Приключенията на Булти и приятели

приключения без край

    ЦАРЕВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

    Share

    Jorestes

    Брой мнения: 2481
    Join date: 29.12.2010
    Age: 32
    Местожителство: София

    ЦАРЕВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

    Писане  Jorestes on Пон Сеп 16, 2013 2:09 pm

    ЦАРЕВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

    Град Царево /Василико, Мичурин/ е разположен на малък залив на около 70 км югоизточно от Бургас. В акваторията на Царево, на 3 км. северно от града /къмпинг “Арапя”/, са открити

    археологически останки от късната античност.

    При подводни археологически проучвания са извадени амфори от ІV-VІ в. и вносна червенолакова керамика, произведена в Константинопол, Сирия и Северна Африка. На южния полуостров има останки от средновековна крепост.

    С името Василико /Василику/ градът се споменава още през ХІІв от арабския географ Идриси. Османотурски документи регламентират статута на пристанището Василикоз през ХV-ХVІв. Тогава то се е намирало при днешния квартал Василико /Старо Василико/ между две големи скали и било изложено на източните ветрове. Турският пътешественик Евлия Челеби през 1662г. отбелязва тук малката

    крепост Василикоз Бургас.

    Крепостта представлявала четириъгълна постройка върху един хребет на брега на морето. Около нея е имало много лозя. Заливът между двете крайбрежни скали представлявал пристанище, където могли да спират и “най-големите котви” /кораби/, но той не бил в състояние да осигури защита на съдовете при силни източни ветрове, поради което корабите обикновено го отбягвали.

    Василикоз фигурира в данъчните регистри на каза Анхиало /Поморие/ от втората половина на ХVІІ и ХVІІІв.

    През 1787г. австрийският посланик в Цариград Венцел фон Броняр споменава, че градът Василико имал 200 къщи, а в пристанището му спирали много кораби.

    Половин век по-късно, през 1829г., Енехолм също отбелязва, че Василико има 220 къщи, чието население се занимава главно с корабостроене и риболов. Според друг източник през 1831г. във Василико можело да се преброят 434 къщи, в които живеели 1800 жители. По същото време от пристанището му тръгват с два товарни кораба първите изселници за Русия – все българи от странджанските села.

    Старият град Василико бил разположен в южната част на залива, където сега е квартал Василико на Царево .

    Освен с риболова градът е бил известен и с развитото си корабостроене, улеснено от изобилието на великолепен дървен стоителен материал, който се добивал в Странджа.

    Особена характеристика на сторените във Василико плавателни съдове бил издигнатият остър вълнорез, наричан според моряшката терминология “карина”, поради което жителите на Василико носели прозвището “какарини”. В корабостроителницата му се строели малки и средни кораби от типа канци, чекета и гемии.

    През първата половина на ХІХв. Василико разполагал с флотилия от 42 кораба. Няколко десетки от тях били 200 тонови шфуни, баркове и тримачтови платноходни гемии.Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини.

    По това време в града имало пет риболовни сдружения, които разполагали и обслужвали десет таляна. Освен на рибарите имало и сдружения и на капитаните, на корабостроителите, на корабособствениците и на търговците. Те осигурявали брашно за населението и за корабите, които спирали тук да набавят провиции. От лозята в околностите се добивало до 6000 ведра вино годишно. Чрез своето пристанище Василико поддържал връзки по море с Цариград и пристанищата на Мраморно, Егейско и Средиземно море.

    Стопанското развитие на града и неговите презморски контакти го превръщат и в културно средище за региона. В средата на ХІХв. в него се открива гръцко училище, където получават образование и много деца от българските села в Крайбрежна Странджа. То допринася съществено за гърчеенето на много български семества от селищата по Черноморското крайбрежие на Странджа.

