Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ПИРГОС - БУРГАС И РАЙОНЪТ НА БУРГАСКИЯ ЗАЛИВ - ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3569
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ПИРГОС - БУРГАС И РАЙОНЪТ НА БУРГАСКИЯ ЗАЛИВ - ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ

    Писане  Jorestes on Пон Апр 08 2013, 08:27

    ПИРГОС - БУРГАС И РАЙОНЪТ НА БУРГАСКИЯ ЗАЛИВ - ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ

    Пълното авторско заглавие на изследването е: Пиргос - Бургас и районът на Бургаския залив в средновековните писмени и картографски извори, съпоставени с най-ранните карти от ХVІІ - ХVІІІ в.

    Името на днешния Бургас идва от старогръцкото и тракийско (според професор Кирил Влахов) „Пюргос”(на старогръцки, „Пиргос” на новогръцки). Промяната е станала, защото в думите, съдържащи гръцкото „П”, на турски език този звук преминава в „Б”. „Пюргос” означава „кула”, „малка крепост” и след завладяването на Византия от турците през ХV век навсякъде „Пиргос” е станал „Бургас”. Един от Принцовите острови, където има укрепление сега се нарича „Бургасада”, в чертите на Истанбул съществува топонимът „Яримбургас”, а по нашето крайбрежие в района на Балчик срещаме „Бургас дере”. В древната си форма „Пюргос” се е запазило като топоним на десетки места в континентална и островна Гърция.
    Отнесен към днешния Бургас топонимът „Пюргос” за първи път се среща в поемата на византийския поет Мануил Фил „За подвизите на известния чутовен протостатор”. Тя е посветена на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот, българин по майка. Ето в превод самият текст, касаещ Пиргос: …


    ПИРГОС – БУРГАС И РАЙОНЪТ НА БУРГАСКИЯ ЗАЛИВ – ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ
    Пълното авторско заглавие на изследването е: Пиргос – Бургас и районът на Бургаския залив в средновековните писмени и картографски извори, съпоставени с най-ранните карти от ХVІІ – ХVІІІ в.
    Името на днешния Бургас идва от старогръцкото и тракийско (според професор Кирил Влахов) „Пюргос”(на старогръцки, „Пиргос” на новогръцки). Промяната е станала, защото в думите, съдържащи гръцкото „П”, на турски език този звук преминава в „Б”. „Пюргос” означава „кула”, „малка крепост” и след завладяването на Византия от турците през ХV век навсякъде „Пиргос” е станал „Бургас”. Един от Принцовите острови, където има укрепление сега се нарича „Бургасада”, в чертите на Истанбул съществува топонимът „Яримбургас”, а по нашето крайбрежие в района на Балчик срещаме „Бургас дере”1. В древната си форма „Пюргос” се е запазило като топоним на десетки места в континентална и островна Гърция.
    Отнесен към днешния Бургас топонимът „Пюргос” за първи път се среща в поемата на византийския поет Мануил Фил „За подвизите на известния чутовен протостатор”2. Тя е посветена на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот, българин по майка. Ето в превод самият текст, касаещ Пиргос:
    “Наистина Девелт бе прибавен от него
    към извършените дела
    и той свидетелствува и отдалеч зове.
    Кастрицион вика посред скалите.
    Говори уверено изграденият Скафида.
    Стратегът наистина побеждава и природата
    Като почти е одухотворил камъните.
    Изкусно дава кръгъл вид на Кулата (Пирос).
    И с кули укрепява наистина хубавите си победи
    Той – живата кула срещу външните битки.
    А прави и извънредно здрав мост,
    Като издига от дълбочините обливани от водата колони,
    Като го прави и защитава от водата
    И му помага с цялата войска деспотът
    И създател, и мъдрец, и майстор (Philes130-143).
    Мануил Фил е живял между 1275 и 1345 г. Цитираната поема е написана в 1306 г. в самото начало на 14 век. Събитията, описани и прославени от Мануил Фил, са станали малко преди неговото раждане. Поетът не е пряк
    2
    участник в тях, не е техен свидетел, но по негово време е имало все още живи участници в тях, съществували са и исторически съчинения на тази тема.
