Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ВОЕННОМОРСКИЯТ НИ ФЛОТ СЛЕД 1919 Г. -РАЗОРЪЖАВАНЕ И ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕ

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ВОЕННОМОРСКИЯТ НИ ФЛОТ СЛЕД 1919 Г. -РАЗОРЪЖАВАНЕ И ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕ

    Писане  Jorestes on Сря Дек 18 2013, 09:15

    Ньойският договор, подписан на 27 ноември 1919 г., определя окончателно политическия разгром на армията ни. Военният флот на България е разгледан в част ІV на договора. Член 83 постановява, че от влизането в сила на договора всички български военни кораби, включително и подводници, „се смятат окончателно предадени на Главните съюзени и сдружени сили...”, чл. 87 допълва, че окончателно се предават и „всичкото оръжие, муниции и целият морски военен материал, в това число мините и торпилите. Всички военни плавателни съдове, които в момента се строят, „ще бъдат развалени” според член 84 на договора. Съгласно чл. 89 България е лишена от авиация, включително и морска. На страната ни е оставено правото да поддържа по морските си брегове и по р. Дунав кораби с леко въоръжение за полицейско охранителни нужди и надзор на риболова, но с водоизместимост по не повече от 100 тона.
    За изпълнение на поредицата от забрани от 16 септември 1920 г. влиза в сила Правилник за ликвидиране на съответните войскови части, включително и флота. Прилагането на военноморските клаузи на договора се поставя под контрола на Междусъюзническата морска контролна комисия. По този повод през 1938 г. контраадмирал от резерва Сава Стефанов си спомня: „Военните и морските постановления от мирния договор с Германия за ограниченията на въоръжението безогледно бяха преписани и за България. Така се стигна до смешното положение, че за прилагането на ограниченията спрямо българския флот бе назначена съглашенска комисия от няколко адмирала, между които даже и японски”. Вероятно малко по-късно е направена корекция на този състав, защото за председател на комисията е назначен френският офицер капитан І ранг Боасие. Дело на тази комисия е документът „Организация на Морската полиция”, в който ликвидацията на военния ни флот е описана детайлно. За полицейски нужди на България се разрешава да има общо 10 малки кораба (на Черно море и на Дунава), 10 корабоначалници (командири, но офицери от запаса), 5 помощник-командири (останалите пет кораба са без помощник-командири) – също от бившите флотски офицери, 30 чиновници (от бившите флотски подофицери) и 300 моряци за изпълнителски състав (екипажи). Изрично се посочва и това, че на отделния кораб не може да има повече от едно оръдие малък калибър (с 250 снаряда), една картечница (с 2000 патрона), 10 пушки (с по 100 патрона всяка) и един револвер (със 100 патрона).
    На 24 ноември 1920 г. излиза Четвърто постановление на Министерския съвет, което посочва съдбата на флота, неговите параметри като кадрови и корабен състав: „Предвид условията на чл. 83 от Мирния договор в Ньойи, корабите от флота трябва да преминат към Министерството на търговията, промишлеността и труда. С тях ще се формира разрешената от Мирния договор Морска и речна полицейска служба на морето и Дунава, състояща се от десет единици (кораби) и необходимите към тях служби. Екипажите на корабите да не надминават 300 моряци, 15 корабоначалници и 30 технически лица ...[остава] една работилница ...”
    В края на 1920 г., като офицер за свръзка капитан-лейтенант Иван Вариклечков прави изложение за направеното по изпълнението на клаузите на мирния договор: петте торпедоносци са предадени на съглашенците, от които един е потопен; останалите четири са върнати, за да се използват като полицейски и противоконтрабандни кораби, но без торпедни апарати и торпеда; авизото „Надежда” е задържан от съглашенското командване в Севастопол; подводницата е предадена; всички торпеда и заградни мини са отнети; предадени са всички плавателни съдове от Дунавската част; унищожени са самолетите и материалите на водосамолетната станция; тя е разформирована, както и Морското училище и Флотския арсенал; уволнени са значителна част от офицерите и моряците.