    Съхранена е интересна легенда за основаването на гр. Василико. Според нея първите заселници идват от унищоженото от турците българско село Босилково в Айтоския дял на Източна Стара планина. Част от жителите му, които се спасяват от унищожение или потурчавне, се преселват на черноморския бряг, където основават ново селище. Впоследствие те се погърчват под силния натиск на ахтополския владика. Същото предание извежда името на Василико от това изчезнало българско село Босилково. Интересно е, че сред турците в селата Малка Рупча, Листец и др. в Айтоския Балкан се знаят имената на местни турски родове, които са потомци на потурчени българи от Босилково.

    Значително по-популярна се оказва друга версия за поризхода на името Василико от гръц. “базилевс”, което става причина по-късно името Василико да се промени по логиката на превода на Царево. Като библиографски факт само ще отбележа и тълкуванието на турския пътешественик Евлия Челеби, че завладяната от Муса Челеби крепост Василикоз била построена от някой си княз Васил – един от внуците на византийския император Константин.

    През есента на 1882г. избухва стихиен пожар, който бързо обхваща и унищожава почти цялото селище. Причината за трагичния пожар, изпепелил богатия град, според запазена гръцка песен, е доста нелепа. Братята Карнуци и някой си Георги хванали мишка, потопили я в газ, след това я запалили. Запалената мишка се скрила в една от къщите, откъдето пламнал огъня.

    Жителите на Василико решили да възобновят града си на ново място – на полуострова по северния залив, наречен Лимнос.

    Впрочем възникнал спор, къде да се построи Ново Василико: тези, които се занимавали със земеделие, а те не били много във Василико, предпочели да останат при нос Кастро, а останалите – моряците, рибарите, корабостроителите и търговците – се преместили на нос Лимнос, където бързо започва да израства нов град.

    Към 1903г. Ново Василико има построени вече 150 къщи. Общият брой на жителите на града по това време трудно може да се установи, поради две причини: протичащите миграционни процеси и големите отклонения в различните статистики. Така например в статистиката от 1898г. Василико има 460 къщи, от които 160 български и 300 гръци, а според друга статистика от 1900г.- само 240 гръцки къщи.

    Ново Василико започва да се оформя като административен център на града. Тук се установяват и представителите на турската администрация и известен брой турски семейства – мохажири /бежанци/ от Свободна България след Руско-турската война от 1877-1878г.

    По време на Илинденско-Преображенското въстание няколко обединени въстанически чети, начело с Михаил Герджиков, превземат Василико, с изключение на казармата, където се прибира и барикадира намиращият се в града турски гарнизон.

    След освобождението на Василико през 1913г. и присъединяването му към България гръцките семейства се изселват в Гърция и на тяхно място идват българи бежанци от Източна Тракия и две семейства от Добруджа /от градовете Каварна и Добрич/. Бежанците от Източна Тракия са: от Бунархисар – 15 семейства, Велика – 1, Дерекьой -1, Евренли –4, Едига – 2, Ениджия – 1, Камила – 2, Карадере – 10, Лозенград – 14, Магланкьой – 2, Малък Самоков – 3, Маджура – 2, Мегалово –1, Одрин – 1, Паспалово – 3, Пенека –133, Пиргопло –1, Сереген – 1, Скопо – 3, Татарлър –1, Урумбегли – 70, Цикнихор –3, Яна –1, Ятрос – 10.

    Установителната комисия по Черноморското крайбрежие през 1928г. решава във Василико да се благоустрои само новият квартал /Ново Василико/, а в стария /Старо Василико/ да останат да се използват само оцелелите стари сгради. Взема се също така решение всички земеделски стопани да се оземлят по Закона за оземляване на бежанците с по 50 декара, а еснафите и рибарите – с по 5 дка. От 264 бежански семейства като земеделски стопани се определят 244 и те биват оземлени с по 10 дка земеделска земя. Построяват се 180 бежански къщи. По късно техния брой достига 244.

    Първото българско училище във Василико се открива през 1912г. През 1913г. се създава държавно горско стопанство, а през 1914г. – читалище “Георги Кондолов”. През 1922г. се открива клон на Българския морски сговор, а през 1925г. – Околийско агрономство и Трудова горско-производителна кооперация “Дъбрава”.