    Още Константин Иречек в книгата си „Пътувания из България” и в други свои съчинения локализира Пиргос на мястото на днешния Бургас3. На същото мнение са и други историци като проф. Петър Петров и академик Васил Гюзелев4.
    Солунският професор медиевист Апостолос Вакалопулос през 1962 г., цитирайки късновизантийските Дукас и Критовул, отделя голямо внимание на локализацията на Пиргос5 и дори изработва карта, на която, споменатият, според него, у Дукас и Критовул Пиргос е нанесен на мястото на днешния Бургас. При щателна проверка на текстовете на тези автори обаче в цитираните от Вакапулос издания никъде не се натъкнах на „Пиргос”. Следователо единствената изворова опора за съществуването на средновековния Пиргос-Бургас през ХІІІ – ХV век си остава само цитираният текст от поемата на Мануил Фил.
    Затова нека се върнем към другите крепости около днешния Бургаски залив, споменати в поемата на Мануил Фил. В цитираните стихове Девелт е средновековният град, наследник на античния Деултум при сегашното село Дебелт. Кастрицион, само върху омонимна основа е локализиран от Божидар Димитров в местността Кастрич, между Резово и Синеморец6. Останките на Скафида са на дъното на Мандренското езеро в района на вилата на НХК при село Димчево (бившето Скеф). През Средновековието Факийска река, вливаща се в езерото Мандра, недалеч от Димчево, също е носела името Скафида7.
    Това, което прави най-силно впечатление в цитирания пасаж, е редът, в който са изброени превзетите крепости и укрепления: Девелт, Кастрицион, Скафида, Пиргос. На първо място е Девелт. Вероятно това се дължи на значимостта на това селище и неговата широка известност през Средновековието. Второ е Кастрицион, което, ако е правилно локализиран в поемата на Мануил Фил, се е намирал югоизточно от Девелт, а не върху значително отдалечения нос Кастрич. Следва близката Скафида и малко по-далечния от Девелт, Пиргос. Този ред на изброяването на крепостите не буди съмнение, че Пиргос се е намирал на мястото на днешния Бургас. Напротив, той красноречиво свидетелствува за това.
    Какви са археологическите доказателства в подкрепа на тази теза? Пиргът, т.е. Кулата и досега не е открита на територията на стария град. Има вероятност тази кула да се е намирала на върха на носа, който някога е съществувал в основата на днешния вълнолом на старото пристанище. Този нос добре се вижда върху гравюрата от албума на френските пътешественици Сейже и Дезарно, които са били в Бургас през 1829 г. (Обр. 1) Ако е била върху този нос, кулата би трябвало да е пропаднала впоследствие в морето и нейните остатъци да са били изгребани при
    3
    удълбаването на Бургаското пристанище в края на ХІХ и началото на ХХ век.
    Късносредновековни материали се откриват на много места в стария град. През седемдесетте години на миналия век каничка, гърне и зидове бяха открити на ул. „Войнишка” до училище „П. Р. Славейков”. Глинена стомна от ХV-ХVІ век е била намерена на пресечката между ул. „Богориди” и „Лермонтова”. Средновековни монети са открити между сградата на Археологическия музей и Художествената галерия. Най-многобройни съдове и фрагменти от времето на Мануил Фил (ХІІІ – ХІV в.) е имало при драгирането на Рибното пристанище. Колкото и да са скромни тези находки, все пак те са свидетелство, че на мястото на старите квартали на Бургас през Средновековието е съществувало селище.