    База Варна след Ньойския договор, на преден план шасьорите „Черноморец” и „Беломорец”Ведетите „Взрив” и „Капитан-лейтенант Минков” по време на службата им в Дунавската полицейска службаМоряк от Морската полицейска служба на постМиночистачна команда на мореПрестоят на български кораби в ръцете на съглашенците за някои от тях е равносилно на окончателно излизане от флота ни. Става дума за загуби като потопяване на кораби или технически повреди, които не се възстановяват. Още в края на 1918 г. под френско командване е потопен торпедоносец „Летящи” в български води при Черни нос. Торпедоносец „Смели” също е потопен в пристанище Констанца, но след двумесечен престой под вода е изваден и възстановен. Друг от торпедоносците, изведен от французите със задачи в Босфора, през 1920 г. е ударен странично от английски реморкьор. Вероятно това е „Строги”, който е върнат от французите на 10.11.1920 г. с деформации по бордовете, липсващо оборудване, вещи и инструменти. А авизото „Надежда” не се връща повече в България. Няма данни за компенсации срещу тези повреди и загуби. Българското търговско корабоплаване също бележи загуби. Корабите на БТПД са мобилизирани още през 1915 г. През 1918 обаче фактическото им отсъствие от морския трафик е продължено с реквизирането им от съглашенците. Те са изключени от стопанството на страната както и от възможността да участват в регулацията на навлата в региона и в международния търговски обмен. От този период е и загубата на параход „Борис” (по време на войната - минен заградител), потънал при Севастопол, където е изпратен от съглашенското морско командване.
    В тази тежка ситуация българското държавно и военно ръководство подема активна и системна дейност по опазването на съществуващото въоръжение с използването на различни форми и средства. В това начинание то е подпомогнато от голяма част от българското население, което възприема клаузите на Ньойския договор като посегателство върху националния си суверенитет. По този повод със строго-поверително писмо № 574 от 4 февруари 1938 г. Министерството на войната възлага на командирите на части да издирят „ония добри българи, които през 1919 - 1927 г. са дали своето съдействие за укриване на разните материали по въоръжението от контролния военно-ликвидационен орган, който се намираше тогава у нас”.
    Тази дейност е особено активна в бившите поделения на Флота, тъй като голяма част от определеното за унищожаване оръжие съглашенците изхвърлят в морето. Под контрола на комисията с председател капитан I ранг Боасие оръжието се довежда до негодност, а след това заедно с боеприпасите се изхвърля в определени за целта акватории от Бургаския и Варненския залив. Флотските оръжейници тайно отделят годното оръжие, а старите, износени и стигнали почти до негодност единици се предават на комисията. А в складове на фабрики, в мазета, вили, тавани на къщи, плевници и на всевъзможни места се укриват голямо количество въоръжение и боеприпаси.
    В мемоарите на българския дипломат Иван Станчов са описани и такива моменти от пребиваването на съглашенските окупационни войски във Варна. През това време той изпълнява длъжността офицер за свръзка и е в постоянен контакт с командването на различните съглашенски части, които периодично се сменят - английски, италиански, френски. Тъй като неговата майка е французойка, по внушение на правителството, както пише Станчов, семейството поканило маршал Франше д`Еспре в дома си. На устроената вечеринка всичко минало както подобава, а домакините се забавлявали „при мисълта, че маршалът, чиято задача беше да разоръжи България, седи върху пълния с оръдейни мерници сандък.” - всъщност в дома си семейството на дипломата Станчов укрива 500 пушки и две картечници, а в два големи сандъка в гостната, покрити с килими, се пазели оръдейните мерници на бреговата батарея, която е разположена непосредствено до къщата им - оръжие и уреди, предназначени за унищожаване от съюзническите войски според клаузите на Ньойския договор.
    Интересен е подходът на флотския оръжейник Димитър Рафаилов (конструирал през 1926 г. първата българска самозарядна пушка), който пак през 1926 г. с хитрост успява да спаси пристигналите за унищожаване 152 съвсем нови (в заводски опаковки) тежки картечници „Максим”. Пред представителите на съглашенските органи той изхвърля от кърмата на кораба в морето предвидената за унищожаване картечница, която обаче е вързана за тънко стоманено въже и незабелязано се издърпва от моряци, разположени на носа на кораба. Така всички „унищожени” картечници се връщат обратно на брега, почистват се и след няколко дни отново се представят на съглашенците за „унищожаване”. Благодарение на Димитър Рафаилов в Бургаския залив са изхвърлени само няколко стари екземпляра от това необходимо за отбраната на страната оръжие, което през 30-те години става част от въоръжението и на торпедоносците тип „Дръзки”.
    В непубликуваните спомени на о.з. капитан II ранг Тодор Цицелков се описва как точно са действали българските моряци при изпълнението на задачата да спасят колкото се може повече годно въоръжение и боеприпаси от унищожение: ”Унищожаването ставаше, като под наблюдението на контролните органи сандъци с оръжие - картечници, пушки и боеприпаси, се изхвърляха в морето... Оръжието се изнасяше на шалани (малки съдове за крайбрежно плаване - бел. авт.) към средата на залива и там се изхвърляше в морето. Това ставаше с български екипаж и работници. Екипажите обаче засичаха мястото, където се изхвърляха сандъците, и през нощта нашите водолази, под ръководството на мичман I ранг Хасекиев и на подофицера Вълчо Стисков, изваждаха част от хвърленото, което се отнасяше на брега, почистваше се основно и се складираше в нови, подходящи складове”.
