Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    ЛЕГЕНДАРНАТА И РЕАЛНАТА УРДОВИЗА

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    ЛЕГЕНДАРНАТА И РЕАЛНАТА УРДОВИЗА

    Писане  Jorestes on Сря Мар 20 2013, 08:13

    ЛЕГЕНДАРНАТА И РЕАЛНАТА УРДОВИЗА

    Непосредствено до днешното Китен може да се видят внушителните останки на крепостта Урдовиза. Тя се намира на едноименния полуостров, чийто име идва от далечната бронзова епоха в древна Тракия. Сега тук е запазена крепостната стена, която е преграждала полуострова откъм сушата. Ако се направят разкопки от външната страна, със сигурност ще се открие, че тя е запазена на височина повече от 3 - 4 м. Тази стена датира от епохата на късната античност и Средновековието, оставило сочни легенди за миналото на това забележително място, където Странджа и морето си разменят динамични прегръдки. При безветрие, когато застине морето, в неговата огледална повърхност сякаш се оглеждат хилядолетията и от тях изплуват царствените отражения на древни царици и царе. За тях има и легендарни, и исторически сведения. Понякога човек трудно може да ги разграничи, респектиран и обаян от богатството на образи, археологически материали и писмени сведения за този прекрасен кът от България.
    Старото име на Китен „Урдовиза” е безспорно свързано с древните траки. Докато първата му съставка трудно може да намери обяснение, то втората „виза” се е запазила като име на тракийски град, столица на одриските царе през последните векове на царуването им. Останките на тракийската Бизия сега се намират при днешния град Виза в Южна Странджа. Най-забележителните бизийски владетели са управлявали оттук царството си като васали на Рим през епохата на Август, Тиберий и Калигула. Историята е съхранила имената на Реметалк І и неговия син Котис, който бил приятел на знаменития римски поет Овидий. По време на заточението си в черноморския град Томи (Констанца) този римлянин е посветил цяла поема на бизиеца Котис. След обявяването на тракийското царство за римска провинция Тракия през 45/46 г. след Хр. принцеси и принцове от визийската династия са станали владетелки и владетели в древните черноморски области Боспорското царство (п-ов Крим) и Армения. Вероятно в общопонтийската слава на бизийската династия се крие тайната за царствената природа на героините на странджанските легенди и песни Мария и бяла Стана Урдовизка, които имали царски корен. Само през тракийско време в Странджа е имало забележителни царици като Пютодорида и Полемократия, които биха могли по-късно да населят тукашните легенди.
    Най-старите археологически находки бях открити при подводните проучвания в южния залив на Китен. Те датират от първата и средната фаза на бронзовата епоха (2 500 - 1 500 години пр. Хр.). Най-напред керамика от този период се появи при експедицията “Понтос-73” през 1973 г. През осемдесетте години и експедиция „Космос”, водена от проф. Велизар Велков, се натъкна на подобни находки.
    Базата за подводни изследвания – Созопол, проведе тук мащабни проучвания във връзка със строежа на пристанището. Беше изследвана значителна площ под водата. Открити бяха оръдия на труда от рог, камък и кост. Сред находките заслужава да се постави ударение върху два каменни калъпа за отливане на бронзови брадви, върху една бронзова кама от ІІ-то хилядолетие пр. Хр., една култова брадвичка, един глинен идол „седяща жена” (изключително рядък) и един костен идол. Най-масова е керамиката - повече от 20 цели съда и над 500 фрагментирани. Костният материал – рогове, кости на различни животни, включително и коне също правят впечатление с огромното си количество. Това обаче, което най-силно впечатлява, са запазените дървени колове от къщите, които някога са били на брега на река Караач, сменила коритото си през хилядолетията. При повишаване нивото на Черно море тези колове са попаднали под водата и на това дължим съхраняването им. Дендрохронологическите изследвания, предприети от американски учени, позволиха да се състави специална таблица за датиране на дървените находки в целия район на Черноморието и Пропонтида (Мраморно море). През 2000 г. подводните проучвания продължиха съвместно с Американския институт по подводна археология. Те обаче сега са съсредоточени върху останките на един потънал кораб от късното Средновековие и за него ще говорим по-нататък. В акваторията на Урдовиза и от север и от юг са открити ранни каменни котви, съответствуващи по хронология на бронзовата епоха. Намерени са и оловни котви от класическата древност. Те обаче трудно могат да се свържат със споменатата от Хекатей крепост Бориза, отбелязана по повод похода на персийския цар Дарий срещу скитите.