    Липсата на конкретни останки от малко укрепление (пиргос) ни тласка да се обърнем към по-ранни находки и епиграфски паметници и да ги използваме като косвени доказателства при разсъжденията си върху произхода на топонима „Пиргос”, респективно „Бургас”. При това трябва да се опрем на едно откритие на проф. Михаил Лазаров. През 60-те години на ХХ век, при строителството на новата сграда на Областния съвет до Католическата църква, той откри късноантичен некропол с монети от ІV век8. Лазаров е изследвал 14 гроба, извършени с трупополагане. Според възрастни хора подобни находки са били намерени и при строителството на сградата на кино „Тракия”. В един от гробовете са открити монети от римския император Констанций ІІ (337-361), а в повечето от гробовете – огърлици от цветни и прозрачни стъклени мъниста. Един от клипсовете на тези огърлици има релефно изображение на Медуза Горгона. Фактът, че са били открити повече погребения на жени, отколкото на мъже, красноречиво говори, че животът в центъра на днешния Бургас е бил оседнал и че това не е некрополът на някакъв временен бивак. В публикацията на некропола проф. Лазаров припомня едно откритие на братя Шкорпил и Вацлав Добруски, които са публикували граничен стълб, намерен в района на старата Бургаска гара9. На този стълб със съкращение на латински език било написано: F. C. D., ò. å. F(ines) C(oloniae) D(eultensium) – „Граници на колонията Деултум” (Обр. 2). Надписът може да се свърже с подробния епиграфски паметник от с. Пънчево, Средецко (Обр. 3), в който се говори, че през 155 г. по времето на император Антонин Пий в Тракия били построени на много места „бурги и президии”10. Впрочем нека цитираме българския превод на самия надпис, който се съхранява в Археологически музей – Бургас:
    „Император, цезар Елий Адриан Антонин август, благочестив, баща на отечеството, с трибунска власт за 18 (път), консул за 4 (път) построи бурги и президии за охрана на провинция Тракия, като Гай Юлий Комод Орфелиан, императорски наместник, пропретор, се погрижи да се
    4
    построят бурги и президим и по границата (per finem) на флавиевата колония Деултум”.
    След като надписът от село Пънчево, Средецка община, е маркирал южната граница на колонията Флавия Пацис Деултензиум на базата на граничния стълб с буквите F.C.D, с основание можем да приемем, че северната граница между териториите на Деултум и Анхиало е преминавала по северния бряг на Бургаското езеро, наричано в миналото Вая. Според Добруски надписът е бил намерен на брега на езерото Вая. Неговото местонамиране е съвсем близо до тесния проток, който го свързва с морето и това е съвсем близо до акваторията на Рибното пристанище. Там, както подчертах, са открити много археологически материали от Средновековието, а също така и от по-ранни епохи. Близо до протока при изкопни работи е открит и един кръст-енколпион (Обр. 4). Една, засега работна хипотеза, че римският граничен „бург”, наричан вече по-късно на гръцки „пирг” се е намирал някога в акваторията на бургаското Рибно пристанище вече е напълно основателна. Тук ще припомня, че Мануил Фил говори за построяването на „мост” до „пиргоса” . Такъв мост е бил построен и в нашите модерни времена. Освен това да се осъществи такова съоръжение върху протока на Бургаското езеро и морето е било много по-лесно, защото той е по-тесен, по-плитък и от двете страни бреговете му са по-стабилни от достъпния за големи кораби отток на Мандренското езеро. Характерът на протока при Рибното престанище е най-красноречиво отразен върху една скица от началото на ХІХ век (Обр. 5).
    Извеждането на името „Бургас” от латинската дума „burgus, i”11 е неоснователно, защото преходът от „пиргос” към турцизираното „бургас” е повсеместен във всички територии завладяни от турците през ХV век. За съжаление в търсенето на европейски имидж много автори мултиплицират тази несъстоятелна етимология на „бургас”, получила тласък вследствие на няколко публикации на Божидар Димитров. Не може да се приеме и съвместяването на двата топонима „Пиргос” и „Порос”. Около половин хилядолетие те съществуват успоредно и едното се отнася за Бургас, а другото за нос „Форос” и за близкия проток на Мандренското езеро. В автентичния си езиков вид всъщност те са достигнали до наши дни и освен това върху една картова скица, датираща на границата между ХVІІ и ХVІІІ в. тези топоними ясно са разграничени един от друг (Обр. 6)12. Най-старата карта, на която Бургас е нанесен под името Piercus sive Pergas (Пиеркус или Пергас) датира от 1697 г. и принадлежи на холандеца Николаас Витсен (1641 – 1717)13, добър познавач на Черно море, приятел на Петър І, политик и картограф (Обр. 7).
