Приключенията на Булти и приятели

приключения без край в памет на Булти


    Морски легенди

    Share
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Окт 12 2012, 14:57

    Едно време съществували само водният свят и двете същества, които го управлявали: Апсу — богът на гладките води и съпругата му Тиамат — богинята на солените води. Техните две владения били примесени едно с друго, защото по онова време не съществували нито океаните, нито реките. От този съюз, който продължил много дълго време, един ден се родили две създания: Лахму и Лахаму.

    Те били две чудовищни змии, които можели да живеят единствено в неясното царство на водния хаос. Те отгледали две деца — Ансар и Кизар — бога на височините и бога на низините. От тази трета двойка по-късно се родили големите богове: Ану — богът на небето, неговият син Еа — бог на океана и на края синът на Еа Мардук — бог на земята.

    Тяхното присъствие, което до известна стенен въдворило някакъв ред в хаоса, съвсем не се понравило на Тиамат, богинята на солените води. Голямата водна майка почувствувала, че нейната безгранична власт е към края си и разбрала, че най-големият й неприятел е Мардук, защото е бог на земята, макар земята още да не съществувала.

    Тиамат сторила тъй, че от огромния й течен корем да се появи необикновена войска — това били страшни животни с остри зъби, готови да разкъсат всекиго. Още щом се появявали от бездните, Тиамат изсипвала във вените им отровна течност вместо кръв.

    Това били жестоки, бълващи пламъци и мълнии чудовища. Светлината, която излъчвали телата им, била толкова силна, че който ги погледнел, се превръщал в пепел. Казвали се Пепелянка, Дракон, Мамонт, Гигантски лъв, Сърдито куче, Вампир и Кентавър.

    Когато излезли всичките, те се строили в боен ред и боговете затреперали от страх. Само Мардук останал спокоен. Баща му Еа, богът на океана, като видял, че всички се страхуват, разбрал, че единственият способен да се бори с бъркотията на примитивния хаос е Мардук.

    Успял да убеди и другите богове да възложат на Мардук да ги защищава. Мардук поставил своите условия: — Ако искате да покоря Тиамат и да възстановя мира, аз трябва да стана ваш цар завинаги.

    Боговете приели и завикали: — Мардук е цар, Мардук е цар! — Дали му скиптъра, възкачили го на трона и после спокойни се завърнали по домовете си. Мардук приготвил оръжията за сражението. Взел лък и стрели и помолил мълнията да върви пред него.

    После изплел една огромна мрежа, за да хване в нея своите неприятели, и помолил урагана да върви редом с него. Когато всичко било готово, той взел в ръце гърмящия боздуган и се качил в колесницата на бурите.

    Четири чудовища я теглели: Гневен, Жесток, Бурен и Бързи. Мардук начервил устните си с червена охра, която трябвало да държи настрани злите сили, и взел една ароматна трева, за да се предпази от отровната смрад на Тиамат и на нейните чудовища. После потеглил.

    Когато войската на Тиамат го видяла да се задава, потреперала от страх. Никой не очаквал толкова дързък и могъщ противник. Само Тиамат не трепнала, запяла своя победен марш: — Ти си цар на боговете, Мардук. Вече всеки би трябвало да ти прави път.

    И все пак, както виждаш, други богове се събраха, за да те предизвикат. Още щом тези думи стигнали до ушите на Мардук, неговият отговор се издигнал към небето: — Ти беше царицата, Тиамат, и твоята сила нямаше равна на себе си.

    Ти си майка на всички нас, но сега твоята душа е обладана от долни и безразсъдни чувства. Тъй като не смееш сама да предизвикаш боговете, ти се доверяваш на една сбирщина от чудовища. Ако имаш кураж, ела да се биеш на дуел с мен.

    При тези думи яростен гняв обзел Тиамат. Без да се колебае, тя се нахвърлила върху този, който я предизвикал. Разтворила своята течна паст, сякаш за да го погълне и запрати в дълбините на утробата си. Но Мардук не се поколебал нито за миг.

    Когато видял, че тя се втурва към него, разпънал мрежата си и я пленил. После призовал урагана и той се устремил към устата на богинята на хаоса, като й попречил да я затвори. А Мардук взел лъка си и запратил една стрела в тази чудовищно раззинала уста.

    Няколко секунди след това Тиамат издъхнала и нейните течни тленни останки останали да лежат в краката на Мардук. След всичко това войската на Тиамат се разпръснала и боговете дошли да изкажат благодарността си на новия цар.

    Но Мардук имал друга работа, която трябвало да свърши, и едва ги чул. Той се навел над бездиханното тяло на Тиамат и с един удар на сабята си го разсякъл на две. После вдигнал едната част и съставил небесния свод и небето, а другата послужила за основа на сушата. Така светът бил създаден от тялото на Тиамат.

    Вавилонска легенда
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Окт 12 2012, 14:58

    Имало едно време един свръхмагьосник, появил се от океана, на име Вайнамойнен. Светът бил още в самото начало и все още не съществували хората. Към небето се издигали само няколко дървета. Едно от тях станало толкова високо, че слънцето и луната се заплели в клоните му. И изведнъж всичко над земята замряло. Вайнамойнен разбрал, че трябва да стори нещо

    Той знаел още преди да излезе от морските дълбини, че без правилното редуване на деня и нощта живот на сушата не може да има. Докато размислял, видял нещо да се пени сред морските вълни и недалеч от мястото, където се намирал, от водата се показало дете.

    То било високо колкото палец и сякаш цялото било изваяно от мед. Имало медна качулка, медни обувки, медни ръкавици, меден колан, медна брадвичка и нож.

