствениците, които идват с необходимите документи, отново влизат във владение на вещите си, след заплащане на съответната такса. По-красноречиво доказателство за дълготрайност на традициите в Странджа едва ли може да се посочи. Можем да заключим, че всички тракийски царе, римските императорски чиновници, византийските и българските магистрати в една или друга степен са контролирали загубите и приходите от корабокрушения. Династът Садалас получавал възнаграждение от месамбрийците срещу почтено отношение към претърпелите бедствия кораби, а келтският цар Кавар вероятно чрез контрол на крайбрежието се прочул като покровител на черноморската търговия в края на III в. пр. Хр. През следващите векове тази традиция сигурно е била продължена от тракийските царе в столицата Бизия и т. н. до края на XVIII век - времето на Пейсонел, а може би и по-късно.
    Към първата половина на III в. пр. Хр. се отнасят две погребения в местността „Тагарово” в землището на Малко Търново. Едното от тях се откри в каменна могилка. Като гробен дар е бил поставен чернофирнисов вносен киликс (глинена чаша) и драхма на Александър Велики, сечена в град Арадос. Във второто, извършено в могила от пепел и шлака от металургична дейност, беше вкопан елипсовиден каменен гроб с изправен камък от източната страна. При камъка беше намерена глинена урна, работена на ръка, и бронзов пръстен-печат с изображение на Ерос, приклекнал пред тропайон. Трофеят и Еросът са символ на военна победа, защото Ерос е пратеник на тракийския бог на войната - Арес. Ранна датировка има и кръгът от ломен камък, открит под забележителната куполна гробница-мавзолей в местността „Мишкова нива” под крепостта „Градището” също в Малко Търново.
    В последните два века преди Христа и до 45 сл. Хр. в Астейската планина е столицата на одриските владетели. Това е град Бизия (Виза) в южна Странджа. Тракийският град бил разположен както повечето странджански крепости върху висок, скалист хълм, недалеч от съвременния град Виза. Тукашните царе са носели имената: Котис, Садалас, Рескупорис и Реметалк. Тъй като има по няколко царе с едно и също име, историците и до днес водят спорове кой е в династията от Бизия, която в някои случаи се преплита със сапейската, разположена в Егейска Тракия. В близост до Босфора и Бизантион се локализират и владенията на тракийския цар Мостис от края на II и началото на I в. пр. Хр. В откритото миналата година Синеморско съкровище за първи път има 36 негови тетрадрахми. Находка съдържа 199 тетрадрахми и за нея подробни данни има само в „Морски вестник” и „Черноморски фар”. Най-многобройни са монетите на Бизантион (143 екз) Най-ранна е единствената тетрадрахма на Прузиас II (182-149 г. пр. Хр.), следва един
    5
    екземпляр на Кизик, 13 на витинския цар Никомедес II Епифанес (149-127 г. пр. Хр.), 5 монети са от черноморските монетарници на Одесос и Месамбрия.
    Едва при Реметалк I се стигнало до усмиряване на Тракия. Той изтеглил печеливша карта като подкрепил Август в битката му с Марк Антоний при нос Акций в 31 г. пр. Хр. и впоследствие станал негов васал. С помощта на римляните започнал да управлява цяла Тракия. От 10 г. пр. Хр. Реметалк сякъл сребърни монети в големите градове Бизантион и Калхедон. Неговите бронзови монети са най-често срещани в Ахтопол, който през този период играел роля на едно от пристанищата му. В този град са намерени редки амфори, които свидетелствуват за директни контакти със самия Рим и със Западното Средиземноморие. Бронзови монети на Реметалк I били сечени и в Месамбрия. В негова чест бил откриван сезона на корабоплаването през пролетта според един надпис, открит в Бизантион, който е бил посветен на Изида.