    Николаас Витсен (Nicolaas Witsen) бил възпитаник на Лайденския университет и притежавал универсални знания. Сигурно е бил на ти със строгръцкия език и там, където е нанесал Пиргос е изобразил
    5
    представителна кула, а на мястото на Порос е написал Piroes и е изобразил река. Неговите научни занимания по география и картография обхващали огромни територии свързани преди всичко с Изтока и Далечния изток. Витсен е един от най-ранните познавачи на Русия (Тартария) и съвремените руски историци са му посветили значителен брой статии и студии14. Той бил любител на старини и по негов модел е създаден първообразът на Ермитажа - Петербургската Кунсткамера. Картата на Черно море от Н. Витсен, е отпечатана през 1717 г., но, според швейцарския геолог и пътешественик Фредерик Дюбоа дьо Монтпериьо (Frédéric Dubois de Monpérieux, 1798-1850), нейното осъществяване от Витсен се отнася към 1697 г.15 Обръщам внимание върху това, защото в досегашните публикации на български се отбелязваше годината на издаването на тази важна за историята на Пиргос-Бургас карта – 171716, без да бъде фиксирана точната дата на създаването й. За геолога Фредерик дьо Монтпериьо обаче това е била най-меродавната карта на Черно море чак до средата на ХІХ век. И наистина, ако я сравним с италианските карти от ХVІ и ХVІІ век, не може да не ни направи впечатление, че те почиват на рутина и носят недъзите на картите от предходните векове. Така върху карта на Черно море от т. нар. „Амброзер атлас” от ХVІ в. около Бургаския залив са отбелязани: Месемврия, Анхиало, Порос, Скафида и Созопол17, а на картата на Франциско Олива от 1614 г. в дъното на залива са написани само имената на Месемврия и Созополис18. Явно те следват стари образци. Фрапантно доказателство е отбелязването на Скафида в „Абмрозер атлас” през ХVІ в., защото през 1493 г. Скафида вече е била изоставена и в османотурски документ от 1493 г. тази крепост фигурира като име на местност „Юскуф Хисарли” – „Скефски развалини”19. Колкото до Порос той съвършено естествено присъства на средновековните мореплавателски карти, защото протокът на плавателното до Скафида Мандренско езеро е бил изключително важен за тях. Късните картографи явно са следвали своите авторитетни предшественици.
    В сравнение с цитираните късни италиански карти, картата на Н. Витсен отговаря на всички изисквания за мореплаване и морска търговия. В нея са отразени универсалните знания на авторитетния председател на Ост Индийската компания, който е отличен познавач на мореплаването, корабостроенето, търговията, близката и далечна източна география и дори на музейното дело в своята епоха. Тя би могла да се нарече „модерна епоха”, защото е предала устрема си към новото дори и на консервативната преди Петър І Русия.
    Археологическите останки около протока на Мандренското езеро и нос Форос са посещавани нееднократно от мене и колегата Константин Господинов. Тук ще спомена само късносредновековните и средновековните селища, на които сме се натъквали досега. Върху останките на антично светилище на Аполон Агнос на северозападния бряг
    6
    на Узунгерен през късната античност явно е била построена раннохристиянска базилика. На около 20 м от този „залив” на Мандренското езеро, останал извън преградата на днешния язовир, се открива огромно количество строителен материал – фрагменти от тухли, камъни и плътен слой розов хоросан. Открива се и керамика от ХІІ – ХІV век. С голяма доза сигурност тук можем да локализираме манастирчето „Свети Георги”, разположено според писмените извори „близо до Порос”20. На базата на османотурския документ от 1493 г. Цв. Райчевска предлага същата локализация21.
    За същите следи от църква се отнасят и наблюденията на Константин Иречек. Той цитира едно местно предание, че някога тези развалините били наричани „манастир”. Иречек пише: „При Ахранли (днес Твърдица, Бургаска община) имало, казват, остатъци от някакъв си „манастир”, основи на стени, между които населението копае за предполагаемо имане”. От средновековните археологически останки е продиктувано и старото име на селището – Ахриянли. При християнизацията, въпреки силният отпор срещу езичеството и поголовното чупене на езически статуи и релефи, все пак нещо от старите култове е останало. „Аполон агнос” (”пречист”) естествено трябвало да изчезне. Но смисълът на епитета „агнос” оцелял. Ревностните християни, за да го пречистят от езически елементи, го сменили с друга дума, която е на основата на антонима на старогръцкия глагол „храйно” – „осквернявам”, а имено „ахрайно” – “пречиствам от скверност” и това станало име на селището, което съществувало на брега на Узунгерен, недалече от село Твърдица, Бургаска община, през късното средновековие. На османотурски то започнало да се произнася „Ахриянли” и впоследствие станало име на чифлик. Върху картата на Хайнрих Киперт то е изписано „Akrania”, а Мандренското езеро е наречено „Akrania See”. В ново време старият чифлик Ахриянли е бил закупен от забележителния български политик Стефан Стамболов и старите бургазлии наричат това място „Стамболовия чифлик”.