    Като го видял, Вайнамойнен си помислил, че то има вид на герой, макар да било още дете. Те застанали за миг един срещу друг мълчаливи, после свръхмагьосникът попитал:

    — Кой си ти, малкият? Кои са твоите хора? Като те гледам така, ми се струва, че принадлежиш по-скоро на света на мъртвите, отколкото на този на живите?

    Детето, излязло от водата, изчакало един миг, после отвърнало: — Аз съм един малък морски герой и дойдох да отсека дървото, което е спряло движението на света.

    — Като те гледам — отвърнал свръхмагьосникът, — ми се струва, че не си съвсем подходящ за подобно усилие.
    Не бил изрекъл още тези думи, когато видял детенцето да се превръща в огромен герой, толкова висок, че краката му газели във водата, а главата му докосвала най-високите облаци.

    Брадата му била толкова дълга, че стигала до коленете, а косите му плували по повърхността на водата. Главата му била огромна и разстоянието между двете очи било почти цяла миля.

    Героят излязъл от морето и тръгнал през камънаците по брега. Като взел седем от тях, той наточил острието на своята бронзова секира. После решително се отправил към голямото дърво.

    С три скока се намерил до него и веднага се заел да го сече със секирата си. Нанесъл му само три удара.
    При първия Вайнамойнен почувствувал миризмата на изгоряло, при втория видял една искра да изскача от огромното стъбло, а при третия удар един дълъг пламък започнал да лиже гигантското дърво.

    В същия миг светът се залюлял. Дървото се наклонило най-напред наляво, после надясно и накрая рухнало.
    Тогава слънцето отново поело своя път и цялото небе се задвижило.

    Финландска легенда

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морски легенди

    Писане  Булти on Пет Окт 19 2012, 10:40

    ....страхотна тема ...

    супер супер супер
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Окт 19 2012, 12:46

    Въртенето на морето

    В прастари времена съществувало едно прелестно място, станало свято поради това, че там бил стъпвал великият Вишну. Това място се намирало между морето и планината. Морето от самото начало било такова, каквото е и сега, а планината се наричала Мандара. Имало прекрасни гори и една пещера от скален кристал, чиято снежна белота се равнявала с тази на луната.

    Тази пещера принадлежала на Девас, истинските богове. Недалеч от нея в друга тъмна пещера под водата живеели Азурас, демоните, които имали вълшебни способности. Встрани от нея имало малка горичка, наречена гора на лотосите.

    Тя се намирала в средата на гора с големи дървета, недалеч от малко езерце, приличащо на зелено огледало. Тук била и градината на лотосите. Имало всякакви. Едни били с високи стебла, на други цветът се разпуквал непосредствено над листата, а трети, едва напъпили, приличали на две сключени ръце, едва докосващи повърхността на водата.

    Върху тях лежал Вишну добродушният бог, който можел да прониква навсякъде и бил готов винаги да се притече на помощ, като вдъхвал у всички благоговение, примесено с любов и доверие.

    Един ден сред добрите богове, които живеели в пещерата от скален кристал, възникнал спор относно благата, които били изпуснали, поради бавния ход на дългите ери. Те се питали как ли биха могли да си ги възвърнат.

    Някои казали: — Придобитите блага са преходни. Това, което се спестява и се натрупва, е полезно само за другите. Къщите построени, за да живеем в тях щастливи, се превръщат в клопка, в която смъртта успява да ни вкара.

    Онези блага, които ние притежавахме, не бяха благата, натрупани от нас, те ни бяха предложени като допълнение към нашата божественост. Затова ние трябва да ги намерим отново.

    Други отвърнали: — Това, което казвате, е разумно, но не бива да забравяме, че нищо не е вечно. Не същуствува ли опасност това, което е желано днес, утре изобщо да не ни привлича?

    Спорът продължил дни наред, докато решили да се допитат до Вишну. Отишли да го потърсят в неговата градина от лотоси, но не го видели. Знаели обаче, че е там. Трябвало само да изчакат да се разсее облакът, който забулвал слънчевите лъчи и не им позволявал да проникнат до лотоса, сключил венчето си над големия бог при приближаването на сянката.

    Чакащите богове започнали да се молят: — Отвори се, о хилядолистни лотосе, а ти, ветре, духай силно, за да отнесеш тъмните облаци. Покажи се, о многообични Вишну, и ела да чуеш нежните тайни на боговете.

    Молбата им била чута и Вишну се показал сред хилядата разтворени листенца, целият блестящ от бисери, които не били нищо друго, освен капчици роса. Той изслушал боговете и им отвърнал така:

    — Няма тъга без лек. Няма гибелна власт, която да не може да бъде победена. Волята съществува и тя е създала средствата, с които да действуваме. Ще потърся в мисълта си начина, по който да ви върна свещените блага.

    Вишну замълчал и се замислил. Неговият дух, откъснал се от тялото му, литнал надалеч, сред скалите на планината Мандара и помолил предсказващите животни да отговорят на въпросите му.

    Гарванът с черните пера рекъл: — Трябва да намерим някой, който да говори с водните божества. Само те държат ключа на тайната. Големият Врабец допълнил:
    — Нека всички бъдат щедри, защото само така ще видят изпълнени своите желания.

    Жабата продължила: — Всичко това бе сторено от Азурас, злите духове. Ако ги помолите, те ще ви помогнат. Водната змия добавила: — Водният дух пази скрити в гръдта си божествените блага.

    А Кукувицата подела: — Тъй като имам някаква власт над водите, ще се опитам да ти помогна, о Велики Вишну. Трябва да се разклатят вълните. Духът на Вишну се почувствувал изпълнен с надежда. Върнал се в тялото си, събудил го и от устните му се отронили божествени думи:

    — Трябва да слезем в тъмната пещера на Азурас и да ги помолим да ни помогнат. Добрите богове се отдръпнали боязливо, но Вишну продължил: — Няма от какво да се боите. Убеден съм, че те ще ни изслушат. Без тях е невъзможно да разклатим вълните.