    Бизийската династия не само е управлявала Тракия от Дунав до Егейско море и от Понта до р. Места. Тя в голяма степен е продължила околопонтийската политика на Митридат VI. Реметалк I оженил сина си Котис за дъщерята на Полемон - цар на Понтийското и Боспорското царства. Реметалковата снаха се казвала Антония Трифена и сигурно носила името на Марк Антоний, витийствувал в Източните провинции по време на раждането й, а нейният свекър приел римско гражданство и се кръстил с малките имена на Август и на Цезар, като станал Гай Юлий Реметалк. Династическите бракове продължили чрез обвързването на внучката му Гипепирис с новия цар на Боспора Аспруг. Възможно е тези царствени бракове между странджанската Бизия и другите Понтийски области (Крим и Армения) да са оставили толкова силни спомени за царици и владения, че дори и късните легенди за Хасекията и нейното конституиране са вероятно са повлияни от тях. Нали в някои от версиите на преданията става дума за Мария и че тя била царица на Урдовиза (Китен). Самият топоним „Урдовиза” би могъл да означава „крайбрежната Бизия”. През Средновековието името Мария носи византийската принцеса, омъжена за българския цар Константин Тих. Той възприемал, според някои автори, Странджанската област като зестра на принцеса Мария. Възможно е и това съвпадение на легенда и действителност да не е случайно. Но топонимът „Урдовиза” – „крайбрежна Бизия” накланя везните към по-древни пластове в странджанската племенна памет, запазила спомен за бизийска династия. Само нейните царици имат странджански корени, обогатени с понтийски брачни вериги.
    Хипотезата за тракийски следи в странджанския фолклор е напълно правдоподобна. След като темата за астейските царе е влязла в знаменитите “Анали” на Тацит и великият поет Овидий е написал поема за цар Котис, сина на Реметалк I и мъжа на Антония Трифена, защо да
    6
    не си представим и отражение в едно местно историческо предание. Още повече че, според Овидий, цар Котис бил поет. „Двамата с тебе жреци сме пред един и същ жертвеник” - казва Публий Овидий Назон. Това може да се възприеме като най-старото свидетелство за поет, откърмен сред странджанските дъбрави.
    Царствена съпоставка с дълготрайно въздействие се съдържа и в един анонимен апокриф за царица Елена и сина й цар Константин, който уж се родил в Бизия, а не в Наисус (Ниш). Дали тук не се съдържа обяснението защо нестинарският култ е насочен към Св. Св. Константин и Елена? Обитателите на Странджа изглежда завинаги са запомнили, че и през този запуснат впоследствие край някога е преминавал талвега на балканската и на световната история.
    Бизиец бил Аполонийос, син на Ептайкентос, стратег на Анхиалос, Ризика и Селетика при царуването на Реметалк II. Надписи с негови посвещения са открити в Разград, Бургас (два надписа), Созопол и Анхиалос. Последният надпис свидетелствува, че през 38 г. по време на управлението на Калигула, Аполонийос, син на Ептайкентос, е станал римски гражданин, приел малките имена на римския император и станал Гайус Юлиус Аполониос, син на Ептайкентос. Според този надпис, датиран в година 13 от царуването на владетеля, можем да бъдем сигурни, че Реметалк II е получил титлата „цар” през 25 г. и е упражнявал властта си до 38 г. От 39 до 45 г. датира управлението на последният бизийски цар Реметалк III. В началото на своята кариера бизиецът Аполонийос е правел посвещения на Аполон, а от последния надпис става ясно, че той издига „статуя на Дионис”. За един бизиец това е съвсем естествено, защото в Бизия и в древните светилища при Малко Търново и Бръшлян това е главен бог. Тук даже са съществували религиозни общества от „тиасти”, обслужващи Дионисовия култ, съчетан с култа към Зевс и прероден достигнал до наши дни чрез кукерски обичаи.
    Без да е налице сигурно датиран материал, мраморните куполни гробници в местностите „Мишкова нива” и „Пропада” са датирани от II - III в. сл. Хр. Тъй като те са били гробници-мавзолеи можем да предположим едно по-дълго функциониране на тези тракийски паметници. Едва ли ще е грешно ако ги датираме в епохата на последните Реметалковци, т. ест през първата половина на I в. сл. Хр. Малко Търново се намира твърде близо до древната тракийска столица Бизия и тази хипотеза сигурно ще бъде подкрепена от нови аргументи.
