Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Морето в политиката и културата на Средновековна България

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3569
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Морето в политиката и културата на Средновековна България

    Писане  Jorestes on Сря Ное 27 2013, 13:50


    Морето в политиката и културата на Средновековна България

    Автор доц. д-р Калин Порожанов




    Повече от 30 години в България се изследва морската история и култура на древна Тракия и траките. Като резултат в българската и международната научна обнощост без колебание се утвърди и се прие, че терминът Thracia Pontica или синонимът му Thracia Maritima, означава изследване на зоната на най-активни взаимотношения и контакти между Европа и Азия при формирането на древната европейска култура.

    В този контекст прочитът на античните автори сочи, че владетелите на най-голямото тракийско царство - Одриското, от първия известен цар Терес насетне - като Спарадок, Ситалк, Амадок/Медок, Хебризелм, Котис и особено Керсеблепт - провеждат безкомпромисна, увенчана с успех политика за включване в границите на царството им градовете по Егейско, Мраморно и Черно море.

    При подготовката ми за един международен симпозиум от поредицата Bulgaria Pontica (със седалище гр. Несебър) установих, че изворите недвусмислено говорят, че подобно на древните тракийски царе и средновековните български канове и царе, тук в Югоизточна Европа, имат целенасочено отношение към владеенето от тях на стратегически важни за държавата морски и речни градове с пристанищата им.

    Това ме подтикна да напиша тези редове.

    Първа Българска държава края на VІІ - началото на VІІІ - началото на ХІ в.

    Още в началото на VІІІ в. младата държава Дунавска България, след смъртта на кан Аспарух (680-700), кан Тервел (700-721), като владее западното Черноморие на север от Стара планина, започва целенасочена политика за приобщаване на земи по крайбрежието на Черно море на юг от Стара планина. През 705 г. той получава от Юстиниан ІІ (685-695; 705-711) областта Загоре (приблизително между Сливен, Ямбол и Черно море), а през 716 г. Теодосий ІІІ (715-717) отстъпва нови територии на България - на юг с източна граница Приморска Странджа.

    При кан Крум (802-814) се затвърждава политиката за настъпление в югоизточната посока за трайно завладяване на земите и Черноморието на юг от Стара планина. През 812 г. той покорява черноморските градове с великолепни пристанища Дебелт, Анхиало, Созопол и Несебър. Особено важно е да се отбележи, че почти островният - полуостровен Несебър е паднал чрез обсада. Абсурдно е обаче да се мисли, че градът е бил превзет само по тънкия и днес дори изкуствен провлак-суша, без участието на кораби откъм морето.

    Впрочем, тези български кораби ще видим изобразени по стените на Плиска, а по-късно и на Преслав, както и на други места на българския североизток.

    Освен това, е наченато успешно настъпление в южната посока, с цел излаз на Бяло море, През същата 812 г. Кан Крум достига важния град Филипи, прилежащ на Беломорското крайбрежие.

    При наследника на Крум кан Омуртаг (814-831) веднага - още през 815 г. - със сключването на 30 г. мирен договор с Византия южното Черноморско крайбрежие до Дебелт е признато за владение на българите. Това е първата клауза на договора, с която се утвърждава границата между двете държави. С това се узаконяват и затвърждават успехите в югоизточното Черноморско направление на политиката на Българската държава. След стабилизиране на излаза на море до Странджанското Черноморие на югоизток, кан Омуртаг затвърждава и една друга важна посока в българската външна политика, начената от кан Крум. Това е политиката за присъединяване на живеещите на северозапад славяни, по течението на Средния Дунав, откъснати от България от Франкската империя. Ето как изглежда това в очите на съвременниците. Според т. нар. Фулденски анали (Хрониката "Животопис на Карл Велики" с автор Айнхард):
    - през 827 г. "Българите пратили войска на кораби по река Драва, опустошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители";
    - през 829 г. пак "Българите, идвайки на кораби от река Драва, опожарили някои наши селища, разположени край реката".


    Кораб с горна рея и четвъртито ветрило, VIII-X в. (Възстановка на Ил. Тодоров по графити)Българското "адмиралтейство" от това време се локализира, без съмнение, и се идентифицира с мощната островна крепост-пристанище на днешния румънски остров Пъкуюл луи соаре, на около 20 км. източно от друга българска крепост-пристанище Дръстър (Силистра). И до ден днешен в каменните блокове на пристанищните кейови места на острова личат дълбоките следи, оставени от въжетата, с които са привързвани корабите. Построяването на тази крепост-пристанище като "адмиралтейство" се дължи на изключителното геополитическо и военно-стратегическо положение в тази част на Долния Дунав, като вътрешнобългарска река. Заедно с Дръстърската крепост-пристанище двете осигурявали, поддържали и пазели пряката връзка на столицата Плиска, а сетне и Преслав със земите на Българската държава отвъд Дунава, които са стигали до Карпатите.