    Най-убедителното доказателство за това, че с изпълнението на тази задача флотските водолази реализират план, одобрен от правителството и държавния глава, е приемането от XIX-то Обикновено народно събрание на специален „Закон за плащане възнаграждение на водолазите-моряци, служащи и чиновници от морската и речна търговско-полицейски служби за работене под водата”. Важни са и две от забележките, публикувани в „Държавен вестник” при обнародването на закона. Първата е свързана с предвиденото обстоятелство, че за извършване на водолазни работи в интерес на държавата при необходимост може да се привличат и частни лица. Това подсказва за мащабите на подводните работи, за извършването на които възможностите на флотските формирования невинаги са били достатъчни. Втората е свързана с това, че Указ № 45 на Цар Борис III, с който се утвърждава приетия от Народното събрание закон, е издаден на 5 ноември 1921 г., а самият закон влиза в сила от 1 април 1921 г. Така се датира началото на интензивната водолазна дейност за спасяването на големи количества въоръжение и боеприпаси от унищожаване.
    Четири години по-късно, през м. юни 1925 г. Народното събрание обсъжда проект за нов „Закон за плащане възнаграждения на водолазите моряци, служащи и чиновници от морската и речна полицейска служба и водолазите при морските и дунавски пристанища за работене под водата”. В мотивите на министъра на железниците, пощите и телеграфите, който е и формален началник на флотските формирования в изпълнение на клаузите на Ньойския договор, се посочва, че съществуващият закон от 1921 г. не е постигнал целта си, поради което се налага увеличаването на размера на възнагражденията на водолазите. В една от забележките се потвърждава казаното в цитираните по-горе спомени на капитан II ранг Цицелков, че част от водолазната работа се е извършвала в нощно време: „За нощна водолазна работа се заплаща в доен размер”.
    По отношение на опазването на разформирования военен флот под прикритието на полицейски структури, държавното и военното ръководство на Царство България предприема и още един, добре пресметен ход, с който на практика максимално се възползва от иначе твърде неблагоприятните клаузи на Ньойския договор. Като се основава на изискването на договора, че морските и речните полицейски служби трябва да разполагат с не повече от 10 патрулни кораба, правителството на България решава да попълни плавателния състав на новото формирование. Нещо повече, прави се опит дори да се заобиколи това изискване. Първата следа за този оказал се успешен ход, според издирените документи, е рапортът на полковник Петров - офицер за свръзка при Щаба на източните армии, от май 1920 г. Той пише от Цариград до Щаба на Българската армия в София: „... френската марина тук има 7 катера (vedette), които тя през време на войната е употребявала против подводниците и сега като ненужни ги продава. Тези катери били тъкмо за полицейската брегова служба.” Рапортът продължава с информация за техническите им данни: построени в САЩ, тонаж 40 т., 2 бензинови мотора по 240 к.с., развива скорост от 18 км/час; дължина 15 м; ширина 2-3 м. Предложението на французите е да се плати само за пет от тях, а другите два да бъдат употребявани за резервни части. На 17 май вече е назначена комисия, която да прегледа предложените седем катера. В нея специалистите от флота са механикът лейтенант Буков и инженер Карл Трнка. Капитан ІІ ранг Тодоров дава наставления на комисията ако се произнесе положително за купуването на тези катери, да се получат писмени гаранции, че ще бъдат извън числото на разрешените от договора. Като мотиви да бъде изтъкнато, че тези съдове по размерите и качествата си не могат да имат военно значение, нито да се смятат за аналогични на предвидените в чл. 83 от договора за мир кораби.
    Всъщност става дума за пет ведета и два шасьора. В протокол от 10 юли 1920 г. комисията обобщава: „В настоящия момент изглеждат добре всички шасьори и ведети.” Отбелязано е, че се използват ежедневно като полицейски органи по Босфора и Дарданелите, действали са против подводници в Средиземно море, плавали са и по р. Дунав, стигайки до Будапеща. Заключението е, че могат да служат в българския флот като полицейски и стражеви кораби по р. Дунав и Черно море.