    Пак от Бизия произхожда и собственикът на рудници и металургични пещи Стратон, син на Стратон. Неговото каменно посвещение на бог Аполон Аулариок също произхожда от „Мишкова нива” и датира от времето на Антонин Пий (138-161 г.). След като този представителен надпис е поставен в светилището при гробницата-мавзолей през първата половина на II в., би следвало, че това култово съоръжение е по-старо.
    7
    Това ни насочва именно към царското управление на последните Реметалковци. В 45 г. сл. Хр. държавата със столица Бизия е погълната от новоучредената провинция Тракия, а след края на III в. Странджанската област попаднала в провинция Хемимонт.
    Късната античност - IV-VI след Хр. - отново е благодатно време за обитателите на хълмистата планина. В 330 г. Константин Велики преместил столицата на империята от Рим в прадревния Бизантион, прекръстен на Константинопол. Малко преди това недалеч от Странджа, при Адрианопол, на 3 юли 324 г. се е състояло решителното сражение между войските на Константин и Лициний. Тогава именно е заровено огромното монетно съкровище от фолиси (повече от 2000 екземпляра), открито в центъра на с. Близнак, в подножието на прочутата Караевренска кула. Окончателната битка между двамата претенденти за еднолична власт станала на 18 септември 324 год. Лициний бил победен. Историческата перспектива пред Новия Рим - Константинопол - била открита. Заедно с това започнал преходът към една нова цивилизация. Това е Източно-православната цивилизация на Източната Римска империя, която поради специфичните си особености беше наречена от историците на XIX и XX век „Византия” по името на древния Бизантион.
    Когато Бизантион става Константинопол, в него започват да се съсредоточават всички ресурси от Анатолия и Европа. И ако в територията на стария град влизали само южните предпланини на Странджа, то хинтерландът на Nea Roma обхванал не само Странджа и Сакар, но дори и цялото Източно Старопланиние. Още през IV век започва интензивно крепостно строителство. От V - VI век датират много раннохристиянски базилики. Акваториите на странджанските пристанища от това време са пълни с фрагментирани амфори. Нуждите на Константинопол от метали и дървени въглища били огромни и това предизвикало нов тласък в развитието на металургията и въглищарството. Огромният град бил ненаситен консуматор на месо, мед, восък, мрамор и т. н. Затова, където и да спреш по-внимателния си поглед, ще се натъкнеш на монети на Константин Велики, на неговите наследници и на императорите от VI в. Анастасий, Юстин I, Юстиниан и Юстин II и София. Тогава в района на парк „Странджа” интензивен градски живот има в Ахтопол, а във вътрешността му функционират редица крепости, надеждна защита на подстъпите към Константинопол. Към средата на VI в. при царуването на Юстиниан Велики, Странджанската област е сериозно застрашена от непрестанните атаки на славяни и авари. Към края на VI и в началото на VII в. славяните започнали да се заселват в Югоизточна Тракия. В началото те ставали поданици на ромейските императори и някои от тях приемали християнството от заварените тук траки и елини.
    8
    Когато говорим за Източната римска империя (т. нар. в историческата книжнина „Византия”), не трябва да забравяме, че това била една многоетническа държава. В нея живеели елини, копти, арменци, македонци, славяни и т. н. Никоя модерна нация не може да претендира за глобалното наследство на това хилядолетно явление, което може да ни въздействува като един вълшебен кристал, хвърлящ божествени отблясъци, които превъзмогват отоманските векове и достигат до нас. Даже могъщата Москва, която след падането на Константинопол в 1453 г. се опитала да бъде Трети Рим за Православието, преди да стане жертва на проклятието да попадне в атеистичната хватка на „Великия Октомври”.
