Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Имал ли е флот аварския хаган баян?

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3567
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Имал ли е флот аварския хаган баян?

    Писане  Jorestes on Пон Ное 25 2013, 11:05

    Имал ли е флот аварския хаган баян?

    В античността и средновековието различни автори разказват за митологичното същество Абарис (известно и като Айтробатес, Етробатий). Сред тях са историци, географи, астрономи, философи и поети. Не съществува единно мнение относно произхода на Абарис. Най-често той е наричан Абарис Хиперборееца, Абарис от Скития или Абарис от Кавказ. Според повечето автори Абарис избягал от Скития в древна Гърция, за да се спаси от чумата. Тук получил златна стрела от бог Аполон, която била вълшебна и лекувала болести. Населението го почитало и уважавало, тъй като бил скромен. По-късно предал стрелата на Питагор разпознавайки в негово лице бог Аполон. Питагор доказал своята божественост пред Абарис и му показал „златното” си бедро. Вдействителност двамата не са били съвременници. Съществува и друга версия, според която Абарис заровил стрелата в една планина в Хиперборея.
    Самата стрела също е обект на спорове. Според Херодот Абарис обиколил Земята като „препускал” с нея в небето. Тя му помагала при преминаването на реки, езера, блата, планини и други трудно достъпни местности. В „География” Страбон допълва, че Анахарзис и Абарис се ползвали с добро име сред гърците, защото били сдържани и справедливи. Интересни данни предоставя и Амблисий в „Животът на Питагор” и „За питагорейския начин на живот”. Той разкрива, че някои гръцки градове се обърнали с молба за помощ към Абарис. Сред тях били Лакадемон и Кносос (на о-в Крит). Особено тежко било положението в Лакадемон, където избухнала чумна епидемия. След намесата на Абарис градът бил „пречистен” от болестта. Амблисий отбелязва, че „пречистването” станало в резултат на думите, произнесени от Хиперборееца пред златната стрела. Вероятно в Лакадемон е бил издигнат и негов храм.
    Някои източници отъждествяват „Стрелата на Аполон” със стрелата на Абарис. Както е известно Аполон убил циклопите със стрела, за да им отмъсти за смъртта на сина си Асклепий. В допълнение може да се каже, че за разлика от Страбон Фирмий Матерний представя Абарис като опитен и пресметлив търговец. В неговата версия Хиперборееца продал на жителите на град Троя т.нар. идол Паладиум от Атина. Продажбата била свързана с безброй лъжливи обещания, дадени на наивните троянци от Абарис. Накрая те получили идола Паладиум, но изпаднали в неприятната ситуация да се молят пред божество, придобито в резултат на търг.
    За първи път аварите се споменават в хрониката „Готска история” от Приск Панийски. Според автора около 463 г. от племената наречени сарагури, уроги и оногури били изпратени посланници в Източната римска империя. Съобщава се, че тези племена напуснали родните си места (вероятно в района на Кавказ) в резултат на нападенията на сабирите. Преди това сабирите също били принудени да отстъпят под натиска на аварите.
    Първопричина за всички тези нападения и последващи преселения било нашествието на тюркютите. През 555 г. на северните брегове на Аралско море тюркютите, предвождани от каган Истеми срещнали силна съпротива от племената хионити, вар и огор. Хионитите били потомци на сармато-аланските племена, които обитавали т.нар. „блатни селища” в района на р. Сърдаря. Варите били племе от угорската група и съседи на хионитите. През VI век огрите (=угрите) населявали степите между р. Волга и Урал. Към 558 г. тюркютите окончателно преодолели съпротивата на трите племена. Победените хионити и вари се оттеглили към р. Волга, преследвани от тюркютите. Остатъците от разбитите хионити и вари (около 20 хил. души) се обединили в нова етническа група първоначално наречена вархонити. По-късно тя станала известна под името европейски (или псевдо) авари.
