Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3569
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА

    Писане  Jorestes on Пон Фев 04 2013, 08:24


    СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА


    Византийците постоянно търпят поражения край морския град

    Ахтопол - древното пристанище на Странджа

    Жителите на областта първи подкрепят бунта на Асен и Петър

    Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ


    Ахтопол, или Агатопол, като се е наричал той през Средновековието, е бил разположен на днешния Ахтополски полуостров. Останките от крепостта на това място са внушителни - отделни части са високи до 3-4 м. Макар и сравнена със земята, линията на крепостната стена може да се проследи по цялата брегова линия на полуострова. Стената при провлака е широка 2,80 м и 1,5 до 2 м в стръмните участъци на североизточния бряг. Изградена е от едри ломени камъни, споени с хоросан, в който са примесени счукани тухли и керемиди. На места ясно се виждат петредови пояси от тухли.
    Възникването на селището при Ахтополския полуостров вероятно трябва да се отнесе към VI - V в. пр. Хр., според датировката на намерените тук археологически находки (монети, керамични съдове, котви). В лоцията на Ариан, съставена през 131 г. от Р. Хр., е отбелязано, че на 250 стадия от Херсонес (Маслен нос), което е разстоянието до Ахтопол, има пристанище Авлеутейхос. Но защо и кога Авлеутейхос е получил името Агатопол, засега остава неизвестно. Неизвестно е и кога е бил укрепен с крепостна стена. Вероятно това е направил император Анастасий в края на V в. - началото на VI в., когато според някои сведения са били укрепени някои черноморски градове на империята.
    През 812 г. градът е бил завладян от българската войска. Днешният Ахтопол ще да е бил вече значителен град, щом като името му е заслужило да бъде изсечено на една от колоните в Плиска. Той остава в границите на България до 971 г. Сведения за гражданската и църковната история на Ахтопол в годините на византийското владичество липсват. Името му се появява отново по време на въстанието на братята Асен и Петър против византийската власт, когато през пролетта на 1187 г. българските войски преминали старопланинските проходи и се установили на лагер край Ахтопол.
    От какво е обусловено това внимание към една периферна област на българските земи? Отговорът може да се намери в обяснението на византийския хронист Никита Хониат за причините на въстанието - масовото недоволство на скотовъдното българско население от допълнителните данъци, изземвани в натура. Той твърди, че освен около Търново, масово надигане на населението имало и в крепостите около Анхиало (днес Поморие). Ниските хълмове на тази част от планината, умереният средногодишен климат благоприятствали развитието на скотовъдството. Странджа е била един от основните източници за задоволяване потребностите на столицата от месо. Засегнати от допълнителните натурални данъци, странджанските селища изглежда са били между първите въстанали области и походът на Асен и Петър към Ахтопол през в 1187 г., а и последвалите акции на българските въстаници в този район са имали за цел да подкрепят населението в едно от основните огнища на българското освободително движение.
    Действията на Асен и Петър се увенчават с успех. При сключването на мирния договор през 1188 г. между България и Византия Странджанската област останала в територията на България.
    Името на Ахтопол се споменава отново в съчиненията на византийските автори през 1263 г., когато цар Константин Тих-Асен решава да нанесе изпреварващ удар върху империята. Една българска армия, разположена в Ахтопол, навлязла през странджанските проходи в Източна Тракия и разгромила византийците при Виза (в южните поли на Странджа). След последвалото византийско контранастъпление Константин Тих се оттеглил без бой и Ахтопол бил превзет.
    Той е върнат в пределите на България едва по времето на царуването на Светослав Тертер, който през 1304 г. при моста на р. Скафида (при оттока на Мандренското езеро) разбива византийската армия. Така градът отново е станал български - до есента на 1366 г. Ако се съди от обстоятелството, че Ахтопол е отбелязан във всички портолани и морски карти от този период като добро пристанище, ясно е, че оттук са се изнасяли стоките, които районът на Странджа е могъл да предложи. Все от това време са и няколко медни монети на Иван Александър, намерени в Ахтопол.