    И Вишну заедно с всички богове слязъл в света на Азурас. Когато го зърнали, злите духове станали добри. Вишну помолил змията Вазуки да, се увие около планината Мандара. Добрите богове започнали да я теглят за опашката, а демоните за главата.

    Като една огромна бъркачка, увивайки се и развивайки се, змията сторила тъй, че да задвижи голямата планина. Като се въртяла стремително около самата себе си, тя започнала да разбърква морето по същия начин, по който и сега в Индия разбиват маслото.

    Малко след това планината започнала да потъва към центъра на земята. Голямата топлина, получена от триенето на нейните скали с тези, които я заобикаляли, разтопявала поддържащата я основа.

    А Вишну се превърнал в огромна костенурка, слязъл на дъното на океана и застанал точно под нажежената планина. Така станало възможно морето да се върти в продължение на повече от хиляда години. И едва след толкова много усилия от морските дълбини изплували благата на боговете.

    Създал ги вълшебният водовъртеж. Така се появила и светата крава Сурабхи, майка и хранителка на всичко онова, което съществува. Тя имала глава на жена, две крила и три паунови опашки.

    От дълбините изплували райското дърво Пиригата, богинята на виното Варуни, конят Сабара, слонът от Индра, луната Кнадра, богинята на съдбата Лаксми, лекарят на боговете Данвантари, бокалът на Амрита, течността на безсмъртието.

    Към него се втурнали всички богове, но Вишну излязъл от дълбините и успял да го вземе, като казал на Девас:
    — Вечността, чиято тайна владее морето, не е за нас. Не бива да желаем дълготрайни тела, когато те са мимолетни.

    Сезоните иа живота са преходни за всички и трябва да останат такива. Дори и боговете не бива да се страхуват от смъртта. Тя в действителност не води до нищото, а до нов живот, в който всичко може би ще бъде хубаво.

    Индийска легенда

    Раждането на Афродита

    Хаосът бил бъркотия от море, земя, въздух, скали, дървета и минерали. И все пак хаосът бил нищо. Той бил и светлина и тьмнина, бил и течност, и нещо твърдо, бил и пълно, и празно. Но от него се родила действителността. Най-напред се появила Гея — Земята. Дълго време тя живяла сама, преди да роди Уран, богът на водите.

    Синът се слял с майката и от този съюз се родили титаните, циклопите и сторъките гиганти. Гея щяла да бъде щастлива, ако Уран, страхуващ се от синовете си, не подозирал, че те искат да му отнемат господството над Вселената.

    Той очаквал момента на раждането на детето и го изтръгвал от утробата на Гея, преди още майката да го е видяла. И така постепенно децата се раждали, а той ги скривал в земните недра, т. е. в недрата на самата Гея, като ги принуждавал да живеят във вечен мрак.

    Но Гея искала да чувствува своите деца около себе си, да ги вижда как живеят и как самите те създават живот. Тя дълго мислила. После намерила в планините, които я заобикаляли, минерала, от който имала нужда, и го нарекла желязо.

    Трябвало й много време, за да го изтръгне от самата себе си и да го направи ковък. Успяла да стори това благодарение на топлината на огъня и започнала да го обработва.

    Уран не се досещал за нищо. Гея успяла да изработи един лъскав и много остър сърп. Тя събрала децата си и им разкрила плана си. Макар че жадували да отмъстят на баща си, те много се колебали, а после отказали. Само Кронос приел предложението на майка си.

    Планът на Гея бил сатанински. Тя заръчала на Кронос да се скрие до утробата й и да чака там. И когато неподозиращият нищо Уран се отправил към обятията й и се опитал да проникне в тялото на съпругата си, Кронос изскочил от прикритието си и го кастрирал.

    Уран извикал от болка, а синът му хвърлил надалеч гениталния орган на баща си. Той летял дълго и на края паднал в морето недалеч от остров Китера. Този ден бил като всички останали и вълните блестели на слънчевите лъчи. Вятърът бил лек, но браздял морската шир.

    Кървящият орган на Уран плувал известно време. После вълните го обвили с пяната си и започнали да го тласкат насам-натам. И постепенно станало чудо. Моделиран от вълните и затоплен от слънчевите лъчи, той започнал да се преобразява.

    Превърнал се в меки руси коси, разпилени над вълните, в чувствен поглед, колебаещ се между небето и водата. И станало така, че от дълбокия водовъртеж нагоре към светлината било изтласкано очарователното тяло на една нова богиня.

    Гърдите й били бледи, сякаш до този момент само луната била галила деликатната й кожа. Бедрата й наподобявали лъскавата извивка на най-бързите риби. Коремът й бил като ласката на водораслите, а краката й имали кадифената очарователност на перлите. Това била Афродита, богинята на любовта.

    Древногръцка легенда

    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пон Окт 22 2012, 09:30

    Митът за силата на саргасовите водорасли

    Сарга́с, или саргасум, или саргсови водоросли, или «морски лози» (от латинското Sargassum) са род морски водорасли от семейството Саргасови (Sargassaceae). С коренната си част саргасите се закрепят към дъното. Когато се откъснат, образуват т.нар. талуси, които свободно плават и не се размножават.

    Разпространени са по бровете на топлите морета. Талусите образуват т.нар. «луга на океана», която затруднява движението на корабите, но не и дотолкова, че да спре хода им.