    Съществува дискусия по въпроса за произхода и връзката на европейските авари с аварите от Средна Азия. Хронистът Теофилакт Симоката различава категорично едните от другите и твърди, че аварите, които се заселили в панонската низина в Европа произхождат от силното и многобройно племе отер. Неговите най-древни вождове били Уар (Вар) и Хуни. Първоначално то обитавало земите при река Тип, наричана от тюрките Черна (дн. река Тарим в северо-западен Китай). По-късно названието отер отпаднало и било заменено от имената на вождовете: един от клоновете на племето бил наречен уар (вар), а друг - хуни. Колкото до истинските авари след една неуспешна война те се заселили в района на град Тавгаст в близост до Индия.
    При отстъплението на запад към Европа уар (вар) и хуни се срещнали с „хунските племена” на барсилите, унугурите и сабирите, от които получили богати дарове. Очевидно те се страхували от пришълците и искали да откупят своята сигурност. Освен това се заблудили и приели, че сред новодошлите има представители на истинските авари от Средна Азия. Уар (вар) и хуни се възползвали от благоприятното развитие на обстоятелствата и започнали да се наричат авари, защото от всички скитски народи „аварите били най-активни и способни”.
    В средата на VI век земята Базгун, която се простирала до Каспийските врати и морето (=Каспийско) влизали в хунските предели. Зад Каспийските врати живеели бургарите (=българите) и аланите, а в близост до тях още 13 народа, които се препитавали с месо от животни и риба и чрез силата на оръжието. Аварите били един от тези 13 народа. Сред останалите се различавали авгар, сабир, куртаргар, хазар, дирмар, сирургур, буграсик, кулас, абдел и ефталит (вж. Захарий Ритор, „Църковна история” в Пигулевская, Н. Сирийские источники по истории народов СССР, с.81 в ХИБ, т.I, С., 1978 г., с. 57. Съст. П. Петров и В. Гюзелев).
    Менандър Протиктор разказва, че през 557-558 г. след „дълго скитане” аварите се установили в близост до земите на аланите и поискали от техния вожд Саросий да им съдейства за установяването на официални контакти с „римляните”. Саросий известил за това военначалника Юстин в Лазика, който предал молбата на император Юстиниан (527-565 г.). Междувременно вождът на аланите помогнал за изпращането на аварската дипломатическа мисия до Лазика (разположена на североизточната граница на империята). След получаването на разрешение от Юстиниан тя била насочена към Константинопол. Начело на пратеничество бил Кандих, а преговорите се провели през януари-февруари 558 г. Въпреки, че императорът приел новодошлите с почести и подаръци отношението към тях като цяло било неблагосклонно. Все пак двете страни обсъдили възможностите за изплащане на годишен данък и предоставяне на земя за заселване от страна на империята, срещу получаване на военна помощ от аварите. Кандих се обърнал към император Юстиниан с думите: „При теб иде най-големият и силен от народите; племето аварско е непобедимо; то е способно лесно да отблъсне и изтреби противниците. И затова ще ти бъде полезно да приемеш аварите за съюзници и да си спечелиш в тях отлични защитници; но те само в такъв случай ще бъдат в приятелски връзки с ромейската държава, ако ще получават от тебе драгоценни подаръци и пари всяка година и ще бъдат поселени от тебе на плодоносна земя.”
    Впоследствие Юстиниан изпратил при аварите дипломатическа мисия начело с Валент (или Валентин), която имала за задача да сключи съюз с тях и да ги насочи срещу враговете на империята. Някои от условията на споразумението от Константинопол били окончателно потвърдени (с изключение на предоставянето на земя за заселване). Менандър Протиктор смята, че политиката и мерките на императора по отношение на пришълците били твърде разумни, защото „победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите.”
    Съществува и друга версия за аварското пратеничество в Константинопол, която не отчита посредничеството на Саросий и Юстин. Тя също потвърждава отстъплението на аварите на запад пред силата на „турките”, но дава и конкретна информация за някои от местата, през които са преминали бегълците: (северно от) Кавказ, района на Босфор (=п-в Крим), брегът на Евксински Понт (=Черно море). След като се отклонили от черноморския бряг, който бил населен от „варварски народи” те продължили напред, сражавали се с различни племена, достигнали бреговете на р. Истър (=Дунав) и изпратили посланици до император Юстиниан (J. Bidez and L. Parmentier, The ecclesiastical history of Evagrius, London, 1898). В тази версия не се уточняват имената на племената, с които са се сражавали аварите непосредствено при пристигането си в Европа. Вероятно това са били хазарските тюрки и готите, за което свидетелстват съответно „Джагфар Тарихи” и „Велесова книга”.