    Описаните следи от антично светилище и средновековна църква се намират в югоизточното подножие на Келлебаир, който се врязва като нос в Мандренското езеро. В северозападното му подножие на същата височина, източно от новопостроената язовирна стена могат да се видят останки от още една поселищна агломерация с материали от античността, късната античност и средновековието. На срещуположния северозападен бряг на езерото „Мандра”, на около 200 м. западно от язовирната стена има изобилие от сграфитокерамика от ХІІ – ХІV век, която сега заема площ около 15 дк. Тези останки обаче са на брега на язовира и ние не можем да преценим каква част от територията на това средновековно селище е била залята от язовирните води, които са се покачили с около 4 м. над старото равнище на естественото езеро.
    7
    Късноантично селище има точно до разклона между шосетата за Малко Търново и Созопол22. Четириъгълната кулата при Пода, погрешно интепретирана като повод за възникването на топонима „Пиргос”, според характера на градежа си, се датира през ХІІ – ХІV век. Нейното местонахождение точно до протока на Мандренското езеро само по себе си я свързва със средновековния Порос, а не със Пиргос-Бургас, който е на 10 км от нея. Разграничаването на двете локализации подробно и обосновано беше вече направено от Константин Господинов23. Неговата доказателствената система красноречиво се допълва от ранния османотурския документ от 1493 г., публикуван в превод от г-жа Райчевска: „...От западната страна (землището на Порос) стига до известното езеро, наречено Кьорфес (Мандренското езеро), което е под споменатото село, обръща се от началото на езерото, упътва се към границата, която е откъм езерото в южна посока. Оттам после влиза в дере, което се нарича Катазире. Оттам се изтегля, стига до един побит камък...Оттам стига до друго езеро. Това езеро влиза в Кара дениз (Черно море), което е границата му от източната страна. От северната страна границата е споменатото море.”24 Според същия документ през ХV век в Порос са живеели 71 домакинства (ханета). Те давали на хазната 10 803 акчета. Границата на землището на Порос, очертана красноречиво през 1493 г. в никакъв случай не обхваща територията, на която е разпопожен стария Пиргос-Бургас. Към приведените документи е естествено да добавим и скицата, върху която двата топонима съществуват самостоятелно (Обр. 6).
    На източния бряг на нос Форос, северозападно от бургаския квартал „Крайморие”, има археологически останки видимо от III-VII в. Те се откриват в свлачището на морския бряг. Тук е намерена и дръжка от амфора с печат от ІV в. пр. Хр. Свлачището продължава да е активно. Тук братя Шкорпил са описали многото зидове – вероятно сега потънали в морето, вследствие наличието на свлачището25.
    Между нос Форос и континента са разкрити часто от крепостна стена и кула от късната автичност и Средновековието.
    Тази изключителна наситеност на района с археологически обекти даде възможност на Константин Господинов, съпоставяйки данните от Певтингеровата карта с редица карти от древността, да локализира в този район при Пода пътната станция Пудизо26. Напълно е възможно това име да се е запазило през вековете и да е оцеляло до средата на ХVІІІ в., отразено като „Зудус”. Срещаме го в описанието на Западния Черноморски бряг, направено от френския консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел и отпечатано в Париж през 1787 г. под заглавие „Трактат върху търговията в Черно море”27. „Зудус” според него се намирало между Форос и Бургас и следите от това малко поселение със сигурност са средновековните останки на височината при Пода, зад стражевата кула.