    Освен това, заедно с Дръстърската, островната крепост-пристанище е контролирала търговията по Дунава и е спирала на възлово място нашествията на вражески (най-вече византийски) флоти, които се опитвали да проникнат от Черно море в Дунава. Това ставало активно - с кораби, но и пасивно - чрез дълги въжета, спуснати във водата, свързващи двата бряга на реката.

    Както ще стане ясно по-долу, българският речен флот, не малка част от който е била базирана тук, е бил съставен от специфични с универсалността си речно-морски кораби, които имали и универсално предназначение и функции - както военни, така и търговски.
    Освен по Дунава, подобна по важност крепост-пристанище на северното българско Черноморие през VІІ/VІІІ-Х/ХІ в. е Калиакра, където приемствеността между късната античност на Византия и ранното средновековие на България е отлично документирана. Тази крепост-пристанище със своите мощни крепостни стени, великолепна пристанищна акватория и многобройни универсални кораби е изпълнявала изключително важни военно-стратегически и презморски търговски функции на българската държава.

    Ако крепостта-пристанище на остров Пъкуюл/Пекул условно може да се нарече "адмиралтейство" на българския дунавски речен флот, то за Калиакра също може да се каже, че в голяма степен е изпълнявала функциите на "адмиралтейство" на българския черноморски флот.

    При кан Пресиян/Персиян (836-852) наченатата още от Крум политика за излаз на Бяло море на юг, бива потвърдена, като през 837 г. той завладява стария и стратегически важен Филипи, надвиснал над Беломорието.


    Транспортен кораб с латинско стъкмяване на ветрилата. (Възстановка на Ил. Тодоров по графити)Симеон Велики (893-927) съзнателно ще продължи действията в югоизточно Черноморско направление. Веднага след възкачването си на престола, през 894 г., по време на Първата война срещу ромеите, черноморските градове на юг от Стара планина преминават в негови ръце. През 904 г. границата с Византия се маркира от черноморската крепост-пристанище Мидия (древният Салмидесос) в южните склонове на Приморска Странджа, която вече се оказва под властта на българския княз. Впрочем, важно е да се отбележи, че това е последната силна крепост и последното сигурно за кораби пристанище по целия Черноморски бряг на юг чак до устието на езерото Деркос/Теркос и Босфора.

    На югозапад обаче, още през 896 и следващите няколко години Симеон води целенасочена политика за господство над жизненоважни морски крайбрежия и завладява над 30 градове и крепости по Адриатическото крайбрежие. С това България получава нов морски излаз - на Адриатика.

    През 904 г., в южна посока към Бяло море, Симеон не успява да завладее Солун, но границата с ромеите минава само на 20 км. северно от него.


    Изображения на кораби върху стените на крепостите и църквите в Плиска и Преслав. (графити)Двайсет години по-късно, през 924 г., Симеон изпраща делегация до Арабския халифат, която, за да достигне сполучливо до Арабия и да изпълни успешно мисията си, несъмнено е била качена на кораб/кораби. В този дипломатически и военно-политически акт корабите не може да са други освен собствени български - на "царя на българи и ромеи" Симеон. Тези връзки на българската държава с моретата и големите реки са великолепно отразени в графитите - корабни изображения.

    Графитите, изображения на кораби от Плиска, Преслав, Никопол и Басараби (дн. в Румъния) се датират ІХ-Х в. и несъмнено са отражение на реално съществували и плавали български кораби по времето на Първата българска държава.

    Според специалистите по история на корабите и корабното дело тук се създават специфични български транспортни и военни гребно-ветроходни кораби, предназначени за смесено плаване - по река и по море. Те не газят много дълбоко и имат добра мореходност. Тези кораби са били обшивани с дъски. Този факт недвусмислено сочи, че българските майстори-корабостроители добре са познавали характерния за епохата скелетен способ за строеж на кораби и неговото дъсково обшиване. Българските кораби от VІІІ/ІХ-Х в. са с високо вдигнат нос и високо вдигната кърма, където има едно или по-скоро две рулеви гребла за управление. Те имат 10-15 гребла на всеки борд, една мачта с горна рея и четвъртито, а сетне латинско ветрило. Предназначените специално за военни нужди кораби са снабдявани с таран в подводната носова част.

    Добрите знания и вещината на българите в корабното дело са великолепно описани от големия преводач и писател от Х век Йоан Екзарх в неговия не само преводен, но и собствено творчески труд "Шестоднев". Ето какво казва той в преведената от византийския автор Василий Велики част, осмислена на българска културна основа:
    "Морето съединява всичко далечно, което плава по него, пристига и дори да не е така близо, по себе си го отнася към далечното. За тези, които нямат, прави така, че всичко да е общо. Това, което се ражда в други земи, или жито, или плодове, или злато, или сребро, или облекла, или друго нещо, то може, като се плава по него, да го пренесе към нуждаещите се."