    От ранния период на античността (края на V век пр. Хр.) датира надгробната епиграма, намерена в укрепена вила на десния бряг на река Караач, на около 200 м. от устието. Епиграмата гласи:
    „Аз, Сатир, син Херагоров, възпитан приживе в Перинт, извършил чутовни дела, тук почивам.
    Херагор, син на Сатир”
    Тук се сблъскваме с имената на три поколения колонисти. Дядото и внукът носят името Херагор. Сатир е бащата на младия Херагор и син на стария. За него се казва, че е възпитан в Перинт – град на брега на Мраморно море, прекръстен през късната античност Хераклея (днес Ергели). Надгробният надпис е в стихотворна форма (хекзаметър) и заедно с надписа върху прочутия релеф от Созопол, посветен на Дейнес, син на Анаксандър е второто по древност стихотворение, открито в днешните български земи.
    Произходът на Сатир от Перинт недвусмислено говори, че тук е била основана търговска фактория от град Перинт, който по това време (края на V век пр. Хр.) бил верен съюзник на Атина. Косвеният извод, който произтича от този факт е, че територията на древна Аполония (Созопол) не е достигала до Урдовиза. Странджанският бряг със сигурност е бил твърдо владян от самите траки и затова техните топоними като „Урдовиза” са оцелели през хилядолетията и се употребяват и до днес. Това би могло да е причината топонимът да достигне до нас под различни форми „Вердизо”, „Вердузо” и даже „Пордовиза”.
    Според Певтингеровата карта, достигнала до нас в пергаментен свитък от ХІІІ век, но отразяваща пътната мрежа в Римската империя от ІІ - ІІІ век някъде в района на Урдовиза се е намирала пътната станция Буатико. От Тера, която се е намирала на полуострова, завършващ с „Маслен нос”, до Буатико разтоянието било 10 мили. Въпреки че разстоянието по суша от района на „Маслен нос” до Урдовиза в общи линии съвпада, този топоним се среща само тук и засега е трудно да се коментира.
    Независимо от своята внушителност, запазена и до днес, крепостните съоръжения на полуостров Урдовиза доскоро не са изследвани с разкопки. През последните десетина години доцентите Христина Панайотова и Методи Даскалов проведоха разкопки и разкриха големи сектори от вътрешната страна на крепостната стена. Разчистиха и една доста внушителна стълба към крепостните бойници. Те се натъкнаха и на ранни антични пластове.
    Във вътрешността на крепостта в края на XIX век братя Шкорпилови са видели основи на църква с три апсиди. Пред стената и сега се забелязват следи от ров, а извън укреплението някога е имало ями за съхраняване на зърнени храни.