    Раждането на Българската държава през 681 г. се отразило в Странджанската област още в първия век на съществуването й. В 705 г., когато българският хан Тервел получил за награда областта Загоре, главното било на Странджа станало граница между България и Византия. Впоследствие тя често сменяла конкретното си разположение. В определени моменти това бил граничният окоп „Еркесия” в северните предпланини. В друг исторически период граничната линия е минавала по река Ориоспотамо (Гранична река) - днешната Ропотамо.
    За област, разделяща българите и ромеите в IX в., говори и историкът Зонарас. Той я нарича „Сидера хорас” („Желязна област”) и допълва, че е близо до Девелт. В нея сигурно е попадала и част от парк „Странджа”. За времето на Борис-Михаил в хрониката на Скилица-Кедрин пише: „Императрицата (Теодора, майка на Михаил III) приела молбата му радостно и му отстъпила пустеещата по това време област, простираща се от т. н. Сидера (сега Демиркапу), която била тогава граница между ромеи и българи, до Дебелт. Българите я преименували Загора”. По времето на цар Симеон границата е била при Мидия, свидетелствува Патриарх Евтимий. За това се говори и в житието на Великомъченица Мария Нова. Тя била жена на византийския военачалник на Виза. Житието разказва, че цар Симеон сринал до основи Виза и син му Петър I продължил да владее областта около нея.
    Малко преди това средновековната Виза (тракийската Бизия) се споменава от Скилица-Кедрин във връзка с въстанието на Тома Славянина (821-823 г.). Когато в 823 г. българският хан Омуртаг (Мортагон) разбил войските на узурпатора при Хераклея, Тома отстъпил от Константинопол и се затворил в крепостта Аркадиопол (Люлебургас). Незаконният му син Анастасий завзел Виза, но там бил победен от войските на ревностния иконоборец Михаил II (820-829 г.). В началото на бунта, при преминаването си в Тракия бунтовниците-иконопоклонници срещнали въодушевената подкрепа на славяните от низината и от южните разклонения на Странджа. Отражение на
    9
    Омуртаговия поход през земите на Парка е топонимът „Мортагон” в землището на село Българи.
    През X в. Странджанската област била завладяна от император Йоан Цимисхи и задълго останала под скиптъра на константинополските владетели. Във всички селища и крепости сега откриваме бронзови анонимни монети от този период.
    Населението на Странджа не е останало безучастно и при събитията последвали Търновското въстание на болярите Асен и Петър в 1185 г. До този извод се достига на базата на свидетелство за бунт на населението в Хемус около Анхиалос. Вече споменахме, че от IV в. насетне Странджанската област е била в провинция Хемимонт и в много случаи не е била отличавана от същинския Хемус - Стара планина. В потвърждение на това е и факта, че през 1187 г. братята Асен и Петър организирали поход и стигнали през планината чак до Агатопол.
    Обитателите на днешния парк „Странджа” са били в по-голямата си част скотовъдци. Именно те, според сведенията, са били недоволни от цените на продукцията си и са съставлявали гръбнакът на въстаническата армия. Сигурно това е насърчило създателите на Второто българско царство да се отправят към Агатопол.
    Странджанската област е често пред погледа на средновековните автори, когато на българския престол в 1300 г. се качва Теодор Светослав. В 1304 г. той превзел странджанските пристанища Созопол и Агатопол. Под негова власт вероятно са попаднали Ориоспотамо (при устието на р. Ропотамо), легендарната Урдовиза (Китен), небесносинята Каланджа (Синеморец) и царското пристанище (Резве). След една контраофанзива на ромеите, които били издавени и победени при моста на Скафида (Факийска река), Светослав прекарал продължително в Созопол. Тук, в лицето на бившия вселенски патриарх Йоан XII Козмас, царят намерил сериозен ходатай при сключване на брака си с дъщерята на Михаил Палеолог принцеса Теодора. Всъщност това не е нито първия, нито последния любовен роман, който има за декор великолепното Странджанско Черноморие.