    През 1926г. Василико има 409 домакинства, които обработват общо 5300 дка земя /по 12 дка на домакинство/ и притежават 2775 глави едър и 4000 глави дребен добитък. През 1937г в горска кооперация “Дъбрава” членуват /което ще рече, че осигуряват чрез нея препитанието си/ 122 семейства от всичко 435. От 1930г. градът става седалище на Странджанския горски кооперативен съюз, който обединява всички горски кооперации в Странджа, а с това и на цялото горско производство в Странджанския край, с добив и преработка на огромни количества дървени въглища и дървен материал, изнасяни през странджанските пристанища за вътрешния и пазар.

    Старият пристан /дървеното скеле/ на Василико не бил повече в състояние да осигури навременното товарене на големи количества от тези товари, нито да приема достатъчен брой плавателни съдове. Това наложило изграждането на пристанище и на кейова стена, която да го защити от силните източни ветрове. Тази необходимост станала още по-голяма, когато с приемането на специален закон експлоатацията на държавните гори във Василиковско трябвало да се отдаде на концесия. Концесионерът се задължавал да предостави 20 милиона лева за извършването на основните работи по строителството на пристанището.

    Строежът започва през 1927г. и продължава едно десетилетие. На 1 август 1937г. Цар Борис ІІІ, който е ктитор на пристанището, прерязва лентата при неговото освещаване и жителите на града променят името на селището от Василико /което на гръцки означава босилек/ на Царево.

    Построяването на новото пристанище се отразява благоприятно върху стопанското развитие на целия Странджански край и превръща постепенно градеца в негов търговски и транспортен център .

    За да осигури удобен и независим от външни фактори презморски износ на своята горска продукция, Странджанският районен горско-производителен съюз създава през 1941г. собствена корабостроителница, което открива допълнителен поминък за града и околните селища. До окончателното одържавяване на корабостроителницата след 1944г., когато фактически бива ликвидирано и горското кооперативно движение в Странджа, с пагубни за този край стопански последици, в нея са постоени общо 185 транспортни, риболовни и др. плавателни съда.

    Околностите на Царево са защитени от континенталните вливания в климата, което създава условия там да виреят средиземноморски растения: храстовидното вечнозелено субтропично растение Филвреа медиа, наречено “парнар”, красивото и вечнозелено растение Рододендрон понтикум, познато като “странджанската зеленика” и др. От субтропичните овощни растения са разпространени нарът и смокинята.

    През 1950г. в Царево и в околните села започват да се създават опитни полета за отглеждане на портокали, лимони, мандарини, маслинено дърво и други южни плодове, а градът се преименува Мичурин по името на нашумелия тогава с експериментите си в областта на ботаниката и приложното градинарство, но забравен днес, съветски учен Мичурин.

    Градът, който след Балканската война винаги е бил административен център /на околия, селищна система, а сега на община/, през последните десетилетия се развива като средище на вътрешния и международен морски туризъм.

    През 1967г. той е обявен за климатичен морски курорт с национално значение. Царево разполага с три плажа и с два екзотични къмпинга: “Българка” и “Нестинарка”. През него минава и международния път от Бургас- Малко Търново – Лозенград – Истанбул.

    БРОЙ НА ЖИТЕЛИТЕ: 1926г.- 1348; 1934г. – 1605; 1937г. – 1650; 1946г. – 1960; 1956г. – 2783, 1965г.- 3749; 1975г. – 4440; 1985г.- 5467; 1992г.- 6005; 2001г. – 6214.