    През Средновековието селището Урдовиза е отбелязано на десетки карти, споменава се и в италианските портулани, но останалите писмени извори са твърде пестеливи по отношение на него. Безспорно е обаче сведението, че през декември 1351 г. (според проф. Гюзелев, 1352 - според Б. Димитров) крепостта Урдовиза е била превзета от една генуезка ескадра и впоследствие обложена с контрибуция от 10 00 номизми (перпери). Когато съобщават този факт, историците се позовават на Генуезката сметководна книга за войната от 1351/52 г. и на византийския автор Алексий Макремболит. Малко по-късно - през 1366 г., край Урдовиза преплавали корабите на западния рицар Амедей Савойски, без да я засегнат. Вероятно богатата преди това пристанищна крепост е била напълно изтощена финансово след предходния набег на генуезците. Академик Гюзелев смята, че през следващата 1352 г. Урдовиза и другите южночерноморски градове по Странджанското крайбрежие били предадени от генуезците на българския цар Иван Александър. След победата в морска битка в Босфора на 13 февруари 1352 г. генуезката флота, сразявайки византино-венециано-каталонската морска коалиция, започнала да се чувства господар в Черно море. Адмирал Паганино Дория дори открил консулство и ложа в Стълба към бойниците на късноантичната и средновековна крепост на полуостров „Урдовиза”. Снимка: Галина Ушева.Откриването на съд от бронзовата епоха от експедиция „Понтос`73”. На борда на кораба „Пионер” авторът обяснява на водолаз от Водолазния клуб при Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) – Бургас, през есента на 1973 г. На пейката пред тях се вижда още един съд от бронзовата епоха и много фрагменти от античността и късната античност.Крепостната страна, открита при разкопки на доцентите Кръстина Панайотова и Методи Даскалов. Снимка: Галина Ушева.Надгробната епиграма, открита в античното селище на десния бряг на китенската река „Караач”.Карта на полуостров „Урдовиза”, осъществена, когато там нямаше толкова много сгради и спортни площадки.Ранновъзрожденският кораб в южната акватория на „Урдовиза”. Снимка от архива на Центъра по подводна археология в Созопол с директор асистент Христина Ангелова.




    Водолаз над кила на кораба.Разместване на елементи от укрепването на брега на полуострова от последната февруарска буря. Снимка: Галина Ушева.Несебър и подтикнал интензивна дипломатическа совалка между генуезката Пера на Босфора и Търновград през Месемврия. Така цар Иван Александър едновременно поддържал връзки с победените венецианци чрез консулството им във Варна, а с генуеците чрез Месемврия, където вероятно е било постигната споразумението за преминаване на Урдовиза към пределите на Търновското царство през пролетта на 1352 г.
    Според историческото писмо на Лауро Овирини, писано в Константинопол Урдовиза е паднала под турска власт чак в 1453 г. заедно с останалата част от нашето Южно Черноморие. По повод настъпването на османския период, си заслужава да споменем и легендарните свидетелства за Урдовиза. Защото нейната богата история не е оставила подробни свидетелства в писаната история, но за сметка на това странджанските легенди не я пропускат.
    С Урдовиза е свързана една легенда, която сигурно е възникнала през ХІХ век сред просветеното крайбрежно население. Според нея гръмовержецът Зевс имал три дъщери Агата, Виза и Сиза. Те станали основателки на градовете Агатополис, Урдовиза и Созополис и дори им дали съответните имена. Българското население обаче не знае нищо за Виза, а според запазените предания тук се е подвизавала владетелката Мария, в други варианти - Стана. Именно „Бяла Стана Урдовизка” станала причина да се обособи прословутата „Хасекия”. Преданието за нея съдържа елементи от прадревния сюжет за Троянската война. Тук обаче хубавата Елена е заменена от „бяла Стана” (Мария), на която Средновековието придава войнските качества на амазонка. В началото легендарната странджанка не се подчинила на султанската заповед и не предала крепостта. Дори единият от вариантите на преданието я прави ездачка, която препуска с коня си (ата) през хълмистата планина, за да запази колкото може по-обширна територия свободна и подчинена директно на самия султански двор, където тя щяла да стане господарка. Бяла Стана успяла да обиколи 12 (или 17) странджански села, яздейки в неистов галоп и там, където атът й издъхнал заливът получил името „Атлиман” - сега северният залив на Китен. През онова далечно време султанът не бил придирчив като днешните западноевропейци и не изпратил инспектори да наблюдават тази странджанска кушия. Всяко село се отчитало пред владетелката със съвсем отпочинал жребец. Все пак първият ат, когато станал последен, издъхнал, слава Богу, на самия финал. Териториалните елементи в преданието и активната роля на коня навеждат на идеята, че тази легенда съдържа някакви елементи от тракийската древност. Само че Пютодорида и Полемократия стават Мария и Стана, тракийският конник сменя пола си (според единият от вариантите съвсем не го сменя), а ролята на римляни играят турците. Някои автори се опитват да съчетаят данните от тази легенда със султански ферман, издаден от Мехмед І (1413-1421 г.). Това обаче не съвпада с датата на окончателното падане на Урдовиза под турска власт през пролетта на 1453 г. малко преди самия Константинопол. Единствено сигурна в легендата е само частицата „виза” от названието на мястото. Тя остава непокътната от ръждата на времето и блести до днес със сиянието на злато устояло през хилядолетията.