    В тези войни между България и Византия, преди да се възцари мирът през април 1307 г., ромеите използвали като наемници страшните каталонци, предвождани от Беренгер дьо Рокафорт. Оттогава в народната памет се е утаил спомена за „каталанци” и „турци-каталанци”, с които бабите в Странджа и до днес плашат внуците си, когато са непослушни, разказвайки им приказки за стародавни времена.
    Теодор Светослав царувал до 1321 г. След него Южното Черноморие отново става арена на сблъсък на 18 юли 1332 г. Тогава се е състояла победоносната за българския цар Иван Александър битка при Русокастро. За неговото време често ни напомнят безбройните сребърни монети, които се откриват в странджанските пристанищни градове и в по-малките крепости във вътрешността. Според житието на
    10
    Св. Ромил Видински Иван Александър прогонил разбойниците („хонсарите”) от Парория. Това означава, че земите в Парк „Странджа” са били управлявани от този „цар на всички българи и гърци”. Повече от три десетилетия Странджанската област е под неговия скиптър.
    В първата половина на XIV в. и по времето на Иван Александър в граничната област „между българи и гърци” възникнал и се развил Парорийският манастир на Григорий Синаит. При този създател на дълбоко мистичното монашеско движение на исихазма е учил забележителният български книжовник Свети Теодосий Търновски. „Духовните подвизи” на Теодосий са се реализирали чрез усамотение и молитви в Странджа (Парория). Този отличен познавач на Давидовите псалми - върхът на библейската поезия - преди да се отдаде на дълготрайно безмълвие, сигурно е огласявал странджанските дъбрави с давидовото: „Възлюбих те, Господи, крепост моя и мое прибежище..” И то се слива със стиховете, които някога е изрекъл езичникът цар Котис и става акорд на вечността, кънтящ завинаги над „Парорийската пустиня”.
    Едва в 1366 г. малолетният византийски император Йоан V Палеолог, подпомогнат от фалангите на наемника Амедей Савойски, успял да завладее Южното Черноморие. Зеленият Савойски граф действувал по море и по суша и проявил голяма алчност. След превземането на всеки град или предварително той изисквал големи суми в златни перпери. Само средновековната Урдовиза, откупвайки се, оцеляла след този поход. Малко след това в 1369 г. османските турци заели почти цялата Източна Тракия. Крайбрежната странджанска област ту попадала в ръцете им, ту отново ставала владение на константинополския император. Заедно с Несебър и Анхиалос и странджанските пристанища са били последните снабдителни бази на обсадения през 1453 г. Константинопол. Оттук неговото християнско население получавало последните провизии по море. Това предизвикало турците да изпратят Караджа бег, бейлербег на Румелия, и той с войската си превзел това последно християнско убежище през пролетта на 1453 г.
    От средата на XIV в. датира най-старото свидетелство за странджанското пристанище Василикос (Царево). През януари 1352 г двама генуезци от Пера (квартал на Константинопол) дошли тук, за да натоварят жито. Ахтопол присъства още в първите турски извори. В 1498 г. градът е имал 137 домакинства и бил център на нахия с 12 села.
    През годините на робството най-ярък момент в историята на населението от Парк „Странджа” е т. н. „Караевренска катастрофа”, станала при днешното село Близнак. Преданията за нея са записани от възрожденеца Балчо Нейков - историк на рода на войводата Стефан Караджа. В съчетание с турски документи от началото на XIX в. тези песенни предания пресъздават страхотната картина на „кърджалийските
    11
    времена”. Тази небивала анархия в последните две десетилетия на XVIII век идва като реакция на турската абсолютна дисциплина от предходните векове, когато господствувал военният османски феодализъм.