    Археолозите доказват, че първите заселници са от преди 5000 г. пр. Хр. По-късно траките, създали в началото първото хилядолетие пр. Хр. крайбрежно селище. То съществувало и през X-VI в.пр. Хр., за което свидетелствуват различни видове котви, съдове и късчета от сива тракийска керамика. Траките добре познавали морето, корабоплаването, риболова и лова, рудодобива и много занаяти, търгували с много народи и племена, отличавали се с висока култура, били прочути пирати.
    С настаняване на гърците след VI в.пр. Хр. по Западния бряг на Черно Море, създаването от Милет, на прочутия в древността със своето богаство и култура град Аполония Понтика/Созопол/ се свързва и основаването на Ахтопол. От пристанището на Ахтопол са изпращани кораби до Милет, Мегара, Атина и други средиземноморски градове. Ахтопол е бил известен и богат крайморски град, които за да се предпази от честите пиратски нападения, построява здрава крепостна стена. Градът е наречен Авликон Тихос /стената на тихос/ или дворцова стена /укрепление/.
    Основаването на Агатополис към 430 г. пр. Хр. от Атина като "Полития" /град-държава/ се свързва с управлението Перикъл. Намерени са части от амфори, декоративни керемиди, окрасени с яйцевиден орнамент /йонйска кима/, елинистична крепостна стена италийски амфори от Западното Средиземноморие /първата полвина на I в. пр. Хр./, два старогръцки надписа разкриващи значението на града. Това доказва, че в края на V в. пр. Хр. тук е съществувала атинска колония /клехурия/ под името Агатополис - от гръцките думи "агатос" /добър/ и "полис" /град/ , богат пристанищен и търговски град с интересна политическа и културна дейност. Предполага се, че един век по късно Агатополис сече свои бронзови монети.
    По време на Одриското царство /460-340 г. пр. Хр./, градът запазва своята самостоятелност и икономически се замогва, но македонския цар Лизимах му отнема автономията. Агатополис от средата на I в .пр. Хр. е в пределите на Римската империя и превърнатото в укрепно военизирано селище с пристанище, използвано в непрекъснатите битки с тракийското племе тини. За това съдим от намерената плоча, поставена на Капитола в Рим с надпис: "В чест на Свет, син на тривиат от Агатополис, за подвизите му в Юдея 86 г. пр. Хр. и от римска карта /I в.пр.Хр./", съхраняван в Нюйорския университет. За противопоставяне на варварските набези в началото на II в. сл. Хр., на мястото на старата охранителна стена се изгражда нова, по-здрава крепостна стена. За снабдяването с вода са построени няколко кладенци и оловен водопровод, а два тайни изхода в крепостната стена са водили към питейния източник и северния залив.
    Интересна е историята на Ахтопол по време на византийското владичество и особедно след създаването на българската държава от хан Аспарух през 681 г. Странджа и селищата по западния черноморски бряг през следващите векове, в резултат на непрекъснатите войни често променят своята принадлежност - от Византия към България и обратно. От надписа на каменна колона в Плиска се разбира, че в 812 г. Хан Крум разгромява византийските войски и крепостта Агатополис е покорена. От 864 - 894 г. градът е извън границите на българската държава. Император Лъв 6 Мъдри обявява Ахтопол през 885 г. за епископия, подчинена на Адрианопол /Одрин/.
    След въстанието на братята Асен и Петър /1185 г./, през 1187 г. те се установяват на стан край Ахтопол и с помоща на местното население го включват към България.
    Тежки години настъпват след 1204 г., когато кръстоносците завладяват Константинопол, победени през 1206 г. от цар Калоян. В 1206 г. Ахтопол и областта са нападнати и ограбени от латините, които не успяват да превземат крепостта. До 1233 г. според мемоарите на Андреа Дандало, често е нападан от венецианските пирати на Джакомо Доро - "При тези нападения градът беше ограбен и упостошен".
    По време на цар Иван Асен II /1218 - 1261 г./ Агатополис отново е в българско владение.
    През 1263 г. болярина Мицо предава Аполония ,Месембрия и Агатополис на Михаил VIII Палеолог. Същата година цар Константин Тих /1257 - 1277 г./ остановява своя стан край града, средоточава голяма войска по долината на река Арезву /Резувска/, превзема Виза, но понася поражение при Вриси /Бунар Хисар/, остъпва и около 40 г. Агатополис е към Византийската държава.
    Към България е присъединен от цар Светослав Тертер /1300 - 1321 г./. Следващите години до1322 г.са изключително успешни - градът е важно пристанище, търгува с Константинопол, Гърция, Венеция и Генуа, издига се като религиозен център.
    От 1322 г. Ахтопол е към Византия, но след блестяща победа на цар Иван Александър /1331 - 1371 г./, на 18 юли 1332 г. край р.Русокастро, цялото Южно Черноморие е присъединено към България и сключен дълготраен мирен договор.
    Граф Амедей VI Савойски, на 4.10.1366 г. го завладява след дву-месечна обсада и предава на Византия.
    Историята на падането но Агатополис и Южното Черноморие под османско робство не е напълно изяснена. След превземането на Одрин в 1389 г.тук е преместена митрополията. Ахтопол, след няколно месечна обсада е превзет на 15.04.1453 г. от ген. Караджа бей. В 1498 г. Ахтопол, се споменава като център на нахия /околия/ в кааза /окраг/ Анхиало с 12 села и 158 семейства.