    Колебанията за закупуването им от български страна е свързано именно с възможността да влязат в състава на Флота (под името Морска и речна полицейска служба) извън ограниченията на мирния договор. В щаба на Действащата армия се получава донесение от офицера за свръзка от Цариград, че по време на преговорите от френска страна приемат искането тези кораби да не се включват в числото на предвидените от Мирния договор. Но от Париж министърът на флота на Франция е категоричен: ще бъдат продадени на България само ако заместят единиците, предвидени в чл. 83 от Мирния договор. Резолюцията върху този документ е при тези условия да не се купуват. Стига се обаче до компромис. Междусъюзническата военноморска контролна комисия в свой протокол от ноември 1920 г. записва, че ако бъдат купени, то само шасьорите ще се считат за кораби в числото на разрешените в договора 10 единици. Другите ще бъдат в числото на Министерството на търговията и ще се използват за чистене на мините, след това като учебни кораби на техническите училища на флота, които вече са към това министерство. Малко по-късно предлага да започнат преговори за 2 шасьора и 5 ведета. На 4 септември 1921 г. министърът на войната докладва за условията, при които може да бъдат купени 6 кораба: Обща цена 250 000 лв с възможност за разсрочено плащане в разстояние на 4 години и предаване на корабите във Варна. Министърът обобщава, че условията са „твърде износни” от финансова гледна точка и поради безспорната необходимост за носене на полицейската служба на море и на Дунава, моли МС да одобри покупката. На 10 септември с.г. ІІІ ПМС решава да бъдат купени шестте кораба, като средствата бъдат осигурени от кредита за военните нужди. На 4 октомври в София е подписан договор за купуването на шасьорите и ведетите - от българска страна подписът си поставя полковник Топалджиков, началник-щаб на армията, а от френска - капитан-лейтенант Валантен, упълномощен от френското министерство на флота.
    Шасьорите са от клас, масово строен (общо 380 единици) в САЩ от фирмата ЕЛКО по време на Първата световна война. Част от тях са продадени на Франция. Ведетите са строени в Монреал, Канада. Те имат пълно водоизместване от 87 т., дължина - 33,5 м., ширина 4,3 м., газене - 1,8 м. и екипаж от 20 души. Разполагат с по три гребни винта и три бензинови двигателя “Стандарт” с обща мощност 660 к.с. и развиват скорост от 16 възла. Първоначално имат по две 57 мм. оръдия, по-късно подменени с едно 47 мм. оръдие и две картечници. Макар да са преследвачи на подводници, шасьорите и ведетите постъпват в българския флот без противоподводни бомби и хидроакустически станции. Корпусите им са от червен канадски бор. Ведетите са с водоизместване от по 40 т., дължина - 23,8 м., широчина - 3,75 м., газене - 1,5 м. и екипаж от 8 души. Разполагат с два гребни винта и с по два двигателя “Стандарт” с обща мощност 440 к.с. развиват скорост от 16 възла.
    Корабите са приети във Варна на 24 октомври 1921 г. На същата дата е подписан още един договор - за изпращане в България на група френски специалисти, чието присъствие тук е определено като мисия. Формулировката в договора е, че това става по искане на българското правителство и се състои в следното: вторият майстор-механик Маригов и моряк-механик Лорен от френския флот остават във Варна като инструктори на техническия персонал в Българската морска полицейска служба. Продължителността на мисията им е само един месец, считано от 24 октомври 1921 г. Работата им е да осигурят усвояването на новозакупените съдове от българските им колеги.
    Новоназначеният началник на Морската търговска полицейска служба о.з. капитан ІІ ранг Сава Стефанов, който е и член на комисията по доставката на корабите, изпълнява заповедта на военния министър № 418 от 21 ноември 1921 г. за именуването на закупените от Франция плавателни съдове и за зачисляването им в състава на службата. Датата за церемонията не е избрана случайно. На 21 ноември (по нов стил) 1912 г. е победната атака на отряда български торпедоносци срещу турския крайцер „Хамидие”. След официалното ликвидиране на Флота, тази дата е обявена за празник на Морското училище под благовидния предлог, че става въпрос за християнския празник Архангелов ден. Самото именуване на корабите е също акт с използване на важна за тогавашния период българска морска символика: шасьорите получават имената “Беломорец” и “Черноморец” (за да остане надеждата, че страната отново ще има флот не само на Черно, но и на Бяло море), а ведетите - “Капитан-лейтенант Минков” и “Кондуктор Докузанов” (в памет на загиналите по време на миночистене през Първата световна война специалисти-миньори), “Миньор” и “Взрив” (символизиращи една от най-важните задачи за флотските структури непосредствено след Ньойския договор - миночистенето).