    8
    Името на пристанището Порос се чете и в един анонимен портулан, преведен от италиански на гръцки език през 1553 г. И в него „От Ахело до Порос (днес нос Форос) дванадесет мили по (посока) юг. Порос е река. От Порос до острова на Продром (toû Prodrómou, днес „Свети Иван Предтеча) – шест мили в югоизточна посока. От Ахело до Созополи двадесет мили в посока югоизток-юг”28 Българският преводач смята, че се касае за остров „Свети Йоан Предтеча” при Созопол. Но разстоянието от нос Форос, където се е намирало средновековното пристенище Порос, до Созопол е много по-голямо от 6 мили и освен това малко по-долу авторът на портолана специално говори за созополския остров като употребява името Свети Иван. За мене няма никакво съмнение, че в случая „Предтеча” е наречен осров Света Анастасия. Може би грешното име на острова се дължи на обстоятелството, че през ХVІ век едноименната островна обител е била пряко зависим от созополския манастир “Свети Йоан Предтеча”. На базата на две грамоти, където се споменава манастира Света Анастасия напоследък Цвета Райчевска стигна до извода, че през 90-те години на ХVІ век той е бил предоставен на ръководството и грижите на споменатия созополски манастир29. Цитираните от нея грамоти са публикувани и интерпретирани от от Ламброс Камперидис30. Те съдържат изключително богати данни за топонимията по южния бряг на Бургаския залив през периода на късното средновековие. Някои от местните имена са достигнали и до наши дни. Така в Грамотата на вселенския патриарх Неофит ІІ от 29 септември 1609 г. се натъкваме на топонима „Чукаля”, на името на село Атия, което е свързано с църквата на великомъченик Теодорос. Според грамотата те са предадени във владение на укрепващия се през този период островен манастир „Света Анастасия”31. На същото място в грамотата се говори и за някаква „каменна кариера”, която се намирала „до моста и морския бряг”. Това би могло да бъде старата кариера в местността „Пода”, която функционираше до края на 50-те години на ХХ век. За да бъдем сигурни обаче тук трябва да се направят археологически проучвания недалеч от средновековната кула и да се търсят основи на мост. Защото до първите десетилетия на ХХ век протокът на Мандренското езеро се е преминавало с ферибот и спомени за мост на това място не съществуват. Южният бряг на протока (пороса) е скалист и достатъчно здрав, за да издържи мост, но северния, откъм Пиргос-Бургас е пясъчен и често е бил заливан от водите на морето или от придошлите реки, вливащи се в Мандренското езеро. В края на ХІХ век ситуацията на Пода е описана в документалната проза на големия писател Антон Страшимиров: „Там (на Пода) Мандренското блато, с водите на Акезлийското, с водите на Факийска река и ред други реки, се влива в морето по един страшно мътен и широк като Марица, а дълбок като Дунав улей, който се броди с просторен сал (пор).” Малко по-нататък Страшимиров картинно описва отдавна забравения и заменен с два моста
    9
    сал: „До калния бряг се прилепи салът. Той и тук е такъв, какъвто и на Марица – като под на хамбар, извит нагоре в краищата и пуснат във водата. Погледнете го и с български наивен ум ви се дощява да отсечете, че тази местност названието си „Под” е добила не от гърците, а от тоя под – сал...” След като преплавали протока с този „под” Антон Страшимиров и другарите му продължили нататък. Каруците и конете газели плитка вода, а пешеходците вървели по „един безкраен тесен дъсчен мост, (който) върви по измивания пясък край морето и извежда пешите пътници на сухо...”32. Когато четем описанието на Страшимиров веднага ни идва на ум за големите колебания на морското ниво през хилядолетията. Едновремено с това аз продължавам да си мисля, че „мостът” в поемата на Мануил Фил е бил при протока на Бургаското езеро и не съвпада с „моста” от патриаршеската грамота с дата 1609 г. Основание за това ми дава споменаването на топонима „Бургас” в османотурски документ като местност (мезра) в 1502 г. и като пристанище „Пиргос”, дадено под наем за 11 джизие хането през 1639 г.33. През 1502 г., когато „Пиргос” е споменат като местност в същия документ е отбелязано, че тя се е намирала в землищено на село Лъджа. Така до средата на ХХ век възрастните бургазлии наричаха Бургаските минерални бани. Още един пример за историческата повратливост. Днес Баните и близкото село Банево са квартали на пристанищен Бургас, а някога „Пиргос” е бил само една част от тяхното землище34.