    В епохата на корабите-платноходи сред моряците битували легенди за това как корабите се омотавали и засядали в огромните маси саргасови водорасли и екипажите им полудявали или умирали от жажда.

    Тези легенди са лишени от всякакво основание: в плаващите саргасови водорасли(саргаси) не може да заседне даже неголяма платноходка!

    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пон Окт 22 2012, 09:31

    Птиците на Диомед

    Диомед бил друг гръцки герой, взел участие във войната за Троя. Пожарът в големия град още не бил стихнал, когато сред неописуема бъркотия Диомед поел обратния път, който трябвало да го отведе до родния Аргос. Проклет от Афродита, която той ранил в битката под стените на Троя, макар да успял да стигне здрав и читав в родината си, той сварил там такава разюзданост, предизвикана от полудялата му жена, че отново се върнал на кораба и се отправил към неизвестното.

    Ветровете и желанието на боговете тласнали кораба му към бреговете на Пулия** , където слязъл заедно с верните си хора. Тук цар Давнос го приел с всички почести и му предложил земя. Но много скоро между тях възникнало неразбирателство и омраза и двамата си обявили война.

    Диомед претърпял поражение и бил убит от своя неприятел. Хората му успели да се качат на кораба и да отплават. Когато вечерта се спущала над вълните, те видели как земите им горят в една огромна клада.

    И всички си помислили за жените и децата си, които трябвало да изоставят в ръцете на неприятеля. Тази нощ никой не могъл да заспи. Когато утрото осветило бялата пенлива диря след кораба, те видели да се открояват на хоризонта няколко малки островчета. Всички завикали:

    — Земя! Земя! Най-възрастният събрал около себе си по-смелите и поискал съвет от тях. — Дали това е приятелска земя? Дали ще имаме щастието да получим тук покрив и нива, която да обработваме.

    Мнозинството отвърнали „да“. Тогава била дадена заповед да се насочат към островите. Много часове им били нужни преди скалите да се откроят ясно пред очите им. Тези скали се спущали стръмно към морето, а тук-таме били покрити с гъсти гори.

    Зад падините, във вътрешността на острова, се виждала обширни ливади. В сърцата им отново се зародила надеждата, но неочаквано вятърът се усилил. Лоцманът разбрал, че този силен порив вещае голяма буря.

    Едва успял да извика: „Свалете платното!“ и вятърът го откъснал от мачтата и го отнесъл надалеч. Всички се завтекли към греблата и известно време успешно се борили със силната водна стихия.

    Всяка дъска от обшивката на кораба скърцала и отеквала при сблъскването с големите вълни. Напразно кърмчията, подпомаган от двама от най-силните мъже, се опитвал да се придържа към курса. Било ясно, че отмъщението на Афродита, богинята, родила се от вълните, все още не било изпълнено докрай.

    И ето че една силна вълна разбила слабия корпус на кораба. Вълните помели приятелите на Диомед, но водите на Адриатическо море извършили чудо. Може би защото се трогнали от тъжната съдба на тези нещастни смъртни, а може би самата Афродита решила, че е отмъстила достатъчно, но бездиханните тела били превърнати в птици.

    Странни птици с дълги човки със зъби, големи бели криле и червени очи. Те се издигнали и литнали над морето, което ги видяло да умират като хора след дългата борба с вълните.

    После, като се издигнали достатъчно, те се подредили в редица и ясно личала йерархията, управлявала ги дотогава. Начело летял най-старшият, като направлявал полета им, а най-отзад летял заместникът му, който имал грижата да подпомага изоставащите.

    След като описали кръг над вълните, сякаш за да хвърлят последен поглед над останките на кораба, те се насочили към островите, които съгледали преди нещастието. Пътят до скалите бил кратък.

    Широките им разперени криле им послужили при приземяването по-добре от платно. Птиците останали завинаги на тази земя, където се научили да свиват гнезда и да се прехранват.

    И когато милосърдието на хората издигнало сред тези камънаци храм в памет на Диомед, те станали най-верните му пазители. Всяка сутрин излитали към морето, за да натопят крилете си в морските води, а после почиствали с тях мрамора и камъка на гроба на онзи, който ги бил ръководил. И така в продължение на векове тези острови се наричали островите на Диомед. А днес те носят името Тремити.

    *От цикъла „Легенди за Троя“.
    **Област в Италия.

    Легенда от островите Тремити

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морски легенди

    Писане  Булти on Пон Окт 22 2012, 11:20

    супер супер супер
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Сря Окт 24 2012, 08:22


    Хередейските скали¹

    Аякс, син на Ойлей, бил един от най-смелите, взели участие във войната за Троя. Той бил толкова подвижен и бърз в битките, че за него се говорели чудеса. Някои дори твърдели, че имал три ръце, едната от които се намирала на гърба му. По време на грабежа на Троя, докато градът горял и отвсякъде се носели викове на ужас и молби, той съгледал сред димящите развалини прекрасна девойка. Тя била Касандра, дъщеря на Приам, ясновидка, на която никой не вярвал, и жрица на Атина.

    Като я видял да тича така, раздърпана и уплашена като животно, Аякс изпитал желание да я обладае. Втурнал се след нея и тъй като бил много пъргав, скоро я настигнал. Но заслепен от своето желание, Аякс не усетил, че я изнасилва точно в храма на Атина, в краката на статуята на богинята.

    Сцената била толкова брутална, че дори мраморът от който била изваяна статуята, се развълнувал: богинята се раздвижила и обърнала глава към небето, за да не гледа това, което ставало в краката й.

    Щом новината за злодеянието се разнесла из редиците на гръцката войска, избухнал цял хор от протести, обвинения и дори страх от отмъщението на обидената богиня.