    Първата четвърт на XIX в. Странджанската област станала арена на едно интензивно ранно Възраждане. То е облагодетелствано от непосредствената близост до морето, от взаимодействията между християнските етнически групи, живеещи тук, и от въздействието на Русия върху тях. Българите и гърците започват да проявяват народностните си качества. Както първият възрожденец Паисий се съпоставя и състезава с проявите на гръцки и сръбски монаси, така и странджанските българи и гърците от крайбрежието проявяват ревност при първите импулси на национално самоопределяне. В художествената и материалната култура това кристализира в паметниците на резбарското изкуство и иконописта. През 1802 г. жителите на Василико (Царево) и българинът хаджи Матей от Котел стават ктитори на един прекрасен иконостас в църквата на остров „Света Анастасия”. Според „Преданията”, записани от Балчо Нейков, странджалията Вълко Бимбелов от Факия има в дома си мебели, които правят силно впечатление на гостите му. Както иконостасите, така и те сигурно са били изработени под силното влияние на западноевропейския барок и имперския стил от времето на Наполеон Бонапарт. При разкопки в крайбрежните селища и особено в Ахтопол се откриват порцеланови съдове и фрагменти, внесени чак от Франция и носещи реномирани марки. Откриват се и западноевропейски монети. В Странджа са намерени най-много испански и италиански парични знаци. Сред тях има екземпляри, сечени в Централна Америка (Мексико и Перу). Белег на настъпващата в Европа океанска цивилизация са изображенията на Херакловите стълбове и надписа: „Plus ultra” („по-нататък”, „отвъд тях”) върху един вид испански парични знаци. Смисълът на това е, че Херакловите стълбове на Гибралтар са преодолени и испанците първи са се впуснали в Световния океан. Присъствието на техни монети по крайбрежието на Парк „Странджа” приобщава и тукашното население към модерните тенденции на новия XIX в.
    В Странджа намира силно отражение движението на гръцката Филики хетерия (завера идва от „хетайрос” – „приятел”) през 1821 г. Крайбрежните гърци срещат сериозна подкрепа у българите от вътрешността. Към тяхното движение се присъединяват прочутият Вълкан Чорбаджи от Чанакча (Паничарево).
    Още преди идването на руските войски на генерал Дибич Забалкански странджанското население влязло в съприкосновение с русите. Техният флот започнал да кръжи и да акостира край бреговете на Странджа в края на XVIII в. Когато приближило идването на руските войски в 1829 г. българи и гърци от Граматиково, Паничарево и Созопол организирали
    12
    въоръжени отряди и прогонили предварително турците. За Вълкан от Паничарево - единият от водачите, народът пее песен: „Не му на Вълкан приляга, /в Панчарьово да седи/ със крави оран да оре./ Най му на Вълкан приляга/ в Созополя да иде/ на море сметка да държи.” Ето една илюстрация как в Странджа се появяват ярки личности, които застават начело на „орачите, копачите и овчарите”. След сключването на Одринския мир през 1829 г. те станали и организатори на преселването в Руската империя. Нещо повече - заселили се там, със своя свободолюбив дух и с претенциите си за частна собственост тези някогашни обитатели на „Странджа” станали пример, използван като аргумент в писанията на първите демократи в империята - декабристите.
    Но докато времето на гръцката хетерия (1821 г.) и Руско-турската война от 1828/29 г. са две граници, в които се развива един подем на националното самосъзнаване сред обитателите на „Странджа”, то масовите изселвания се отразили зле върху човешкия потенциал в района. Всъщност най-будните духове са били сред тези, които първи напуснали региона. Някои от тях са се завърнали. Все пак обаче загубите на духовни ресурси са били огромни и затова други български региони в много по-голяма степен се изявяват по време на зрялото Възраждане. Естествено това не означава, че трябва да се омаловажи странджанският възторг от свободата, разтърсил тукашното население през второто десетилетие на миналия век.
    В течение на XVII и XVIII в. почти всички селища, съществуващи сега, са засвидетелствани в османските регистри. В тях има и няколко изчезнали поселения. От тези данъчни документи се вижда, че през този период планинският регион на парк „Странджа” е бил богат на дребен рогат добитък и е бил неизчерпаем източник на месо, млечни продукти, кожи и вълна за близката столица на Османската империя. Не са били изоставени и минните разработки. Странджа давала също така дървесина и дървени въглища. След средата на XIX в. и особено след Кримската война скотовъдството в селищата от парк „Странджа” достигнало апогея си. Тогава само в близкия до Малко Търново район имало над 200 хиляди овце. Освен въглищарство и металургия в района се появили и занаяти, свързани с овцевъдството и козевъдството и с обслужването на зараждащия се градски живот.