    А ето и неговите собствени автентични думи :
    "Без дърва (не може), с тях печем хляб, варим варива И ПРАВИМ ЛОДКИ И КОРАБИ, С ТЯХ ПРЕПЛАВАМЕ РЕКИТЕ И ГОЛЕМИТЕ МОРСКИ ПРОСТРАНСТВА. Това, което ни е потребно, го купуваме и даваме на тези, на които е нужно, на равна цена."

    Това е една чудесно документирана представа на самите българи за корабите, с които те плават и търгуват през морета и реките.

    Втора българска държава началото на ХІІ - края на ХІV в.

    Възстановяването на Българската държава от братята царе Петър (1185-1197) и Асен (1186-1195/6) и нейното укрепване при цар Калоян (1196-1207) достига своя връх по времето на цар Иван Асен ІІ (1218-1241). Тогава България има излаз на три морета - Черно, Бяло и Адриатическо. В това отношение по времето на Втората българска държава се наблюдава приемственост на основните стратегически посоки, наследени от Първата българска държава с връх Симеон Велики, с цел трайно стъпване и установяване на стратегически и икономически важни морски брегове. Това са направленията югоизток, юг и югозапад.

    Именно за Иван Асен ІІ един историк пише: "…Асен построи 25 (двадесет и пет) галери…военни кораби, които се появиха в Черно море от страна на българите…". Това става по повод участието на българския морски флот заедно с гръцкия морски флот в битката при Константинопол през 1235 г.

    Тези (и не само те) кораби били произвеждани в една голяма работилница при устието на р. Камчия, тоест в Приморската част на източна Стара планина, която е изключително богата на подходящ дървен материал за кораби - дъб.

    През втората половина на ХІV в. независимият български владетел в българския североизток деспот Добротица, който дал името си на областта Добруджа, води самостоятелна и изключително активна морска политика. Той има за столица Калиакра - великолепна база и "адмиралтейска" крепост-пристанище още от времето на Първата българска държава. В границите на държавата му през 1367 г. влизат вече следните черноморски крепости-пристанища: Каварна, Карвуна (Балчик), Кастрици (над Кранево), Варна, Галата, Росито, Вича, Козяк (при Обзор) и Емона. Обявен за деспот през 1369 г. от цар Иван Александър (1331-1371) той получава и дунавската крепост-пристанище Дръстър. Предприема морски поход със своите кораби към Трапезунд (дн. Трабзон в Турция) на югоизточния бряг на Черно море с цел да постави на трона на Трапезундските императори своя зет. Сече собствени монетни емиси, на които е изписано името на столицата Калиакра.


    Български кораб от XIII век. (Възстановка на Г. Воденичаров по изображението от Боянската църква)Този силен владетел първоначално се съюзява с венецианците, поради което води пиратски действия срещу генуезците в Черно море. Според академик Васил Гюзелев - най-добрият познавач на тази проблематика - генуезките архиви са пълни със сведения за пиратските действия на корабите на Добротица. Едва през 1387 г. синът му деспот Иванко успява да сключи изгоден търговски мирен договор с генуезците, но османското завоевание пресича стремителното развитие на тази изключително силна Българска морска държава.

    В Боянската църква край София е изобразен кораб, който без съмнение, е наследник и продължител на традициите в корабостроенето на Първата българска държава. Този кораб е ветроходен, едномачтов - с четвъртито ветрило и горна рея, има висока кърма с платформа и висок нос. Този кораб се управлява не с кърмови гребла, каквато е практиката в Средиземно море през ХІІІ в., а е с по-съвършено управление, осъществявано чрез рул. Той обаче, е изобретен от мореплавателите в Северните морета. Очевидно, и в този случай, подобно на времето на Първата българска държава, отново откриваме синтезен тип кораб - българско изобретение - съчетаващо най-добрите традиции на южното Средиземно море и на северните морета. Това е търговски ветроходен кораб, с вероятна дължина 25-30 м. и ширина 6-7 м. Специалистите наричат тези кораби кога или неф.

    Впрочем, тази традиция ще се открие векове по-късно, съхранена и развита по българското Черноморие през вековете на Османското владичество. Най-добре тя е илюстрирана от късносредновековния (ХVІІІ в.) български ветроходен търговски кораб, открит и разкопан на морското дъно при нос Урдовиза (гр. Китен на южното българско Черноморие). Той е едномачтов и има приблизително същите размери.

    В църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново също има изображения на кораби. Едно от тях представлява галера (да не забравяме галерите на Иван Асен ІІ !), която по това време е най-разпространеният тип кораб. Използвана предимно за военни нужди, галерата има от 16 до 26 гребци и една или две мачти с новото триъгълно, наричано латинско платно. Има и таран, който се намирал около и над водолинията. Освен за военни цели този тип универсални кораби се използвал и за търговия.