    Според „Джагфар Тарихи” („Аналите на Джагфар”, Оренбург, 1993) аварите пристигнали в степите на Източна Европа по време на управлението на балтавар (вожд) Боян-Челбир (545-590 г.). Аварският хакан се наричал Тубджак. Балтавар Боян-Челбир и хакан Тубджак се побратимили. „Аналите на Джагфар” не уточняват по какъв начин е станало това, но посочват, че в резултат на побратимяването Боян-Челбир кръстил сина си Тубджак. След ожесточено сражение булгарите в съюз с аварите отблъснали хазарските тюрки отвъд Сула (р. Дунав) и Бури-чай (р. Днепър). Колкото до аварския хакан той приел името на своя съюзник и сам започнал да се нарича Боян. Сведенията на „Джагфар Тарихи” и Менандър Протиктор за времето на пристигането на аварите съвпадат. Вероятно това е станало през 12-ата година (или 557 г.) от началото на управлението на Боян-Челбир.
    Във „Велесова книга” II 46 (Лют I, 1:3) се съобщава, че „100-хилядна отбрана конница” начело с хан Байан (Баян) приближила стените на крепостта Воронеж, укрепена от готите. Завързало се ожесточено и кръвопролитно сражение, което продължило до вечерта. Баян удържал важна победа. Изследователите датират събитието през 559 г. и уточняват, че преди това аварите са преминали през земите на сабирите, а в състава на аварската войска вероятно е имало алански наемници.
    След победата при Воронеж обрите (аварите) решили да поробят страната Рус и нападнали жителите й, които първоначално не се защитавали. Ситуацията се променила, когато населението на Рус организирало отбраната на страната и получило помощ от т. нар. берендеи (полумитологични същества от свитата на божествата Ярила и Велес). Съобщава се, че берендеите освободили жителите на Рус.
    През 560 г. аварите навлезли в земите на утигурите, разположени източно от Азовско море на река Кубан. Утигурите били победени и признали зависимостта си от аварите. Последователно били подчинени и племената на залите (в долното течение на река Дон) и кутригурите. Не е известно при какви обстоятелства е станало покоряването на утигурите и кутригурите.
    Аварските нападения продължили с опустошаването на земите на антите, чиито владетели изпаднали в бедствено положение и изгубили надеждите си (Менандър, фрагмент 6). Известен брой анти попаднали в плен. Ето защо предводителите им изпратили при аварите Мезамир (син на Идаризий и брат на Келагаст) с молба за освобождение на пленници срещу откуп. За съжаление той обичал да се хвали и се държал надменно и дръзко по време на посещението си. Аварите пренебрегнали уважението към пратениците, не зачели правата им и го убили. Престъплението било извършено след като „известният Котрагир” (или Котрагиг) казал на аварския хаган: „Тоя човек (Мезамир) има голямо влияние между антите и може силно да действува против ония, които са негови неприятели. Трябва да се убие, а сетне без всякакъв страх да се нападне на чуждата страна.” Уточнява се, че Котрагир бил в близки (родствени) отношения с аварите и давал най-неприязнени съвети против антите. След убийството пришълците започнали да разоряват и грабят земята на антите с още по-голямо ожесточение, както и да поробват жителите й. В научната литература съществува дискусия по въпроса за произхода на „известния Котрагир” (сравни Marquart, Die altbulg. Ausdrucke, S. 11—13 и Златарски
    История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие: 679—852). Изказано е предположение, че той вероятно произхожда от племето кутригури.