    От средата на XVI в. градът оживява, развивасе и забогатява. Завърналото се от Странджа население строи нови къщи, кей, кораби за турска флота, изнася за Цариград дърва, дървен материал и дървени въглища, риба.Турската власт решава "да определи специален закон за град Агатопулу /Ахтембулу/, такса /гюмрюк/" за внесени или изнесени стоки.
    Интересни сведения дават френският пътешественик д'Омер фон Хел, който през 1845 г. пише, че Агатопол, построен върху руините на крепостта Агатополис е гъсто застроен, с тесни и криви улички, застлани с калдаръм, с 600 къщи, дървен кей и корабостроителница.
    По време на Руско-турската война от 1877 - 1878 г., в Ахтопол е настанен малък гарнизон с командир Юсуф паша, чиято цел е охрана на града и снабдяване на турската армия с добитък от селата. Напрразни са надеждите на българското население, че с подписване на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. Одринска Тракия ще бъде част от България. Следват несправедливите решения на Берлинския договор и Странджа отново е под турска влас, а час от населението се изселва в свободна България.
    До 1913 г., по богатство сред черноморските градове Ахтопол е след Варна и Бургас.
    При подготовката на Илинденско - Преображенското въстание, районът на Царево и Ахтопол попада съгласно решението на конгреса Петрова нива /"Странджанското Оборище"/ от юли 1903 г. в участъците на войводите П. Шиваров - Граматиковски, Ц. Куртев - Иниадски и П. Ангелов - Пиргополски. На 20 юли - Илинден 1903 г. въстанието избухва в Македония, а на 06 август - Преображение и в Одринска Тракия. В Странджа са освободени много селища, създадена е Странджанската република просъществувала 26 дни.Ахтопол е освободен на 06 август към 9 часа от въстаниците на воиводата Ц. Куртев. Изгорени са архивите, избран е комендант и ръководство от 10 души. Но както ще отбележи в своите мемоари М. Герджиков, във въстанието не се включват представетели на гръцкото население, което за района около Ахтопол е преобладаващо. Изплашено, турското правителство изпраща за неговото потушаване над 40000 редовна турска армия. Турската власт проявява невиждана жестокост - опожарени са 66 села, 17745 изгорени християнски къщи, изклани и избити 2565 души, много жени и моми обезчестени, 12880 обездомени, 20000 изселени. Така завършило славното Илинденско - Преображенско въстание през 1903 г. Към българските земи потеглят хиляди бежанци.
    С голяма надежда населението от Източна Тракия посреща Балканската война от 1912 г.
    България настъпва с три армии, а пряко свързана с освобождението на Източна Тракия и Странджа е 3-та армия, командвана от прославения генерал Радко Димитриев. На 05.10.1912 г., в турската част на Странджа навлиза сформираният в Бургас отряд доброволци от участници във въстанието през 1903 г. и младежи, родени в поробените български територии под ръководството на войводата М. Герджиков и Д. Аянов, които освобождават Василико, Ахтопол, Резово, М. Самоков и се установяват в района на Мидия. Военните действия се развиват светкавично. Българските войници проявяват нечуван героизъм. Следват блестящите битки край Бунархисар и Люлебургас, Одрин и др., които принуждават турското правителство да поиска примирие. В резултат на недалновидната политика на цар Фердинанд след Междусъюзническата война през 1913 г., Източна Тракия отново е завзета от турските войски, които безпрепятствено преминават линията Мидия - Енос. С подписване на Цариградския договор от 29.09.1913 г., на България са върнати селищата между залива Атлиман, резовска река и М. Търново, където се заселват хиляди български бежанци от Одринска Тракия. В Ахтопол заселниците са от селата Яна, Бунар Хисар, Колибите, Блаца, Цикнихор, Пенка, Чонгора, Кору дере и др.
    С големия стихиен пожар на 20.10.1918 г. /вероятно умишлен/, красивият град с дву- и триетажни богати къщи, магазини и складове, църкви и параклиси изгаря, в т. ч. и голямата митрополска църква "Успение Богородично". За местното население настъпват отново тежки години. По-късно Ахтопол гори на 26.10.1935 г. - изгарят къщи, новопостроената маслодайна фабрика на Д. Коларов и общината в къщата на Ст. Иванов, и през лятото на 1945 г., когато изгарят осем стари дървени къщи, с което напълно е унищожен красивият старинен град.
    Периодът до 1939 г. е изключително успешен - до 1930 г. са построени 86 бежански къщи, много масивни къщи на местните първенци, магазини и работилници, моторната мелница на братя Караниколови, водопровод с резервоар и 22 чешми, улици, общинска сграда, поща и митница. Развиват се риболовът, земеделието, дърводобивът и въглищарството, търговията, износът. Учредяват се клон на Морски сговор, горска кооперация "Гранит", Тракийска организация, организации на БКП и БЗНС, читалище "Хр. Ботев". В края на 1930 г. Ахтопол наброява 168 къщи и 1195 жители.
    В началото на XX в. Ахтопол е малък черноморски град, с утвърдена инфраструктура, който благодарение на ускореното и модерно архитектурно строителство непрекъснато се развива и мени своя облик, възвръща старата си слава на красив град и туристически курорт, известен далеч зад пределите на България.
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3569
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА

    Писане  Jorestes on Чет Фев 07 2013, 08:35

    Град Царево

    /Василико, Мичурин/ е разположен на малък залив на около 70 км югоизточно от Бургас. В акваторията на Царево, на 3 км. северно от града /къмпинг “Арапя”/, са открити

    археологически останки от късната античност.

    При подводни археологически проучвания са извадени амфори от ІV-VІ в. и вносна червенолакова керамика, произведена в Константинопол, Сирия и Северна Африка. На южния полуостров има останки от средновековна крепост.

    С името Василико /Василику/ градът се споменава още през ХІІв от арабския географ Идриси. Османотурски документи регламентират статута на пристанището Василикоз през ХV-ХVІв. Тогава то се е намирало при днешния квартал Василико /Старо Василико/ между две големи скали и било изложено на източните ветрове. Турският пътешественик Евлия Челеби през 1662г. отбелязва тук малката

    крепост Василикоз Бургас.

    Крепостта представлявала четириъгълна постройка върху един хребет на брега на морето. Около нея е имало много лозя. Заливът между двете крайбрежни скали представлявал пристанище, където могли да спират и “най-големите котви” /кораби/, но той не бил в състояние да осигури защита на съдовете при силни източни ветрове, поради което корабите обикновено го отбягвали.

    Василикоз фигурира в данъчните регистри на каза Анхиало /Поморие/ от втората половина на ХVІІ и ХVІІІв.

    През 1787г. австрийският посланик в Цариград Венцел фон Броняр споменава, че градът Василико имал 200 къщи, а в пристанището му спирали много кораби.

    Половин век по-късно, през 1829г., Енехолм също отбелязва, че Василико има 220 къщи, чието население се занимава главно с корабостроене и риболов. Според друг източник през 1831г. във Василико можело да се преброят 434 къщи, в които живеели 1800 жители. По същото време от пристанището му тръгват с два товарни кораба първите изселници за Русия – все българи от странджанските села.

    Старият град Василико бил разположен в южната част на залива, където сега е квартал Василико на Царево .

    Освен с риболова градът е бил известен и с развитото си корабостроене, улеснено от изобилието на великолепен дървен стоителен материал, който се добивал в Странджа.

    Особена характеристика на сторените във Василико плавателни съдове бил издигнатият остър вълнорез, наричан според моряшката терминология “карина”, поради което жителите на Василико носели прозвището “какарини”. В корабостроителницата му се строели малки и средни кораби от типа канци, чекета и гемии.