    Българските пристанища при крепостите-градове през ХІІ-ХІV в. по Долни Дунав са над 20, като се почне от Флорентин (над Видин) и се стигне до делтата на реката. Най-важни между тях през този период са Бдин, Оряхово, Никопол и Холъвник на отсрещния бряг, Свищов, Новград и Пиргос, Русе и насрещния Гюргево, Тутракан, Дръстър и Пъкуюл луи соаре, Черна вода, Капидава и Хърсово, Облучица и Исакча, както и Вичина, Килия и Ликостомо в устията на Делтата.

    По северното българско Черноморие такива са на първо място Калиакра, а сетне и Каварна, Карвуна (Балчик), Кранеа и Кастрици, Варна и Галата, Козяк (Обзор) и Емона (при нос Емине на Стара планина).

    По южното Черноморие това са Несебър, Анхиало (Поморие), Скафида, Созопол, Урдовиза (Китен), Агатопол.

    Късно българско Средновековие

    Балтоглу се нарича адмиралът, достигнал до отговорния пост да командва турския флот при обсадата на Константинопол през 1453 г. Същият този Балтоглу е насила помохамеданчен син на български болярин. Той несъмнено е имал натрупан опит в морското командване и впечатляващ авторитет по море и суша. Не е невъзможно това да е един от наследниците на династията на деспот Добротица - владетели на Добруджанската българска морска държава с богат опит в морското дело.

    Българите били използвани от властта като вещи моряци, опитни гребци и силни бурлаци.
    Постепенно обаче, градове като Свищов, Русе, Варна, Несебър, Анхиало, Созопол и Василико (дн. Царево) се налагат като корабостроителни центрове, където отново опитните майстори и работници са из средите на местното християнско население. В Несебър, например, през ХVІІІ в. се произвеждали от 80 до 100 кораба годишно.

    От ХVІІІ в. е и споменатият по-горе български ветроходен търговски едномачтов кораб, открит и разкопан при Урдовиза (гр. Китен).

    Известен е и Вълчан войвода, който пиратствал по Странджанското Черноморие с гемиите си срещу турските кораби. Дали корабът при Урдовиза, която е в Приморска Странджа, няма да се окаже една от неговите гемии? Дори има песен, в която се казва, че българин-гемиджия превозва по море "дружина вярна, сговорна". В друг вариант на песента се говори за деветгодишно бродене на хайдушка дружина из Бяло море. Пее се и за Стоян, който "яха баш гемия по Дунава".



    При подводните проучвания бяха открити три потънали кораба. Единият от тях е подробно проучен и сега българо – американската експедиция подготвя изваждането му. Според публикацията на Калин Порожанов корабът има дължина 22м и е широк 3м. При изследването му са открити 5 глинени кани-стомни с профил на устието подобен на четирилистна детелина. Те са глеждосани, т. е. покрити са с тъмнозелена глеч. Намерена е също така част от кухненската посуда – медни казани и една дървена лъжица, парче от свинска кожа, фрагмент от рогозка, части от въжета, карбонизирали се железни предмети, сред които и една желязна халка и др. Една дървена апликация с изображение на християнски кръст е позволила на изследователите да стигнат до заключението, че корабовладетелят и екипажът са били християни. Този кораб е датиран от изследователите в периода от ХVІ до ХVІІІ век. Значи той е принадлежал на един предшественик на живелия в първата година на ХІХ век чорбаджи Тодор от Звездец, по – точно на един от търговските партньори на производителите на дървен материал и скотовъдни блага от този район на Странджа.



    1. Начално развитие на подводната археология в света и България
    2. Обектите на подводната археология – извор за възстановяване наминалото
    3. Методи и технически средства за изследване и документиране вподводната археология
    4. Проучването на потъналите кораби - оживяваща история на морскитеобщества
    5. Древните котви6
    6. Древните пристанища
    7. Потъналите селища