    През 562 г. въпросът за предоставянето на земя за заселване отново излязъл на дневен ред (Менандър, фрагменти 4,5,6,7). Император Юстиниан приел поредната аварска мисия, която официално представила искането за извършване на оглед на подходящи територии. Първоначално той възнамерявал да предостави за заселване на аварите т. нар. Втора Панония (областта между Митровица и Белград, обитавана по-рано от племето херули). Намерението на Юстиниан се базирало на информацията получена от военначалника Юстин. Аварите обаче се привързали към земята, в която се настанили и не пожелали да преминат в Скития (=Втора Панония).
    В периода 555-562 г. аварите извършват мащабно преселение в посока изток-запад от Аралско море до река Дунав. Придвижването им през земите на сабирите, барсилите, аланите, хазарските тюрки, булгарите, готите, утигурите, залите, кутригурите и антите вероятно е било свързано с преодоляването на значителни водни пространства (реки и езера). Сред тях са били съвременните реки Урал, Волга, Дон, Днепър, Юж. Буг, Днестър и Дунав. В летописите е запазено интересно свидетелство за пресиченето на някои от тях от аварите. Свидетелство за това са думите на тюркския княз Турксант, произнесени при посещението на византийския пратеник Валентин от 576 г. Самият Валентин бил начело на посолството, изпратено от кесаря Тиверий (по-късно в периода 578-582 г. император). Във връзка с отстъплението на аварите на запад Турксант отбелязъл: „Много добре зная къде текат реките Днепър, Истър и Герб, през които преминаха нашите роби вархонитите.” Не е известно с какви плавателни съдове е било осъществено пресичането на споменатите реки. Доказателство за преминаването им обаче е наличието на археологически находки от аварски произход на украинския остров Хортица (дължина 12,5 km, ширина 2,5 km, площ 2650 ха) на река Днепър.
    Според някои средновековни хронисти хуните са наричали река Днепър с името Вар (Йордан, „За произхода и делата на гетите”, Алетейя, 1997). На базата на това свидетелство руският учен Лев Гумилев предполага, че сложното наименование „вархонити” e съставено от думите „вар” и „хионити” и означава „хуни, които живеят по бреговете на река Вар”. В по-широк смисъл то може да бъде преведено като „хуни, които идват от района на река Вар” или „крайбрежни/речни хуни”. В подкрепа на хипотезата на Лев Гумилев са известен брой географски наименования на реки и езера с корен „вар” от Европа и Азия. Сред тях са р. Вар-дар (Македония), eз. Вар (площ 5,1 km2, разположено в Ханто-Мансийски окръг), ез. Вар-лим (Тюменска област) и др. Трябва да се отбележи, че в една от регионалните разновидности на езика на хантите „вар” означава специален инструмент за риболов (Хантыйско - русский словарь. Л., 1983, с. 20).
    Предположението на Лев Гумилев за връзката авари-хуни се базира на китайските летописи на династията Тан. В тях се проследява произхода на племето хойху и се казва: “Прадедите на царския двор ойхор /или хойху/ бяха хуни. По време на династията Юан Вей /358 г./ ги наричаха Гао-гюй или Чиле. Поколенията им са Юанге, Сиенбо, Кибиюй, Дубо, Гулиган, Доланге, Пугу, Байегу, Тунло, Хун, Сигие, Хусие, Хигийе, Адие, Байси или общо 15 поколения.” От значение за настоящото изследване са позиции 5 /гулиган/ и 10 /хун/ в списъка. Присъствието на поколение, наречено Хун е още един маркер за етническата принадлежност на царския двор ойхор. Думата “поколение” в текста може да бъде преведена и като “фамилия”, “род” или “племе”.
    Името на племето, поставеното на 5-а позиция в текста се произнася като гулиган /вариант транскрипция/. Обикновено в китайските летописи то се изписва като сюан-кюе-чжеу или сюан-цзюе-чжоу /вариант транслитерация/. Важно е да се отбележи, че в по-късните арабски и руски летописи и изследвания името гулиган фигурира като курикан /съкратено “кури”/. Няколко китайски хроники локализират земите на племето гулиган в Южен Сибир. В хрониките на династията Юан се уточнява: “Народът гулиган живее в района Ангкола, който носи името си от една река.” Сведението се допълва от трактата “Тан-шу” /8 век/: “Племето гулиган обитава /земите/ от северната страна на Бай-кал. Тяхната земя се простира на север до морето, а от столицата /Пекин/ са доста отдалечени.