    Борбите за независима Българска църква се развихрили в десетилетието от 1860 до 1870 г. Тук те били особено горещи поради силното влияние на константинополската Вселенска патриаршия, която е имала силната подкрепа на Русия. В селищата от парк „Странджа” на страната на фанариотите е било и гръкоезичното население от крайбрежието, чиито роднински и стопански връзки с вътрешното население също са оказвали влияние. Българската църковна кауза, обаче, е имала силни и прозорливи защитници почти във всяко селище. Отглас от напрегнатата
    13
    църковна борба са десетките кореспонденции в цариградската преса. Те са толкова много, че по брой сигурно превъзхождат днешните писания в българската преса за този край.
    Водачи и стожери на борбата за духовна свобода са били свещениците и учителите в района. Те са срещали икономическа и морална подкрепа у чорбаджиите патриоти. Имали и масовата подкрепа на населението. Посещението на първия български владика, сливенския Серафим през 1873 г. в Малко Търново и района било едно всенародно ликуване и триумф на осъзнатата национална принадлежност. Навсякъде пътят му бил постлан с пъстри черги и цветя. Подобна картина на ликуване не е била запомнена в Странджа. Само посрещането на освободителите и първите мигове на свободата на Преображение биха могли да се сравняват с нея.
    Както навсякъде в България, и тук в централното селище имало партия на младите - носител на националната българска идея и партия на старите - характерна със закостенелите си консервативни възгледи. При сблъсъка между двете в Малко Търново се създали условия и за успех на католическата пропаганда. В тукашните църковни борби е участвал и епископ Антим Преславски, по-късно станал първи български екзарх. Той бил роден в съседния Лозенград.
    Борбата за независима църква тясно се преплитала с утвърждаването на българската просвета в региона. След руско-турската война в 1829 г. в Малко Търново имало гръцко училище. То подготвяло учениците да четат и пишат по турски и гръцки, защото това са били официалните езици в турската империя. С името на Антим Преславски (Екзарх Антим I) e свързано създаването на първото българско училище в Малко Търново още в началото на 60-те години на XIX в. Примерът бил последван и от околните села. Прочути дейци на българската просвета в Странджа са поп Георги Стоянов от Звездец, Тодор Милков от Хасковско, Стоян Шивачев от Малко Търново и др.
    Освободителната война в 1878 г. била посрещната с ликуване и възторг, но свободата траела само 13 месеца. След драматични преживявания в края на 1877 г., когато селищата в парк „Странджа” били подложени на грабежи от черкези и отстъпващи турски войници, след организиране на самоотбрана срещу тях (период, наречен от странджанци „вардата”, заради диалектната парола „Варда-а!” т.ест. „Пази се!”), в началото на 1878 г. били отправени десетки прошения до великия княз Николай Николаевич срещу турските грабители. Свободата е пристигнала в този кът на Странджа, превъплътена в една дружина руски драгуни, дошла от южна посока, от село Инджьокьово, Бунархисарска околия. Тя пристигнала в Малко Търново на 24 февруари 1878 г.
    Берлинският договор от 1878 г. осъдил този край на повторно поробване. Целият Лозенградски санджак кипнал от масови недоволства на българите, жертва на несправедливите решения на
    14
    тогавашните Велики сили. Те предизвикали масово изселване в свободна България. Редица семейства оставили къщи, имоти и имущество и предпочели тежката съдба на бежанци при освободените си братя. Останалите в Странджа и Източна Тракия нямали друг изход. Те трябвало да продължат борбата за национална свобода. Венец на тази борба станало Илинденско-Преображенското въстание през лятото на1903 г. Всъщност това е най-масовото и военно-технически най-подготвеното българско въстание за национална свобод

      В момента е: Пон Сеп 25 2017, 05:24