    През първата половина на ХІХв. Василико разполагал с флотилия от 42 кораба. Няколко десетки от тях били 200 тонови шфуни, баркове и тримачтови платноходни гемии.

    По това време в града имало пет риболовни сдружения, които разполагали и обслужвали десет таляна. Освен на рибарите имало и сдружения и на капитаните, на корабостроителите, на корабособствениците и на търговците. Те осигурявали брашно за населението и за корабите, които спирали тук да набавят провиции. От лозята в околностите се добивало до 6000 ведра вино годишно. Чрез своето пристанище Василико поддържал връзки по море с Цариград и пристанищата на Мраморно, Егейско и Средиземно море.

    Стопанското развитие на града и неговите презморски контакти го превръщат и в културно средище за региона. В средата на ХІХв. в него се открива гръцко училище, където получават образование и много деца от българските села в Крайбрежна Странджа. То допринася съществено за гърчеенето на много български семества от селищата по Черноморското крайбрежие на Странджа.

    Съхранена е интересна легенда за основаването на гр. Василико. Според нея първите заселници идват от унищоженото от турците българско село Босилково в Айтоския дял на Източна Стара планина. Част от жителите му, които се спасяват от унищожение или потурчавне, се преселват на черноморския бряг, където основават ново селище. Впоследствие те се погърчват под силния натиск на ахтополския владика. Същото предание извежда името на Василико от това изчезнало българско село Босилково. Интересно е, че сред турците в селата Малка Рупча, Листец и др. в Айтоския Балкан се знаят имената на местни турски родове, които са потомци на потурчени българи от Босилково.

    Значително по-популярна се оказва друга версия за поризхода на името Василико от гръц. “базилевс”, което става причина по-късно името Василико да се промени по логиката на превода на Царево. Като библиографски факт само ще отбележа и тълкуванието на турския пътешественик Евлия Челеби, че завладяната от Муса Челеби крепост Василикоз била построена от някой си княз Васил – един от внуците на византийския император Константин.

    През есента на 1882г. избухва стихиен пожар, който бързо обхваща и унищожава почти цялото селище. Причината за трагичния пожар, изпепелил богатия град, според запазена гръцка песен, е доста нелепа. Братята Карнуци и някой си Георги хванали мишка, потопили я в газ, след това я запалили. Запалената мишка се скрила в една от къщите, откъдето пламнал огъня.

    Жителите на Василико решили да възобновят града си на ново място – на полуострова по северния залив, наречен Лимнос.

    Впрочем възникнал спор, къде да се построи Ново Василико: тези, които се занимавали със земеделие, а те не били много във Василико, предпочели да останат при нос Кастро, а останалите – моряците, рибарите, корабостроителите и търговците – се преместили на нос Лимнос, където бързо започва да израства нов град.

    Към 1903г. Ново Василико има построени вече 150 къщи. Общият брой на жителите на града по това време трудно може да се установи, поради две причини: протичащите миграционни процеси и големите отклонения в различните статистики. Така например в статистиката от 1898г. Василико има 460 къщи, от които 160 български и 300 гръци, а според друга статистика от 1900г.- само 240 гръцки къщи.

    Ново Василико започва да се оформя като административен център на града. Тук се установяват и представителите на турската администрация и известен брой турски семейства – мохажири /бежанци/ от Свободна България след Руско-турската война от 1877-1878г.

    По време на Илинденско-Преображенското въстание няколко обединени въстанически чети, начело с Михаил Герджиков, превземат Василико, с изключение на казармата, където се прибира и барикадира намиращият се в града турски гарнизон.

    След освобождението на Василико през 1913г. и присъединяването му към България гръцките семейства се изселват в Гърция и на тяхно място идват българи бежанци от Източна Тракия и две семейства от Добруджа /от градовете Каварна и Добрич/. Бежанците от Източна Тракия са: от Бунархисар – 15 семейства, Велика – 1, Дерекьой -1, Евренли –4, Едига – 2, Ениджия – 1, Камила – 2, Карадере – 10, Лозенград – 14, Магланкьой – 2, Малък Самоков – 3, Маджура – 2, Мегалово –1, Одрин – 1, Паспалово – 3, Пенека –133, Пиргопло –1, Сереген – 1, Скопо – 3, Татарлър –1, Урумбегли – 70, Цикнихор –3, Яна –1, Ятрос – 10.