    ЛИТЕРАТУРА
    1.Бас, Дж. Археология на морското дъно. Варна, 1982, 204 с. 2.Димитров, Б., Ат. Орачев. Пристанищната система по Западнопонтийскотокрайбрежие (средата на ІІ – І хилядолетие пр.н.е.).- Археология, 1, 1982, 1-12.
    3.Жарнак, П. Потънали в морето селища и кораби. София, 1983, 215 с. (Преводот френски с литература на български и чужди езици). 4.Лазаров, М. Потъналата флотилия. Варна, 1975, 205 с.
    5.Лазаров, М Подводната археология и древната морска история на Черноморието. – В: Началото, НБУ, София, 2002, 222-231.
    6.Ланицки, Г. Амфоры, затонувшие корабли, затопленные города. Москва, 1982, 152 с.
    7.Петерс, Б.Г. Морское дело в античных государствах СеверногоПричерноморья. Москва, 1982, 207 с.
    8.Попов, Вл., К. Мишев. Геоморфология на Българското Черноморскокрайбрежие и шелф. София, 1974, 231 с.
    9.Порожанов, К. Подводната археология – разговор със “света на мълчанието”.- В: Човекът зад находките. Археологията днес и утре. София, 1997, 155-168
    10.Порожанов, К. Датировка на каменните котви с отвори от БългарскотоЧерноморие – постижения и проблеми.- Археология, 1, 1989, 6-15.
    11.Порожанов, К. Каменните котви – паметници на тракийското мореплаване.- Анали, 1-2, 1995, 15-23.
    12.Порожанов, К. За датировката и принадлежността на каменните щокове от Българското Черноморие.- Музеи и паметници на културата, 3, 1988, 35-38.
    13.Порожанов, К. Начало и развитие на подводната археология в света и вБългария. – В: Началото, НБУ. София, 2002, 202-221. 14.Тончева, Г. Потънали пристанища. Варна, 1964, 80 с.
    15.Мегалитите в Тракия. Част втора – Тракия Понтика.-B: Тракийскипаметници. Т. 3. София, 1982, 543 с.

    -------------------------------------------------------------------------------------
    През 1974 г. е създадена група за подводни археологически проучвания къмИнститута по тракология, включена в комплексните интердисциплинарни научниекспедиции Аполония - Странджа и Месембрия - Хемус. Започналите системни подводниархеологически изследвания на пристанищните басейни на Анхиало, Аполоноя, Месембрия, при днешния Китен (Урдовиза), извадиха на бял свят по-голяма част внушителнотоколичество каменни котви