    Съкратената форма “кури” се среща в 3 варианта – фури, мерке и куни. Първият вариант се споменава в прочутото съчинение “Граници на света от изток на запад” от 928 г. /неизвестен автор/, вторият – в арабския ръкопис на Ауфи, а третият – в “Табаи ал-хайаван” от Ал-Марвази.
    Академик В. В. Бартолд отъждествява племето “фури” с “кури” в монографията “Киргизы. Исторический очерк.” От своя страна В. Ф. Минорский идентифицира племето “фури” с “мерке” в книгата си “Материалы по истории киргизов и Киргизии”. Тезата за връзката “кури – куни” се поддържа от академик В. В. Бартолд, В. Ф. Минорский и С.У. Дюшенбиев. Окончатетелно този въпрос е решен от В. П. Яйленко в монографията “Миграция кунов-курыкан из Южной Сибири в Поднепровье в свете писменных и археологических источников” /1987/. Според нея в края на 5 век част от куриканите напуска района на ез. Байкал и се премества в Източен Туркестан, където се смесва с ефталитите и воюва срещу жуан-жуаните. Точно тази част от куриканите китайските летописи започват да наричат “куни”. Известен брой от куните продължават на запад и през 6 век достигат р. Днепър /Вар/. Тук те участват в създаването на аварския племенен съюз. Може да се каже, че названията кури, фури, мерке и куни са 4 варианта на едно и също племе – курикани. Разбира се тук куни се употребява само по отношение на курикани. Съществуват източници, в които под куни се има предвид кумани, но те не са обект на настоящото изследване.
    В направеното изложение бе проследена връзката азиатски хуни – ойхор – гулиган – курикан – кури – фури – мерке – куни. В резултат на прегледа на съществуващите източници може да бъде направен извода, че куните се явяват исторически наследници на азиатските хуни. Следователно в рамките на аварския съюз на р. Днепър /Вар/ е имало етнически компонент /куни/, произлязъл от хуните. С малка корекция тълкуването на “вархонити” от Лев Гумилев може да бъде прието като “речни куни” или “куни, които живеят по бреговете на р. Вар”.
    В научната литература съществува и становище за произхода на аварите от Руранския (柔然) племенен съюз. Той бил основан през втората половина на 4 век северно от Китай. В китайските летописи наименованието руран се среща като жужан (вариант транскрипция), жу-жу (茹茹 - в превод „храна за животни”) и жуан-жуан (蠕蠕 - в превод „пълзящи насекоми”). Последните две названия са били използвани като обидни с цел да се подчертае варварския произход на съюза. Владенията на жу-жаните се простирали върху Монголия, Южен Сибир, Западна Манджурия и част от Китай (днешния Синцзян-уйгурски автономен район). Столицата им била разположена в Хангае. Според китайските хроники „Вейшу” (глава 103) и „Бейши” (глава 9 жу-жаните водели началото си от легендарния Мугулюй, който избягал в аймака Шунтулин, за да се спаси от наказание. Неговият син Гюйлухой бил изключително храбър и силен, укрепил аймака и го нарекъл Жеужан. През зимата той лагерувал в южната част на пясъчната степ, а през лятото в северната. Властта в аймака се предавала от баща на син и последователно преминала от Гюйлухой в Тунугуй, Бади и Дисуюан. В края на 4 век синовете на Дисуюан – Пихуба и Вингеди, разделили бащините си владения на две и управлявали съответно източната и западната им част. Пихуба управлявал съвместно с Уцзи. До този момент жу-жаните били подвластни на китайската династия Вей. Вингеди решил да отхвърли васалитета и да се присъедини към владетеля Лю Вейчен. В резултат династията Вей последователно организирала наказателни походи срещу Пихуба и Вингеди. Походите били ръководени от Чан-сун Сун и Чан-Сун Фей. Първият разбил войската на Уцзи и му отсякъл главата, а вторият покорил Пихуба и пленил Хедохан, Шелун и Хулю (синове на Вингеди). По-късно пленниците били разселени в различни райони.