    Установителната комисия по Черноморското крайбрежие през 1928г. решава във Василико да се благоустрои само новият квартал /Ново Василико/, а в стария /Старо Василико/ да останат да се използват само оцелелите стари сгради. Взема се също така решение всички земеделски стопани да се оземлят по Закона за оземляване на бежанците с по 50 декара, а еснафите и рибарите – с по 5 дка. От 264 бежански семейства като земеделски стопани се определят 244 и те биват оземлени с по 10 дка земеделска земя. Построяват се 180 бежански къщи. По късно техния брой достига 244.

    Първото българско училище във Василико се открива през 1912г. През 1913г. се създава държавно горско стопанство, а през 1914г. – читалище “Георги Кондолов”. През 1922г. се открива клон на Българския морски сговор, а през 1925г. – Околийско агрономство и Трудова горско-производителна кооперация “Дъбрава”.

    През 1926г. Василико има 409 домакинства, които обработват общо 5300 дка земя /по 12 дка на домакинство/ и притежават 2775 глави едър и 4000 глави дребен добитък. През 1937г в горска кооперация “Дъбрава” членуват /което ще рече, че осигуряват чрез нея препитанието си/ 122 семейства от всичко 435. От 1930г. градът става седалище на Странджанския горски кооперативен съюз, който обединява всички горски кооперации в Странджа, а с това и на цялото горско производство в Странджанския край, с добив и преработка на огромни количества дървени въглища и дървен материал, изнасяни през странджанските пристанища за вътрешния и пазар.

    Старият пристан /дървеното скеле/ на Василико не бил повече в състояние да осигури навременното товарене на големи количества от тези товари, нито да приема достатъчен брой плавателни съдове. Това наложило изграждането на пристанище и на кейова стена, която да го защити от силните източни ветрове. Тази необходимост станала още по-голяма, когато с приемането на специален закон експлоатацията на държавните гори във Василиковско трябвало да се отдаде на концесия. Концесионерът се задължавал да предостави 20 милиона лева за извършването на основните работи по строителството на пристанището.

    Строежът започва през 1927г. и продължава едно десетилетие. На 1 август 1937г. Цар Борис ІІІ, който е ктитор на пристанището, прерязва лентата при неговото освещаване и жителите на града променят името на селището от Василико /което на гръцки означава босилек/ на Царево.

    Построяването на новото пристанище се отразява благоприятно върху стопанското развитие на целия Странджански край и превръща постепенно градеца в негов търговски и транспортен център .

    За да осигури удобен и независим от външни фактори презморски износ на своята горска продукция, Странджанският районен горско-производителен съюз създава през 1941г. собствена корабостроителница, което открива допълнителен поминък за града и околните селища. До окончателното одържавяване на корабостроителницата след 1944г., когато фактически бива ликвидирано и горското кооперативно движение в Странджа, с пагубни за този край стопански последици, в нея са постоени общо 185 транспортни, риболовни и др. плавателни съда.

    Околностите на Царево са защитени от континенталните вливания в климата, което създава условия там да виреят средиземноморски растения: храстовидното вечнозелено субтропично растение Филвреа медиа, наречено “парнар”, красивото и вечнозелено растение Рододендрон понтикум, познато като “странджанската зеленика” и др. От субтропичните овощни растения са разпространени нарът и смокинята.

    През 1950г. в Царево и в околните села започват да се създават опитни полета за отглеждане на портокали, лимони, мандарини, маслинено дърво и други южни плодове, а градът се преименува Мичурин по името на нашумелия тогава с експериментите си в областта на ботаниката и приложното градинарство, но забравен днес, съветски учен Мичурин.

    Градът, който след Балканската война винаги е бил административен център /на околия, селищна система, а сега на община/, през последните десетилетия се развива като средище на вътрешния и международен морски туризъм.

    През 1967г. той е обявен за климатичен морски курорт с национално значение. Царево разполага с три плажа и с два екзотични къмпинга: “Българка” и “Нестинарка”. През него минава и международния път от Бургас- Малко Търново – Лозенград – Истанбул.
    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА

    Писане  Булти on Чет Фев 07 2013, 10:27

    йессс

    Sponsored content

    Re: СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИСТАНИЩА

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Сря Дек 13 2017, 18:36