    Датирането на подобни каменни котви от Средиземно море от XVI - XII/XI в.пр.Хр.12, дава основания на българските археолози да смятнат, че и откритите побългарското крайбрежие каменни котви вероятно са били използвани по същото време13. Първоначално те са преписвани накритски, египетски, финикийски и другисредиземноморски народи. Петрографските изследвания, които са направени от българскигеолози през 1980 и 1981 г. на всички открити до тогава котви, без съмнение установяват, че90% от тях са изработени от седиментни скали, произлизащи от българския черноморскибряг, като се посочват и районите на работилниците им14, и само 10% от каменните котви сеоказват произведени от магмени и матаморфни скали с неизвестен чужд произход. Тозинаучен факт внася коренна промяна в дотогавашните разбирания на българските археолозии поставя под съмнение изградената до тогава постановка единствено за чуждокорабоплаване по древнотракийските брегове. Така въпросът за неговата датировка ставаоще по-актуален и позволява да се мисли дали каменните котви могат да се отнесат към ощепо-ранна датировка - III хил.пр.Хр. 10.Е.Н.Черных. “Об основных этапах древнейшей металлургии на территории Болгарии (IV - нач. I 11. Мегалитите в Тракия II, Тракия Понтика, с. 431-487 12. Dan E. McCaslin. Stone Anchors in Antiquity: Coastel Settlements and Maritime trade Routes in the EasternMediterranean ca 1600-1050 B.C.;1980 - Studies im Mediterranean Archaeology, vol. LXI, 51-52 13. Мегалитите в Тракия II, Тракия Понтика, с. 431-487 14. Ж.Иванов, Д.Димов, Хр.Пимпирев. Предварителни резултати от геолого-петрографски анализ на каменникотви и щокове от българското Черноморско крайбрежие. - в “Първи национален симпозиум ‘СевероизточнаБългария - древност и съвремие’ ”, Толбухин 1982, С. 1985,с. 83-97
    --------------------------------------------------------------------------------
    Page 4
    Нов български университет 2005 4В своята статия “Датировка на каменните котви с отвори от Българскоточерноморие” К.Порожанов15разглежда 11 (обр.4) антични пристанища край които саоткрити такива котви. Изводът, извлечен от местоположението на намиране на котвите иоловните щокове, показва, че корабите с каменните котви са влизали в заливите и саакостирали почти до самия бряг. Това е било възможно само ако те са били гребно-ветроходни. За разлика от тях корабите с дървени котви и оловни щокове задължително етрябвало да хвърлят котва на открити места, сравнително далеко от пристана, защото сабили ветроходни (или ветроходно-гребни), защото са разчитали основно на вчтъра, а не нагреблата. За тях е било необходимо да хвърлят котва на такова място, от което ще могат дасе измъкнат при всякакъв вятър - това са били акваториите на носовете. Следователно каменните котви са били притежание на един вид кораби - гребно-ветроходни, а каменните или оловни щокове - на друг вид кораби - ветроходни (иливетроходно-гребни). Известно е, че гребно-ветроходни са били корабите от времето наКрито-Микенската цивилизация.Те са имали четвъртито платно, но основната движеща силаса били множеството гребци16. Тези кораби са се използвали както за търговия, така и завойна. Тези открития, направени по Българското черноморие, доказват, че много предиВеликата гръцка колонизация, тракийските крайбрежия са познати и се посещават оттърговци и пътешественици от Източносредиземноморския свят. Това са и египтяни, икритяни, и троянци, и хети, и финикийци, и ахейци, и асирийци и кари. Те осъществяватпрезморските си начинания заради местната продукция, особено на руди и на метали (мед, желязо, олово, калай, но и злато и сребро) и пристигат по тези места с пълни със стокикораби, най-вече от Мала Азия. Важно веществено доказателство беше открито през 1972 г. от групата за подводнипроучвания при БАН в пристанището на гр. Балчик17. На 8 м. дълбочина бе открит металенпредмет с размери: дължина -25 см, ширина - 12см и дебелина 1,4 см. Теглото се равнява на1,455 кг. Извършеният химически анализ показва нееднородна сплав от метали и доказвасъдържанието на злато - 32%, сребро - 18%, мед - 43% и никел. Излиза, че предметасъдържа 465 г. злато и 262 г. сребро или почти в полвината му тегло се съдържат скъпиметали. Лицевата му повърхност има формата на правоъгълник, стеснен в средата иразширен в краищата. Четирите му крайща са удължени и заоблени, ръбовете на тесните мустрани са назъбени дъговидно след отливането, а гледан отстрани има дъговидна форма(обр.5). В центъра от опаката си страна има дискообразна изпъкналост с диам. 1,2 см ивисочина 0,3 см, с която вероятно е бил маркиран. Сравнявайки находката, открита близо до нос Калиакра, със слитъци от метал въвформа на одрана и опъната животинска кожа (волска кожа), би могло да се приеме, че и тозипредмет представлява слитък от метал със същата форма. Най-близкият аналог по форма сеявяват слитъци от мед, открити край Киме, о-в Евбея. Близък е и до слитъците, открити вЕгипет18. Те са във форма на волска кожа и са изобразени в египетската гробница наРекмира от XV-XIV в.пр.Хр.19. Една от стенописните сцени изобразява жители от о-в Крит, подчинени на Египет, които носят на египетския фараон Тутмос III (1479-1425 г.пр.Хр.) като дарове слитъци от злато във форма на волска кожа (обр.6). Това са известните кефтиу(критски) слитъци, които се свързват с о-в Крит и произлизат от древноегипетската дума закритиянин - kftyw. Интересно е, че в речника на древните египтяни със15. К.Порожанов, “Датировка на каменните котви с отвори от Българското черноморие - постижения ипроблеми”, сп. ‘Археология’, 1989/1. 16. За прочутия кораб на аргонавтите - Арго се казва: Този десетовеслен кораб бил прекрасен. Бил лек и бърз , като чайка се носел по вълните на морето’, Старогръцки легенди и митове, Н.Кун, 1969, а в ‘Одисея’ откриваме: 17. Г.Тончева, ‘Нови данни за търговията по черноморското крайбрежие през XVI-XIV в.пр.Хр.’, сп. ‘Векове’, 1973/3, с.18-24 18. F.Bisson de la Rouque, ‘Tresor de Tod’, Catalogue General des 19. N.G.Davies, ‘Paintings from the Tomb of Rekh -mire at Thebes’, New York, 1935, Pl.23