    През 394 г. Хедохан и Шелун направили опит да се изтеглят на запад със своя аймак. Войските на Чан-Сун Фей ги настигнали, убили Хедохан и цялото население на аймака. Спасил се Шелун, който избягал при Пихуба и поискал убежище. Пихуба го приел и го изпратил на южната граница на разстояние 500 ли от своята орда. Междувременно той препоръчал на четиримата си синове да наблюдават внимателно действията на Шелун. Малко по-късно Шелун вдигнал бунт със своите привърженици, заловил поотделно Пихуба и синовете му, завладял техния аймак и избягал в аймака на брат си Хулю. Самият Шелун бил хитър, зъл и находчив. След месец освободил Пихуба и синовете му като се надявал, че те ще се съберат заедно и така ще ги убие по-лесно. Той събрал тайно войската си, нападнал Пихуба и го убил, но се изправил пред голяма опасност – възможност от нов наказателен поход на династията Вей в отговор на убийството. Ето защо Шелун се оттеглил далеч на север през Великата пясъчна степ. Там нападнал племето гао-гюй, превзел неговия аймак, „станал страшен и силен” и се заселил при река Жоло. Постепенно разширил владенията на жу-жаните на запад до Харашар, на изток до Чаосян, на север до ез. Байкал и на юг до Великата пясъчна степ. Покорил и ордата на Жибаеги, която се намирала на северозапад и включвала потомци на хуните. Приел титлата деудай-хан (в превод от езика на династията Вей „император, който стреля с лък”) и се нарекъл „могъщият”. След смъртта му през 410 г. Жу-жанския каганат е управляван от гежогай-хан Хулю (410-414 г.), хан Булучжен, известен още и като Булгачин (414 г.), гешенгай-хан Датан (414-430 г.), чилян-хан Уди (430-445 г.), чуло-хан Тухечжен (445-464 г.), шеуло Бучжен-хан Юйчен (464-485 г.), фугудун-хан Деулун (485-492 г.), Хеуци Фуфа Кучже-хан (492-493 г.), тахан-хан Футу (493-508 г.), Деуло-Фуба Деудай-хан Чеуну (508-520 г.), чилянту Бинфа-хан Анахуан (520 г., 522-552 г.), Шифа (520 г.), Поломен (520-521 г.), Синифа (522 г.), Ангучин (552-553 г.) и Диншуцзи (553-555 г.).
    Тубджак, синът на Боян-Челбир воювал срещу Рум (Византия) в съюз с аварите. В сраженията участвали и улчийци (славяни); част от тях били подчинени на Византия и били наемници в нейната войска. Един интересен аспект от конфликта е отношението на аварите и булгарите към славяните. Аварите се отнасяли жестоко към славяните, използвали ги като наемни работници, поставяли ги в първите редици в сраженията, дори ги избивали (вероятно в случаи на неизпълнение на поставените бойни задачи). Булгарският балтавар Тубджак обаче извел от Византия около 2 хил. славяни, които се заселили в северната част на неговите владения – в Учули (Карпатите) и на Бури-чай (р. Днепър). Този район се явявал и граничен за т. нар. бейлик Кара-Булгар (или Западен-Булгар). Ето защо новодошлите славяни били наречени анчилар или анчийци (гранично население, граничари).
    Първоначално аварският хакан Боян се отнасял с неодобрение към действията на булгарския балтавар Тубджак и политиката му към сближаване със славяните. Мнението му се променило, когато Тубджак заповядал на анчийците да построят няколко стотин лодки, с които те провели успешно сражение срещу византийците. Времето и мястото на сражението не са известни. То може да бъде отнесено най-общо към периода на управление на Тубджак (590 – 605 г.).

      В момента е: Пет Ное 24 2017, 11:27