    В грамотите на вселенските патриарси твърде често се говори за два манастира – „Свети Никола” и „Света Анастасия”. През продължителен период те са били поставени под егидата на ставропигиалния созополски манастир „Свети Йоан Предтеча”. Най-ранен е един аргировул на император Йоан VІІІ Палеолог, който датира от 1437 г. В него се говори за манастирчето, посветено на „Светия Чудотворец Николай”35. Островният манастир „Света Анастасия” е бил стабилизиран и съживен, според грамота на патриарх Иеремия ІІ в 1575 г. Това било осъществено от монасите Матей и Никодим36. По отношение на личностите, свързани със „Света Анастасия” не може да не ни направи впечатление името на на манастирския ктитор, сподвижника Матей. Защото 228 години след тази дата ние ще прочем върху иконостаса на манастирския католикон (църква), посветен на Света Анастасия датата 1802 г. и името на котленеца Матей Хаджигеоргюв, кото платил за украсата на църковния интериор и за втори път, заедно с Натанаил от Ганос и християните от Василико (Царево) допринесъл за възраждането на манастира след кърджалийските набези и руско-турските войни в края на ХVІІІ век37.
    От 1579 г. датира грамотата на патриарх Митрофан ІІІ, в която се подчертават заслугите на бившия Вселенски патриарх Нифон, който именно в манастира „Свети Николай Чудотворец и Помагащ на бедните” получил монашеското име Макрис. Той ходатайствал пред Вселенската
    10
    патриаршия „Свети Никола” заедно със „Света Анастасия” да станат ставропигиални, т. ест подчинени директно на Патриаршията, а не на съседната епархия, стига само да признават върховенството на най-отдавна ставропигиалния „Свети Йоан Предтеча”38. След преселението на монаха Макрис в отвъдното и двата метоха запустели и западнали. Те притежавали едно лозе, засадено със средствата и с личното участие на йеромонах Антим. Монасите от големия созополски манастир „“Свети Йоан Предтеча” взели мерки „Свети Никола” и „Света Анастасия” отново да се възродят стопански и да станат достойни за светейшото си предназначение39. Кризисните периоди в историята на манастира „Света Анастасия” сигурно са причина тук да не се откриват археологически материали от периода ХІІІ – ХІV век. От този период би могла да се датира само преупотребена в по-късни градежи строителна керамика. На островната суша открихме много фрагменти от френски порцелан. От производствените печати може да се заключи, че този порцелан се отнася към периода ХVІ-ХVІІІ век. В акваторията, при днешния каменен кей на острова, открихме изключително много фрагменти от късноантични и раннсредновековни амфори и една цяла амфора40.
    Според публикуваната от Пападопулос-Керамевс грамота на Вселенския патриарх Митрофан III от 20 февруари 1580 г., след средата на ХVІ век в делата на бургаския манастир „Света Анастасия” се намесил известният анхиалец Михаил Кантакузин, наследник на императорския род Кантакузини41.
    Потомци на византийския император Йоан VІ Кантакузин (1347 – 1353) се заселили в Анхиало още през ХV век. Михаил Кантакузин се прославил по цялото Западно Черноморие и в самия Цариград като богат наемател на анхиалските солници и на солните мини във Влашко. Той бил близък приятел на великия везир Мехмед Соколович и влиянието му се простирало дотам, че сменял патриарси на Вселенския престол. Манастирът „Света Анастасия” през десетилетията след 1550 г. също попаднал в неговата орбита. От цитирания документ не може да се разбере дали е бил дарител или само се е месел в неговата уредба. На 3 март 1578 г. знаменитият Кантакузин, наклеветен, увиснал на бесилката на входа на „палата” си в Анхиало. Крайбрежното население дълго го помнело и песен (трагуди) пеело за него42.
    В грамотата на Иеремия ІІ патронът на манастира на нос Акра Свети Николай е наречен „покровител на бедните”43. Този манастир според грамотата на патриарх Митрофан ІІІ от 1567 г. се намирал „на морския бряг близо до Акра”44.