    --------------------------------------------------------------------------------
    Page 5
    Нов български университет 2005 5същата дума, но с детерминатив за кораб се отбелязва същствуването на клас презморскикораби, чиито произход вероятно е критски - kftiw. В по-къснодатираната гробница на Мерира20, открита в района на Тел-ел-Амарна, e изобразен царскиясклад - хамбар. На рафтовете му, заедно с наредените делви, пълни с вино, масло и бира, санаредени и слитъци във форма на опъната волска кожа и редица съдове. Слитъците иматсъщата форма и извивки като слитъка от Калиакра (обр.7). Слитъци от мед и калай в същата форма са били открити през 1958 г. край носГелидония, в югозападното крайбрежие на Анатолия. Предполага се, че тези слитъци сабили по-голямата част от товара на асирийски кораб, който се е разбил край нос Гелидония. Слитъците от мед е натоварил от о-в Кипър, където са се намирали едни от богатите на медмини21. Тези слитъци са много по-големи от открития у нас. Средните им размери са: дължина -60см и ширина - 45 см и средната им тежест е около 20 кг. Датират се към XII в.пр.Хр. Слитъци от мед и по форми, близки на този от нос Калиакра, са били открити крайбреговете на о-в Кипър. Техни изображения могат да се видят и върху малки ‘цилиндрични’ предмети с клинописно писмо, отнасящи се към XIV в.пр.Хр. Слитъци във формата наволска кожа са открити и край бреговете на Адриатическо море, и в Микена, Гърция. Според направения по-горе преглед на тези слитъци се вижда, че те са били разпространенив почти всички страни от Източното Средиземноморие. Съществува мнение, че те са билиизползвани като домонетно разменно средство, особено в морската търговия. Други смятат, че слитъците от мед са били обикновенни късове суров метал, с които се е търгувало встрани, бедни на медни находища. По своя състав обаче, слитъка от н. Калиакра може справо да се свърже със слитъците от злато, намерени в Египет. Предположението, че тойпроизхожда от Египет и е достигнал до бреговете на Евксинския Понт с посредничествотона критски търговци и кораби е доста правдоподобно. Още повече, че островите Кипър иКрит са внасяли главно от Египет слитъци от злато и сребро22. С малко по-различна форма от тази на слитъка от нос Калиакра са известни слитъциот Като Закро и Агиа Триа от о-в Крит. Върху глинени плочки с линеарно Б-писмо, откритив двореца на Кносос се виждат пиктограми върху слитъците, а до тях - везни23. Тук щепосоча открития през 1954г. край праисторическо поселище до Бургас глинен предмет(обр.. Върху него е изобразена пиктограма на слитък във формата на опъната волска кожа, а до нея - три отвесни линии. Авторът на това известие Ив. Гълъбов24тълкува ‘минойския’ надпис като обозначение на тежестта на три слитъка с критската единица за мярка и твърди, че тази глинена призма с надпис е представлявала съпровождащ ‘документ’ на металнитеслитъци, превозвали слитъците от далечни презморски търговски центрове. Следователнослитъкът от нос Калиакра и глинената призма с ‘минойски’ надпис се явяват важниархеологически находки, които свидетелстват за установяването още през XVI-XV в.пр.Хр. на постоянни търговски връзки между египетски и крито-микенски търговски центрове иселищата, разположени на левия бряг на Понта. И след като българската археология разполага с тези веществени доказателства, остава да спомена и за друго съществено доказателсто - системата от древни пристанища, открити по Българското черноморие25(обр.9). Такова се явява северното пристанища наМесембрия - по откритите каменни котви с два и три отвора се датира от средата на II хил.пр.Хр. Интересно е положението и в южното пристанище Урдовиза (дн. Китен). И тук20. N.G.Davies, ‘The Rock Tombs of El Amarna’,London 1903, I, pl.31 21. C.Davies, ‘The Copper Mines of Cypros’, BSA XXX, L. 1928-1930, p.74 22. Т. Блаватская, ‘Ахейская Греция’, М.,1966,с.97 23. A.J.Evens, Minoan weigts and mediums of currency from Crete, Mycennae and Cyprus Пиктограмите сесъпровождат от цифрата 60. Някои учени тълкуват този надпис като указание за цената на 60 медни слитъка, изчислена в златни единици, а приемат, че върху тях е обозначена тежестта на медните слитъци в критскиединици за тежест24. Ив.Гълъбов, ‘Минойская надпись, найденная в Бургасе’, ВДИ, 1956/3, с.151-157 25. Б. Димитров и Ат. Орачев ,‘Пристанищната система по Западнопонтийското крайбрежие (средата на II - I хил.пр.н.е.), сп. Археология 1982/1, с. 1-9
    --------------------------------------------------------------------------------
    Page 6