    Аякс отрекъл да е извършил злодеянието, но божествената Атина, видяла всичко, се заклела да му отмъсти.

    Докато Аякс и хората му се суетели около кораба, за да избягат час по-скоро от тези, облени в кръв, брегове и да се завърнат в родната Локрида ² , Атина се завтекла при Зевс, за да го помоли за отмъщение.

    Когато Зевс научил за ужасното злодеяние, той не се поколебал нито за миг. Обходил с поглед обширното море от бреговете на Троада³ до Херкулесовите колони и макар да било вече тъмно, зърнал недалеч от Евбея кораба на Аякс.

    А корабът порел уверено вълните и се придвижвал към целта. На борда всички вече летели с мислите си към семействата, към домовете, които не след дълго отново щели да съзрат и сякаш Троя никога не била съществувала.

    Аякс почивал до лоцмана. Облегнат на куп дебели въжета, той съзерцавал как по ясното небе се движат приятелските съзвездия. Всичко около него било мирно и от погледа му била изчезнала яростта от последната битка.

    Отправил поглед към хората си и му се сторило сън, че е успял да се отърве от дългото кръвопролитие. И внезапно той съзрял сред звездите нещо приличащо на синя мълния.

    Това продължило само миг. Шумът бил оглушителен. Мълнията, хвърлена от Зевс, улучила целта и обшивката на кораба, прикрепена с дълги медни гвоздеи, се извила в нощта като живо същество.

    Там горе на небето Атина останала доволна, а Зевс почти веднага се замислил за други неща. Издигайки високи пръски, сред вълните нападали бездиханни тела, златни съдове, откраднати по време на грабежа на Троя, дъски и въжета.

    Който не бил издъхнал начаса, сега агонизирал. Сред агонизиращите бил и Аякс, той едва успявал да задържи тялото си над вълните; силите му го напускали.

    Но Посейдон, богът на морето, му помогнал да се спаси. Трогнат от стенанията му, той заповядал на вълните да се уталожат, а на един тритон да отиде и подпомогне раненото тяло.

    Така изминали няколко часа, а на разсъмване Аякс успял да стигне до Херейската скала. Изкачил се по плъзгавите от водораслите камъни и като разбрал, че все още е жив, почувствувал как в душата му се надига радост.

    Погледнал към небето, към Зевс и Атина и през смях отправил към тях думи на подигравка и безразсъдство. Извикал им, че техните проклятия не струват нищо, нито мълнията, нито разрушеният кораб; той, Аякс, бил способен да победи всяко нещо, дори и боговете.

    Това предизвикателство отекнало над водната шир като тежки капки върху барабан. Зевс и Атина останали поразени от тези думи, а Посейдон, който от жалост бил спасил богохулника, тозчас грабнал своя огромен тризъбец и го запокитил със сила към островчето.

    Този път нямало нито мълнии, нито гръмотевици. В тишината на морето отекнал само грохотът на скалите, които нападали сред вълните.

    Херейската скала, върху която паднал тризъбецът, приела хилядолетната си форма, а Аякс загинал сред водовъртежите, образували се от страшното срутване.
    И така, от един единствен остров, Херей се превърнал в цял архипелаг, създаден от гнева на бога на морето.

    Древногръцка легенда

    ¹ От цикъла легенди за Троя.
    ² Област в Средна Гърция между Беотия и Етолия.
    ³ Троада — страната, в която се намирала столицата Троя.

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морски легенди

    Писане  Булти on Сря Окт 24 2012, 09:54

    супер
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Сря Окт 24 2012, 14:07


    Раждането на хората

    онова далечно време единственият обитател на земята било едно коварно чудовище. Съществувал също и Гбазо, Великият дух, но те живеели в два различни свята. Един ден те се срещнали и чудовището поискало да разкъса Гбазо. За щастие Великият дух успял бързо да се покатери на едно дърво. Когато стигнал до върха, той забелязал, че чудовището го е последвало и че е вече много близо до него.

    — Искам да те изям — викало чудовището и въпреки големите си размери се приближавало все повече и повече. Гбазо се уплашил и решил да опита с хитрост да се отърве от неприятеля си. С един голям скок той се озовал отново на земята.

    Чудовището видяло това, но му било необходимо много време, за да се спусне също на земята. Гбазо се възползвал от това и успял да отсече дървото с брадвичката си. Заедно с дървото паднало и чудовището, като останало затиснато под ствола му.

    Великият дух ожаднял и отишъл да търси вода. Търсил, търсил, но не успял да открие дори и едно малко изворче. Най-сетне, след продължително ходене, той стигнал до морския бряг и се зарадвал, като видял необятната водна шир, тъй като вече можел да утоли жаждата си.

    Приближил се до прибоя и поднесъл с шепа морска вода към устните си. Но като извикал силно, той я изплюл надалеч. Водата била солена и не можела да утоли жаждата му. Тъкмо се отдалечавал от морския бряг, когато се спънал в един камък, зарит в пясъка.

    — Ох — извикал Гбазо, — защо ми причини болка? И без дори да дочака отговор, той решил да се разправи с този невъзпитан камък. Грабнал брадвичката си и тъкмо се канел да го разцепи на две, когато камъкът проговорил:

    — Почакай, Велики дух. Искам да поговорим. Гбазо се спрял и му отвърнал грубо: — Какво искаш? — Ако си жаден, трябва да постъпиш по следния начин: върни се назад по стъпките си, вземи чудовището, което уби, и го изгори.

    От него ще остане голяма купчина пепел. После ще се върнеш пак тук и ще филтрираш през пепелта морска вода. Гбазо го погледнал недоверчиво, но тъй като нямал друг изход, се върнал назад и сторил така, както го посъветвал камъкът.