    На нос Акра има солидна късноантична и средновековна крепост и там през 1973 г. беше откита колективна находка от 5 монети на Юстин І (1 екз.) и на Юстиниан І (4). Последната монета в находката, сечена в Кизик, датира от ХХІІ-та година от управлението на Юстиниан І, което
    11
    съответства на 548/549 г. Те се откриха до устието на голям долиум с монограм от буквите ANT, в горял пласт с дебелина 15 см45. Обстоятелствата около намирането на находката позволява да я свържем със славяно-аварските нападения на Балканския полуостров в средата на VІ век.
    Близо до манастира „Свети Никола” е било разположено село със същото име. Божидар Димитров приема, че то е съществувало още през периода ХІІ – ХV век46. Името на нос Акра се е запазило до наши дни. Извори от края на ХІХ век ни говорят, че тук се е намирал риболовният далян, собственост на манастира на „Света Анастасия”, носещ същото име – „Акра”47. Местното население нарича този нос освен „Акра” и „Акин”.
    През последното десетилетие на ХVІІ век остров Света Анастасия за първи път е бил нанесен върху картата на Николаос Витсен (Обр. 7). До голяма степен можем да бъдем сигурни, че островът с турското име „Кешиш адаса” (Остров на свещениците) върху картата на Ибрахим Ефенди от 1732 г. също е идентичен със „Света Анастасия48. На тази карта Бургас за първи път е нанесен със сегашното си име. На нея вече под името „Форос” е нанесен и средновековният “Порос” (Обр. 8). Оттогава насетне Бургас фигурира върху почти всички карти на Черно море. През 1781 г. върху „Карта на провинции България и Румелия” от Джовани Рици Занони Бургас е нанесен в най-вътрешната част на залива, който носи името „Lemani Foros”49. След посещението си през 1765 г. френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел отпечатва резултатите от наблюденията си малко преди края на ХVІІІ век и за първи път изтъква значението на Бургас в презморската търговия50.
    Проф. д.и.н. Иван КАРАЙОТОВ
    1 Трифонов, Тр. 700 наименования от Българското Черноморие (Справочник). Варна 2003, с. 20.
    2 ИБИ ХХІІ, Гръцки извори за Българската история Х. Съставили и редактирали Михаил Войнов, Василка Тъпкова-Заимова и Любомир Цончев, С., 1980, 138-148.
    3 Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974, с. 838.
    4 Гюзелев, В. Черноморски фронт, бр. 9002 от 26 август 1976 г., с. 4
    5 Bakalopulos, A. Les limites de l’empire Byzantin depuis la fin du XIVe siècle jusqu’à sa chute (1453)”. –Byzantinische Zeitschrift 55, 1962, 1, 57-65.
    6 Димитров, Б. Малки пристанищни крепости. – В: Български средновековни градове и крепости. Съставители Александър Кузев, васил Гюзелев, Варна, 1981, с. 438.
    7 Иречек, К. Цит. съч., с. 832.
    8 Лазаров, М. Некропол от ІV век на н. е. в Бургас. – Археология ІХ, 1967, кн. 4, 48-53.
    9 Добруски , В. Материали по археологията на България. – МСб. ХVІІІ, 1901, 704-812; Шкорпилови , Х. И К. Старовремски надписи из разни краища на България. – МСб. VІІ, с. 88.
    10 Кацаров, Г. Нови сведения за римските укрепления в България. – ОБАИ VІ, 1926, с. 22.
    11 Димитров, Б. Цит. съч., 1981, с. 429.
    12 Орачев, Ат. Приноси към палеографията и историята на Бургас. – ИНМБс 4 (Studia in honorem Ivani Karayotov), Бургас, 2002, с. 250, Карта 7.
    13 Сборник „Странджа – древност и съвремие”, 1990, с. 53.
    14 Симбирцева, Т. Бургмистер Николаас Витсен (1641-1717) и российское корееведение. – В: Ьльманах корееведение 1, Москва, Изд. Муравей, 1999, 110-132.

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: ПИРГОС - БУРГАС И РАЙОНЪТ НА БУРГАСКИЯ ЗАЛИВ - ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ

    Писане  Булти on Пон Апр 08 2013, 11:46

    супер

      В момента е: Сря Дек 13 2017, 20:39