    Справката изготвил:Стефан Пейков
    ..........................................................................................................
    Градът бил разположен на южния полуостров на Василиковския залив. Първоначално имал крепостни стени, а провлакът, който го свързвал със сушата, бил прорязан от големи ровове, осигуряващи защитата му. Пристанищната скеля била дървена и стигала на 20 - 25 м навътре в морето. До нея били изградени хамбарите и хангарите, където се съхранявали стоките. На тази скеля можели да пристават само малки и плоскодънни плавателни съдове, с които се извършвали крайбрежни плавания и се превозвали стоки и пътници до и от близките селища. Големите кораби, чрез които се извършвал основният внос и износ, не можели да пристават на скелята и се налагало да бъдат товарени или разтоварвани в залива с мауни и от обособени към пристанището хамалски групи. Управлението на корабоплаването, осъществявано в акваторията на Василиковското пристанище, се извършвало от пристанищна, карантинна и митническа служби. Така то осигурявало най-необходимите условия за практикуването на основните за василиковци морско-стопански дейности - корабостроене, корабоплаване, риболов и търговия.
    Значителното място, което заемало корабостроенето в стопанската структура на Василико, се дължало на редица благоприятни предпоставки. На първо място били природните дадености - заливите с пясъчно дъно и полегатият бряг били удобни за изграждането на корабостроителници. Високата квалификация на василиковските майстори ги правела търсени по цялото Западно Черноморие. Изключителна важност имала и близостта на районите, от които се добива корабостроителният материал. В местната корабостроителница се доставял както необработен, добит в западните покрайнини на Странджа и Кърк Клисе доброкачествен, тънък дъб, така и предварително обработен - под формата на греди, дъски и талпи, от връх Голец и гората Хриет келеси при Атлиман. От местните въжари се изработвало всичко нужно за такелажното стъкмяване на корабите. Местно производство били и платната, използвани при изработката на ветрилата.
    По това време по цялото ни Южно Черноморие се използвали близки по своята същност корабостроителни технологии, но всеки регионален корабостроителен център придавал на своите кораби и определена специфика, която ги отличавала от останалите. Василиковските плавателни съдове имали силно издадена носова част и острота на вълнореза - особеност, определила нарицателното "какарини", с което жителите на околните селища именували василиковци.
    Във василиковската корабостроителница се строели предимно малки и среднотонажни кораби, от типичните черноморски образци - каик, чеке и гемия, а по-рядко, по специални поръчки, се изграждали и егейски - трекандини.
    Част от плавателните съдове се строели по поръчка на местни корабособственици и съставлявали флотилията на града, която към 30-те години на 19 век наброявала 42 кораба. Дванадесет от тях били големи, със средна вместимост около 200 тона - главно шхуни, баркове, дву- и тримачтови гемии.
    Имало и специализирани, предимно риболовни кораби - т.нар. "цирокаика". Те се отличавали със значително по-широки отвори на хамбарите, позволяващи уловената риба да пада направо в тях.
    Разположението на града в центъра на основен риболовен район предопределяло заангажираността на значителна част от местното население с риболов. Василиковци имали 10 таляна и 5 риболовни сдружения за улов на паламуд, скумрия и лакерда. Общият им годишен улов понякога надхвърлял 2 000 000 риби - едно изключително постижение при ограничения брой на използваните риболовни съоръжения. То същевременно свидетелствало и за усилията и уменията на местните рибари. Те често използвали и нестандартни съоръжения за риболов. Само във Василико бил познат един вид талян, при който мрежите се държат не от палузи, а от въжета с шамандури, което позволявало по-лесното манипулиране с него. Единствено тук се изработвали и се използвали серкмета с необичайно големи размери - дълбочина до 3 м и възможност за улов до 1,5 тона риба. Технологическият им вид наподобявал този на "лазиката" (с отвори на оловните тежести, пред които минавали "кюстеци").