    Изгорил чудовището, изсипал пепелта в една кошница и прекарал през нея морска вода. И о чудо! Докато водата се прецеждала, капките, които изтичали от кошницата, се превръщали в хора.

    Така се родило човечеството, което веднага се заело да изкопае кладенец, за да утоли жаждата на Гбазо. А докато Гбазо пиел вода, хората му казали: — Ние ще останем с теб на брега на това море. Ти ни сътвори с чудотворната вода. Ти си нашият баща, а водата е нашата майка.

    Камерунска легенда

    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Окт 26 2012, 08:56


    Историята на Имир

    Имало едно време една бездънна пропаст, една огромна черна дупка. Тя се намирала точно там, където днес е земята. От север, се простирала страната на облаците и мъглите, Нифлхеймр, а от юг- страната на огъня и зноя, Муспелсхеймр. В страната на облаците и мъглите имало един извор, от който бликали дванадесет водни струи. Почти винаги те били покрити с лед и им трябвало много време, за да стигнат до южната страна.

    Можели да сторят това само когато част от топлината на Муспелсхеймр стигала до тях. И така топлината и ледовете се смесвали в необятната черна дупка. Но било необходимо безкрайно много време, докато се разтопи ледът.

    Когато най-сетне бездната се напълнила с вода, сред вълните се появил гигантът Имир — първото живо същество. С много усилия той успял да се измъкне от голямата бездна и възседнал страната на облаците и мъглите.

    Бил гладен, а не знаел какво да яде. Потърсил наоколо, но не намерил нищо, което да може да се яде. Тогава погледнал към черната бездна и забелязал, че водите, които я пълнят, се движат като във вихър, предизвикан от нищото.

    — Гладен съм — изрекъл Имир. И продължил да гледа във водовъртежа на вълните. — Гладен съм — повторил той и тъкмо щял да припадне, когато от бездната изскочила голяма бяла крава. Това била Андумла, майката.

    Като се измъкнала от водата и се приближила до Имир, тя му казала: — Сукни от млякото ми и ще живееш.
    И така от този ден млякото станало храна за гиганта Имир.

    Андумла и Имир били големи приятели и прекарвали цялото си време ту в страната на облаците, ту в страната на зноя. Но един ден Имир открил други гиганти, които междувременно излезли от бездната.

    Той свикнал да живее и с тях. А Андумла се почувствувала самотна и се натъжила. Започнала по-често да се отделя от тази компания, която я търсела само, за да засити глада си.

    Един ден тя се заизкачвала към изворите на дванадесетте заледени реки. След дългия път се почувствувала жадна и за да утоли жаждата си, започнала да ближе парче лед.

    Усетила, че е солено, но не знаела защо. Едва вечерта тя забелязала, че там, където била започнала да ближе, на заледената повърхност се показали кичур коси. Тя продължила да ближе леда дни наред, докато успяла да изтръгне от него тялото на едно живо същество: Бури.

    Андумла се зарадвала безкрайно и му отдала най-нежните си грижи. Бури растял, а негова другарка в игрите станала дъщерята на един от гигантите, която се родила междувременно.

    В онези времена на самота в началото тяхното присъствие било утеха за всички. Когато пораснали, те се оженили. Техни деца били първите богове Один, Вили и Be. Сурови и жестоки божества, те не можели да живеят в мир с гигантите и кравата Андумла.

    Искали да бъдат сами и да създават бъдещето и не приемали господството на Имир в тази странна вселена, в която все още нямало живот, макар че вече се била откъснала от нищото.

    И така те убили гиганта и хвърлили тялото му в бездната, от която той се бил появил. И тук водите и топлината извършили чудо.

    Плътта на това огромно тяло се превърнала в твърда земя, костите му в планини, косите му в гори, черепът му в небесен свод, а мозъкът му дал начало на облаците. От кръвта му се образували моретата. И така той наистина дал начало на живота.

    Скандинавска легенда

    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Ное 02 2012, 08:24

    Историята на Оризала и Одудуа

    Едно време съществувало само Окун, морето, и то представлявало маса вода, която се разпростирала по всички посоки. Над него било Олорум, небето. И морето, и небето съществували от памтивека и били господари на света. Олорум имал двама сина, по-големият се казвал Оризала, а по-малкият Одудуа.

    Един ден Олорум, небето, извикал при себе си Оризала и му наредил: — Вземи пилето с петте пръста и това малко късче земя. Спусни се до морето и създай света.

    — Да, татко — отвърнал Оризала и тръгнал на път.
    Той пътувал дълго през лабиринтите от облаци, които задръствали небесните пътища, и на края се загубил.

    Обикалял, обикалял, стигнал до една палмова горичка и тук спрял да си почине. Докато спял, един мех, пълен с палмово вино, спрял до него. Като се събудил, Оризала го видял и решил да пийне малко от виното.

    Една глътка иска втора и така скоро мехът се изпразнил, а Оризала се напил. После отново заспал и забравил бащината си заръка. А Олорум, който виждал всичко, разбрал какво се е случило и извикал Одудуа, второродния си син, като му казал:

    — Бях заръчал Оризала да отиде и сътвори земята. Но той се напи и сега спи. Ти трябва да го заместиш. Слез, вземи пилето и хумуса и иди в морето. Там ще сътвориш земята.

    — Да, татко — отвърнал Одудуа и заслизал към горичката, където бил заспал Оризала. Видял вълшебния мех с палмовото вино, който отново се бил напълнил, но устоял на изкушението да пие.

    Взел хумуса и пилето с петте пръста и стигнал до морето. И тук се зачудил какво ли трябвало да стори, за да сътвори земята? Замислил се и така минало доста време.