    Нов български университет 2005 6се открива подводен риф, който в древността е защитавал пристанищния басейн отсевероизточните ветрове. На дъното на залива е намерена керамика от къснобронзовата иранножелязната епоха - най-вероятно от потъналата част на съществувало тукпраисторическо селище. По всяка вероятност пристанището при това селище със сигурностзапочва да функционира по времето, когато започват да се използват каменните котви с дваи три отвора (втората половина на II хил.пр.Хр.). Като се има пред вид, че Урдовиза не ебила гръцки полис, ясно е, че и в периода след гръцката колонизация (VII - VI в.пр.Хр.) селището е запазило своя тракийски облик. Езиковедският анализ на В. Бешевлиев26наимената с втора съставка -byz също подкрепя предлаганата датировка за началния етап нафункционирането на това пристанище. Значението на трите морете - Егейско, Мраморно и Черно, миещи тракийскитекрайбрежия изпъкват най-ясно чрез мегалитната култура. Според Д. Попов27нейнотовъзникване и разпространение през II хил.пр.Хр. и интензивният живот през I хил.пр.Хр. сесвързва и е дело на крайморските жители, на обитателите на хинтерланда, на егейскитеострови и на о. Крит. Той смята, че тази култура не е възможна без взаимодействия, включително и миграция на населението от двете страни на Босфора и на Хелеспонта (дн. Дарданели) и между него и микенския свят. В тракийската култура се чувства връзката ивлиянието на Предна Мала Азия и паралелите с тамошните материали, да кажем в Троя, показват това съвсем ясно. В хълмистите и планински области, на мъчнодостъпни височиниса открити остатъци от укрепления, строени и използвани през късната бронзова епоха, както и през следващите времена, от тракийската аристокрация и където в случай на нуждасе е прибирало и околното население (обр.10). Такова е например Градището при с. Таваличево, Кюстендилско, където са намерени следите на най-старата известна досегакрепост от ХIV-ХV в. пр.н.е., строена с големи камъни, свързващи се помежду си. Откритият в гроб бронзов меч (“микенски” тип) се отнася най-късно към ХVI-ХV в.пр.Хр. Такива крепости има още при с. Джаково, Ст. Димитровско, в Родопите при Бабек, вДоспат. А сега вече със сигурност това важи и за Перперек. Със сигурност археологическите данни за края на II - началото на I хил.пр.Хр., ниразкриват, че траките са познавали корабоплаването и са го превърнали в свои поминък. Осъществявали са търговски контакти, а от съприкосновенността си с други народи отИзточното Средиземноморие, са синхронизирали и своя бит и култура с техните. Базирайкисе на археологическите находки и разказа на Диодор: ‘след Троянската война моретовладеели лиди и меони 92 години, пеласги 85, траки 79 години’, се убеждаваме, че по товавреме е съществувала тракийска таласократия (морска хегемония). След Троянската война, в Югоизточна Европа и Източното Средиземномориенастъпват смутни и размирни времена. Започва огромно раздвижване на народите, коетодовежда до унищожаването на ахейските и на хититските царства. За Гърция този период еизвестен под името “преселението на дорийците” - последните гръцки племена, които сепридвижват на юг. По същото време се появява първата вълна от ‘морските (по-точно еотвъдморските) народи’ - племена от егейските острови и Мала Азия за египтяните (приМернептах 1213 г.пр.Хр.). Всъщност от XII в.пр.Хр. в този район на тогавашния святзапочва по-масовото въвеждане на новия метал ‘желязото’. Този именно факт предизвиквапрегрупирането, местенето и движението на хората за и към железните руди. По тазипричина тези размирни времена - края на II - началото на I хил.пр.Хр. биват наречени‘тъмни векове’. За разлика от бронза, новият метал е бил много по-твърд, здрав и издържал повече. Но имало и още една, много по-важна подробност. Докато медни и калаени находища сенамирали рядко, то железни руди са се срещали почти навсякъде. Достатъчно било само дасе усвои новата технология. По този начин зависимостта на тракийската търговия от медта(и калая) през I хил.пр.Хр. вече не съществувала и станала излишна. Тракийските царе вече26. В.Бешевлиев. Към въпроса за името на Одесос. -ИНМВ, X, 1974, с.3-7 27. Д.Попов, “Тракология”, 1999г., с.75
    --------------------------------------------------------------------------------
    Page 7
    Нов български университет 2005 7нямало за какво да организират експедиции, защото земите им са били богати и в тях сенамирало всичко. А когато им потрябвало нещо, те си го доставяли от гръцките полиси, които след VII в.пр.Хр. (Гръцката колонизация) започнали да се създават по тракийскитебрегове. Цялата история на тракийските земи до идването на римляните, свидетелства по-малко за антагонизъм между тези два народа, въпреки че гърците са търсели да бъдатколкото се може в по-добри отношения с местното население. Общият тон в началото наколонизацията не е бил любезен и дори след трайното отседване на гърците, когато сеустановява равновесие, траките са се стремяли към влияние над градовете и над чужденцитев тях. Направеният бегъл преглед, имаша за задача да разгледа и запознае читателянакратко с историческото развитие на металодобива и корабоплаването, извършвано врайона Тракийското крайбрежие и по безспорен начин свързано с ИзточнотоСредиземноморие през II - I хил.пр.Хр. Археологическите материали красноречиво говорятза развитието на търговските отношения между траки и други народи като: египтяни, финикийци, критяни, гърци и др. Районът на гр. Малко Търново безспорно е играл важна икономическа роля в добиваи пореработката на мед. Дори и при появата на желязото, по безспорен начин сеустановява28, че през времето, обхващащо I хил.пр.Хр. до края на I хил. от н.е. в Бургаско-Странджанския район са съществували стотици пещи за добив на мед. Целият район е билзначителна област на древната цветна металургия. Приема, че този древен рудодобив иметалодобив е бил развит както в предримската, така и в римската, и в късноантичнатаепоха. Но освен мед, на около 3 км. от гр. Малко Търново са установени 9 подземни древниразр
    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морето в политиката и културата на Средновековна България

    Писане  Булти on Сря Ное 27 2013, 19:55

    супер супер супер супер супер

      В момента е: Сря Дек 13 2017, 18:41