    Както всяко забележително събитие и падането за Урдовиза е възпято в една драматична, изпълнена с верска непримиримост песен. Тя естествено не прелива от исторически факти, а изразява само духовното състояние на бяла Стана:
    Прочула се бяла Стана,
    бяла Стана Урдовизка,
    от град в града Цариграда.
    Де я зачу сам си царят,
    сам си царят, бре турчинът,
    та пруоди триста души,
    триста души църни турци,
    църни турци анадолци,
    да я земат за царица.
    Отишли са и я зели.
    Турили я в гимийката,
    лъзнали я по морето.
    Най-големьят хи думаше:
    Мари Стано, бяла Стано,
    бяла Стоно Урдовизка,
    обърни се та погледни -
    вашто село огън гори,
    вашто село, ваште къще.
    Отговаря бяла Стана:
    - Нека гори да изгорят,
    мойта майка и мой татко,
    че си бехме девекь брата,
    девекь брата, девекь сестри.
    Тях дадаха в нашто село,
    в нашто село, наша вяра.
    Мен дадаха в друго село -
    в друго село, в друга вяра,
    друга вяра - на турчина.
    Някои автори предполагат, че като населено място Урдовиза е съществувала до ХVІІ век. Притиснато от казашките морски експедиции, по-голямата част от населението, според тях, се е преселило във вътрешността на Странджа и е образувало село Визица. Все пак това е само едно предположение, но дори и да го приемем трябва изрично да подчертаем, че пристанище Урдовиза продължава да съществува и през ХVІІІ и ХІХ век. Около средата на ХVІІ век френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел говори за селата Дурде, Визе и Адалиман, които явно съответствуват на Урдовиза, през 1786 г. австриецът Венцел фон Броняр го споменава под името „Поровиза” или „Портовица” и според него това е дало името на цялата долина на река Караач, която се казвала „Портовица дереси”. Така стигаме до ХІХ век, когато пристанищата на Урдовиза спонтанно продължава да навлиза в българския фолклор, а сигурността на тукашните скели раждат легендата за преградения със стена и вериги залив. Това си заслужава да се провери с подводни проучвания.
    Голямата значимост на удобните пристанища при Урдовиза се подчертава в песента за чорбаджи Тодор от Гьоктепе (Звездец). Тук като признак на благоденствие се сочат трите някогашни „скели”:
    “- Що ми е холан и какво?
    до три ми скеле работят:
    Атлиман и Урдовиза
    и на Караач кересте…”
    Този текст датира от епохата на българското Възраждане и затова ни подтиква да подчертаем, че ако подбалканските градчета и районът около Велико Търново имат основание да се гордеят с великолепните творби на българските резбари, то самите стари пристанища при новото Китен дават основание за една личност, усетила новото време, да се гордее с тях.
    При подводните проучвания бяха открити три потънали кораба. Единият от тях е подробно проучен и сега българо-американската експедиция подготвя изваждането му. Според публикацията на Калин Порожанов, корабът има дължина 22 м. и е широк 3 м. При изследването му са открити 5 глинени кани-стомни с профил на устието, подобен на трилистна детелина. Те са гледжосани т.е. покрити са с тъмнозелена глеч. Намерена е също така паница със сграфитоукраса. Намерена е също така част от кухненската посуда - медни казани и една дървена лъжица, парче от свинска кожа, фрагмент от рогозка, части от въжета, карбонизирали се железни предмети, сред които една желязна халка и др. Една дървена апликация с изображение на християнски кръст е позволила на изследователите да стигнат до заключението, че корабовладетелят и екипажът са били християни. Този кораб е датиран от изследователите в периода от ХVІ до ХVІІІ век. Значи той е принадлежал на един предшественик на живелия в първата година на ХІХ век чорбаджи Тодор от Звездец, по точно на един от търговските партньори на производителите на дървен материал и скотовъдни блага от този район на Странджа.