    Най-сетне, като го видял колко е затруднен, Окун — морето, решил да му се притече на помощ. — Разстели хумуса върху вълните ми — прошепнал той — и постави върху него пилето!

    Одудуа го послушал, разстлал хумуса и сложил върху него пилето. А то като се почувствувало свободно, започнало да рови и разпръснало малкото земя по всички посоки.

    Постепенно падащите зрънца хумус се спускали към морското дъно и там, смесвайки се, набъбвали неимоверно много. Така били създадени земята, островите и континентите благодарение на небето, океана и пилето с петте пръста.

    Суданска легенда

    Скалите на Нос Бретон

    Живял едно време Глускап, бог на индианското племе мик-мак, населяващо остров Нос Бретон, недалеч от атлантическите брегове на Канада. Жилището му се състояло от няколко пещери, издълбани от морето в скалите на острова. Когато излязъл за първи път да обходи царството си, той взел едно кану, което намерил случайно на брега. Но кануто било пробито и малко след това започнало да пропуща вода отвсякъде.

    Глускап не се обезпокоил, а продължил да гребе, като оставил кануто бавно да потъва. Но от брега го забелязали две момичета и завикали: — Гледай, гледай, моряк, който не умее да управлява лодка.

    Глускап не отговорил, макар тези думи да му били неприятни. А момичетата продължили да му се подиграват. Дори едната от тях казала: — Ще видиш, че сега ще потъне. — И започнала да се смее.
    Едва тогава Глускап проговорил:

    — Естествено това кану ще потъне. То е било лошо направено. Но щом това ви забавлява толкова много, вие ще останете тук завинаги да го гледате.
    Двете девойки пак се засмели, но неочаквано всичко замлъкнало, а те се превърнали в две тъмни скали.

    Почти в същото време лодката на Глускап се разцепила на три части, които се превърнали в три островчета. Глускап успял навреме да скочи от лодката, която потъвала, и да спаси покривалото си от еленова кожа. като го прострял на брега да съхне.

    На същото това място останали 15 акра земя, изгорена от солената вода, която покривалото попило от океана. В едно поточе на брега Глускап видял хубав бобър. Тъй като бил гладен, започнал да го преследва, но бобърът все успявал да му се изплъзне.

    Когато стигнали до морето, Глускап хвърлил камък точно там, където животното се гмурнало за последен път. Камъкът се превърнал в доста голямо островче, а това дало възможност на Глускап да скочи на него и да хване бобъра.

    После го убил и изял. Костите, които хвърлил в морето, се превърнали в други острови; в остров се превърнала дори и голямата тенджера, в която врял бобърът.

    Докато Глускап си почивал, до него се приближила една голяма костенурка. Тя била неговият чичо. — Защо уби бобъра? — попитал той. — Бях гладен. — И хората са гладни. — Тогава ще ги науча да ловуват, да ловят риба и да правят по-добри канута.

    — Всичко това е хубаво — отвърнала костенурката и като казала тези думи, тя също се превърнала в голям остров. Така се образувал в морето малкият архипелаг, който заобикаля остров Нос Бретон. От този ден Глускап станал бог и индианците мик-мак го обожават и до наши дни.

    Канадска легенда


    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пон Ное 05 2012, 09:54

    Началото

    В началото имало само океан, а над океана летели хиляди морски птици. После, един ден по водата заплувал Бащата на индианците. Трудно било да се каже откъде се е появил. Той вдигал голям шум около себе си. Плачел, викал и се вайкал, защото нямал с какво да се храни. Големият прародител, който можел да продаде и дявола, го съжалил. Извикал водните птици и им наредил да отидат и помогнат на Плуващия баща.

    Когато птиците го наобиколили, чайката му казала: — По заповед на Големия прародител дойдохме да чуем твоето желание. Плуващият баща ги огледал и отвърнал: — Искам някой от вас, който може да се гмурка, да се спусне до дъното на морето и да ми донесе от там малко тиня.

    — Ще отидем — отвърнала чайката. И като се наредили едно след друго по височина, животните се гмурнали под водата. И пак едно след друго те всички изплували мъртви на повърхността. Дошъл ред и на патицата. Тя се страхувала, но все пак решила да се спусне на дъното. Преди да се гмурне, казала:

    — Иска ми се и аз да опитам дали ще успея. Патицата се спуснала до дъното на океана и останала под водата няколко дни и нощи. И след всеки час, който минавал, Плуващият баща ставал все по-неспокоен. Ами ако и патицата не се върне? Предпочитал да не мисли за това.

    За щастие на седмия ден на разсъмване той забелязал по повърхността на морето признаци за нейното завръщане и се зарадвал. Изминали още няколко часа и най-сетне патицата изплувала задъхана. Плуващият баща я взел в ръце и видял, че тя носела малко тиня от морското дъно.

    Взел тинята и я сложил върху плоската си лула, но разбрал, че тя съвсем не е достатъчна за онова, което искал да стори. Вече всички птици били мъртви и в сърцето му започнало да се прокрадва съмнението, че не ще успее да завърши делото си.

    Плакал и викал, докато недалеч от лулата му се появила една огромна морска костенурка. Като се приближила до Плуващия баща, тя му казала: — Сега ще опитам и аз — и тутакси се спуснала към дълбините.

    Тя се бавила доста и Плуващият баща отново станал неспокоен. Но ето че един хубав ден видял да се появяват на повърхността на водата многобройни сребърни мехурчета. После по вълните започнали да се образуват големи кръгове и най-сетне се появила и самата костенурка.

    Плуващият баща й помогнал да се изкачи на плоската му лула и събрал тинята, която тя стискала в лапите си. Прибавил я към другата, разстелил я и я сложил да съхне. Били му необходими само няколко часа. А после се захванал за работа.