    Доставката на „полицейски” кораби е удачен ход на българските власти, а самите плавателни съдове са добре подбрани и са поддържани така, че част от тях служат на България и след 1944 г. Интересна легендировка е използвана при доставката на миночистачни прибори от Германия за тогавашните морски полицейски структури. Лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Георги Славянов е командирован официално в Германия през 1923 г. за изучаване на опита по риболова в Северно море. Офицерът не само осигурява доставката на миночистачните прибори, но и отблизо се опознава с условията, при които съществува германския военен флот, попаднал под опеката на Версайските споразумения. А за „оправдаване” на командировката, публикува в сп. „Морски сговор” два пътеписа за германски пристанища, където се развива риболовната дейност. Доставката на миночистачни прибори е на стойност 119 749 златни германски марки и с нея чувствително се усилват възможностите на миночистачните команди на флота при осигуряването на свободата на корабоплаването в българските териториални води на Черно море.
    Попълването на морските полицейски структури с нова материална част е голям успех за българските власти, който не би бил толкова важен, ако не тогава не са предприети и съответните мерки за опазването, подготовката и развитието на флотските кадри от всички равнища. Освен за водолазите, българското правителство предприема мерки за мотивацията и стимулирането на участващите в миночистенето военни моряци. Това е мярка не само за съхраняването на едно от основните звена на военния флот, но и за изпълнение на международния ангажимент на България за осигуряване на чисти фарватери за международното корабоплаване в нейните териториални води. Затова XIX-то Обикновено народно събрание приема още на 17 декември 1920 г.„Закон за плащане парично възнаграждение и едновременна държавна помощ на чиновете от Миночистачната команда от Флота през време на чистене на мините”. Независимо от това, че указът на цар Борис III за утвърждаване на закона е от 2 февруари 1921 г. законът, съгласно чл. 4, влиза в сила „от деня на започване на работата по миночистенето, което да се определи със заповед по Флота”. Този закон е показателен и за доверието, с което се ползва началникът на Флота при изразходването на държавни средства.
    Още преди подписването на Ньойския договор, командването на Флота използва периода, за да продължи строевите курсове за корабоначалници, което е форма за придобиване на по-висока квалификация на офицерския състав. През 1921 г. в печата се съобщава, че „При Морската крайбрежна и пристанищна служба в гр. Варна е открит двугодишен мореходен висш курс за корабоначалници. Приети са около 30 души курсисти”. Независимо от ограниченията, наложени от Ньойски договор, тази форма на подготовка на командния състав във флотските формирования не прекъсва и през следващите години.
    Преминаването на флотските структури на формално подчинение отначало към Министерството на търговията, промишлеността и труда, а по-късно - към Министерството на железниците, пощите и телеграфите, дава възможност да се запази целостта на Морската учебна част във Варна, в чийто състав са Морското механотехническо училище и Морските специални технически школи, с учебна работилница. Така системата за подготовка на флотски кадри оцелява и продължава да функционира. Нещо повече - със заповед по Флота на 19 септември 1919 г. е създадено Рибарско училище, което след влизането в сила на клаузите на Ньойския договор е официално подчинено на Министерството на земеделието. До закриването му обаче през 1933 г. то запазва военизирания режим в учебния процес и остава реален резерв на флотските формирования. Още при създаването на Рибарското училище, за нуждите на учебния процес, към него е прехвърлено (и по този начин е спасено) имущество на военния флот, подлежащо на ликвидация.
    Голяма част от личния състав на формално ликвидираните подразделения на военния флот преминава на служба във формираната през м. април 1921 г. Крайбрежна жандармерийска дружина, чието официално предназначение е да решава задачите на бреговата гранична служба на водните граници на Царство България. Щабът на дружината и три роти, заедно с група моторни лодки, са дислоцирани във Варна. Личният състав наброява 664 души, като в този щат е включен и флотският духов оркестър от 23 подофицери музиканти.
    По този начин българското държавно и военно ръководство, независимо от това коя политическа сила управлява в България през периода след Ньойския договор, прилага гъвкав подход и използва всички възможни легални, а в определени случаи - и нелегални средства, за опазването и развитието на структурите, корабния състав и останалата материална част, кадрите и традициите на ликвидирания военен флот. Този подход може и трябва да бъде поучителен и за днешните български държавници, в делата на които далече не винаги проличава грижата за институцията, която осигурява националния суверенитет върху териториалните морски пространства - Военноморските сили на Република България.

    Капитан II ранг о.р. д-р АТАНАС ПАНАЙОТОВ,
    д-р МАРИАНА КРЪСТЕВА

    Снимките са от фонда на Военноморския музей




      В момента е: Съб Сеп 23 2017, 21:14