    Основна чат от плавателните съдове на василиковската флотилия били ангажирани с осъществяваната през пристанището търговия. Голямото разнообразие от дървесни продукти, които се добивали и изнасяли оттук, правело този вид стопанска дейност едно от основните занятия на местното население. И макар че приоритет имала търговията с въглища, значителен дял се падал и на износа на талпи, дъски, подпори, корабостроителен материал и дърва за горене, доставяни най-вече от вътрешността на Странджа.
    Василико било най-южното пристанище по българските земи, през което се търгувало със зърно и зърнени продукти. Оттук се изнасяло брашно, произвеждано в разположените по крайбрежието и около града 10 вятърни мелници и 1 воденица. Част от пшеницата и ечемика идвала от многобройните големи ферми, разположени около града. Годишно те добивали по около 500 килета зърно, което било 8 пъти повече от средногодишния добив на едно българско семейство. А според щабния офицер от руската армия Дюгамел, пребивавал във Василико по време на Руско-турската война от 1828 - 29 г., местното производство можело да бъде и по-голямо, ако обработката на земята не се осъществявала с крайно елементарни оръдия на труда.
    Активно се включвал Василико и в търговията с риба и рибни продукти. Местните търговци изнасяли прясно уловена, солена и сушена риба, хайвер, миди и стриди, в отлично състояние и при много ниско мито - около 1/20 от общата експортна стойност. Много по-ниски в сравнение с тези в останалите риболовни центрове били изкупните цени на продаваната риба. Например през 1829 г. на рибната борса в Созопол стойността била 4 пъти по-висока от тази във Василико. Така износът на риба до по-големите центрове за търговия осигурявал и по-големи печалби.
    Високият добив на грозде във Василико позволявал средногодишно да се произвежда над 6000 ведра вино, част от което също се изнасяло.
    Реализацията на всички видове износни стоки се осъществявала в широк географски диапазон. Износът на дърва и дървесни материали и на зърно и зърнени продукти се свързвал предимно с изпълнението на задължителните държавни доставки, които населението на Василико трябвало да изпълнява спрямо Османската държава. Затова те били насочвани главно към Цариград и към някои малоазийски пристанища. Останалата част дърва за горене, въглища и строителен материал се отправяли към долнодунавските княжества и Русия, а ограничено количество корабостроителни материали се реализирали на средиземноморските пазари. Зърното, особено след премахване на монопола върху неговата търговия, намирало добър пазар в Западна Европа. Турският пазар бил основният потребител и на останалите изнасяни стоки. Освен това малко вино се продавало в Долнодунавските княжества и Русия, а солена и сушена риба - в островна и континентална Гърция.
    Османската столица била и основното място, откъдето се доставяли внасяните във Василико стоки. Паралелно с това хранителни продукти, кожи и кожени изделия пристигали от Причерноморските райони; хранителни продукти и текстилни стоки били доставяни и от Гърция и Източното Средиземноморие, а от началото на 19-и век започнал масовият внос на промишлени стоки от Западна Европа. Тяхното качество и ниски цени постепенно унищожавали местното занаятчийско производство.
    В стопанската структура на Василико впечатлява и добрата организация на професионалните сдружения. Те били браншови и се отличавали със строгата си диференциация - имало сдружения на моряците, капитаните и корабособствениците, на рибарите, на търговците. Освен строго професионалните, изпълнявали и редица благотворителни, спомоществователни и ктиторски функции, някои от които нямали аналог в практиката на професионалните сдружения. Еснафът на василиковските моряци например предоставил на църквата да събира полагащата му се част от таксите, свързани с правата върху пристанищната скеля.
    Тази стопанска картина се съхранила до 30-те години на 19-и век. Впоследствие стопанският му потенциал започнал постепенно да отслабва. Претърпеният изключително силен демографски трус, техническата революция в корабостроенето и корабоплаването, промяната на главните търговски пътища и обособяването на нови стопански средища отредили на Василико съдбата на малко морско градче, което нямало вече търговско и стопанско значение, тъй като регионът около него останал без икономическа ангажираност.

    Булти
    Admin

    Брой мнения: 5889
    Join date: 22.09.2010
    Age: 46
    Местожителство: Бургас

    Re: ЦАРЕВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

    Писане  Булти on Вто Сеп 17, 2013 12:17 am

    супер

      В момента е: Пон Апр 21, 2014 12:37 pm