    През ХІХ век на п-ов Урдовиза се е намирал чифлик на бургаския гражданин Димитър Бракалов. Според едно „Сведение за държавната гора „Хорозлар”, публикувано от Димо Станчев в книгата „Приморско” (с. 248-256). Бракалов купил Урдовизкия чифлик от една ахтополска вдовица, споразумявайки се и с чорбаджи Киряк* от село Мързево (Кондолово). След Освобождението и особено след като в 1912/13 г. Урдовиза минал в пределите на България, са се разиграли тежки съдебни баталии между Бракалов и държавата за правото на собственост върху гората в „Хасекийския соват”. След смъртта на видния бургазлия, родом от Калофер, съдебното оспорване продължили неговите наследници. Те обаче нямали крепостен акт за цялата територия и поради това не спечелили битката. Има вероятност обаче фамилията Бракалови все пак да е притежавала документи за някакви парцели в спорната територия. Интересно дали в ново време по Закона за горите пак няма да се разиграят нови съдебни битки. Някога приморската гора е била апетитен хап, защото дървените въглища, произвеждани тук нямали нужда от далечен транспорт. Сега това е прекрасен терен за туризъм и освен това той е извън защитените територии на парк „Странджа”. Сградите от първо вдовишкия, а после Бракаловия чифлик на Урдовиза, макар че датират от ХVІІІ - ХІХ век, сега също са археологически останки. През 1931 г. тук се заселили преселници от Източна Тракия от селата Петра, Яна, Мажура и от Бунар хисар. При застрояването на новото селище в началото на 30-те години тук били построени 14 къщи. Първите заселници били Стоян Диханов, Иван Вълков, Атанас и Сава Георгиеви, Христо Будников и други. Още същата 1931 г. живеещите в Китен се присъединили към Горско-производителната кооперация “Момчов гьол”, основана преди това от жители на село Урузово (прекръстено в 1923 г. Стамболийски и по-късно Фазаново). През следващата 1932 г. се присъединява към Странджанския районен горско-кооперативен съюз. От архивни справки става ясно, че през 1937 г. в Китен е имало 45 домакинства и 181 жители. Само след две години (1939 г.) семействата порастват на 57 и 48 души работят в Горската кооперация.
    Има данни, че през сезона 1940/41 г. скелята „Атлиман” е работила изключително интензивно и оттук са били изнесени 1 741 093 кг. въглища за близки и далечни средиземноморски страни. (Скелите на Урдовиза вече са били изоставени през ХХ век). Те са били произведени от горските кооперации на Граматиково, Велика, Визица, Кондолово и близкото Лозенец. Китенската кооперация произвеждала дървени въглища в местностите Райна, Гарван, Попов лонгоз, Каинът, Капка и др. Легендарният китенски залив „Атлиман” станал име на горската кооперация в село Писменово. Документи от 1938 г. са съхранили имената на китенските въглищари Евтим Панев, Тодор Г. Славов и Михаил Атанасов, а през 1939 г. на Кръстьо Карамфилов и през 1942 н Васил Димитров, дошъл от село Катунище.
    С писмо на МВР № 3765 от 15.06. 1932 г. от „населено място” Урдовиза става „село”. През 1932 г. не закъснява и построяването на училището, в резултат на даренията и труда на първите жители. Пръв учител е бил Димитър Запрянов. От 60-те години на ХХ век насам Китен бързо се развива като курортно селище. Местното читалище е основано през 1947 г. и през петилетката на революционен ентусиазъм е получило името „Свобода”. Построени са много почивни станции, спортна база, къмпинги и др. Първоначално селището носело името Урдовиза. Името Китен получава през 1937 г. със Заповед № 1689, обнародвана на 27.09.1937 г. На 16 октомври 1981 г. село Китен е обявено за квартал на град Приморско.
    Проф. дин Иван КАРАЙОТОВ
    __________________
    * Прадядо на Продан Проданов, кмет на Бургас през 90-те години на ХХ век

      В момента е: Нед Окт 22 2017, 14:42