    Отчупил едно парче от изсъхналата тиня и го хвърлил на север, отчупил друго и го хвърлил на юг и така към всяка от четирите посоки. Когато докоснал и последното парче, той заповядал да се появи земята и така и станало. После взел една пръчка и създал реките и потоците.

    По-късно от същата тиня той създал мъжете и жените с техните органи за размножаване, както и всички останали животни, и горите, и слънцето, и луната.
    Така тинята от морското дъно послужила да бъде създадено всяко нещо.

    Алгонкинска легенда (Oклахома)

    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пет Ное 09 2012, 08:21


    Койоте създава света

    Койоте, кучето на прериите, живеело само в земите на нашите прародители. То обикаляло навсякъде и миришело всяко нещо. Морето още не съществувало. Създал го Койоте. Един ден той почувствувал силна жажда и тръгнал да търси вода. Търсил, търсил и на края открил много блатни растения. „Щом те са тук, значи трябва да има наблизо и вода” — си помислил Койоте и отскубнал едно от тях. И в този миг безценната течност бликнала и Койоте най-после успял да утоли жаждата си.

    Но не след дълго той видял, че водата продължава да извира с голяма сила и бил принуден да започне да плува. „Колко странно — си помислил Койоте, — преди нямаше вода, а сега тя е навсякъде.” Вече се бил образувал океан. Като видял, че водата залива всяко земно ъгълче, Койоте отишъл до една голяма скала, поставил я пред водата, която продължавала да приижда, и изрекъл: — Вода, спри се до тук!

    Тя се успокоила и станала тиха и кротка. Като я погледнал, Койоте пак изрекъл:
    — От време на време ще се издигаш и ще се спускаш. Така ще има приливи и отливи и хората ще могат да събират по бреговете ти прехраната си. Но все още нямало хора и Койоте бил съвсем сам.

    Той тръгнал по брега. Вървял, вървял и неочаквано се натъкнал на няколко черни пера. Не разбрал откъде са ги донесли, нито коя птица ги е изгубила, но те били точно това, което търсел. Забучил ги в пясъка и зачакал прилива. Минало много време и ето че най-сетне приливът настъпил. И щом морската вода заляла перата, те се превърнали в хора, които се затичали към сушата.

    Койоте им показал откъде най-лесно да преминат и не след дълго всички излезли на брега. После той се заел да им обяснява как да събират мекотели по пясъка, за да се прехранват, и тръгнал с тях. Но тъй като хората не знаели колко могъщ е Койоте, започнали да му се подиграват, защото вървял на четири крака. Макар и много търпелив, все пак на края той се ядосал.

    И като погледнал към океана, създал вълните. Заповядал им да се появят и те изплували на повърхността — високи и съвсем бели от пяната. Устремили се към сушата, като залели и брега, и горите. Койоте, който не бил пожелавал такова бедствие, им заповядал да се укротят и така и станало.

    После извикал четирима мъже от онези, които бил създал от перата и морската вода, и им показал как да духат. И те се превърнали във ветрове: единият духал от север, другият от юг, третият от изток, а четвъртият от запад.

    Койоте изрекъл: – Ветровете от юг и от запад не бива да духат много силно. Само северният вятър ще духа със сила. А когато задухате всички заедно, морето ще се вълнува и ако хората бъдат лоши, това ще е тяхното наказание. Така и станало.

    Легенда на индианците Помо (Средно-северна Калифорния)

    Създаването на Земята

    Имало едно време един голям елен с дълги рога, който живеел на дъното на морето. Той все лежал и никой не знаел как се е хранил и как е дишал. Отвъд водата нямало нищо. Но един хубав ден нещо под елена започнало да се движи и малко след това той почувствувал силна топлина. Тъй като това не му попречило много, той продължил да лежи, без да се разтревожи особено. Но малко след това усетил, че гори. Морското дъно се било разтворило точно под него и от този процеп бликала нажежена лава.

    Големият елен решил да се измести, но спокойствието му не продължило дълго, защото и на новото място по морското дъно се отворили големи пролуки. И тъй той решил да отиде и види какво има малко по-нагоре. Изправил се и тръгнал на север. Вървял дълго, но подводната равнина изглеждала безкрайна. По едно време усетил, че дъното се издига.

    И действително водата започнала да намалява. Най-напред над водата се показали рогата му, после полека-лека главата, очите, муцуната, широките гърди, гърбът и дългите крака. Около него имало само вода, а той се намирал по средата на света.
    Погледнал нагоре и видял луната да се издига от вълните и се почувствувал уморен.

    Легнал в плитката вода и заспал. А луната по лъчите си се спуснала към него и се спряла между големите му рога. После събрала малко мокър пясък от морското дъно и го посипала по муцуната на животното, точно между очите и рогата. Върху пясъка наредила един пласт тръстики и ги покрила с глина. После посяла небесносиня трева и горски дървета.

    — Готово! — извикала силно луната. И рогата на елена се превърнали във високи планини, покрити с гъсти гори. Сега морето можело яростно да се разбива в тях. А луната продължила да обикаля около животното от север на юг, от изток на запад, като дооправяла всяко нещо.

    Издигнали се и други планини върху раменете на елена, върху гърба му се появили равнини, от задните му части се образували хълмове и така той останал зарит в земята, която била създадена от него самия.

    Очите му се превърнали в слънце и облаци, а козината му в мечки, пантери, вълци и бухали. От опашката му се появили ястребите, чайките и черните врани, от кръвта му — дъжда, от сърцето му — гръмотевиците, а от копитата му — мълниите. Така се появила земята, дошла от океана с формата на елен.

    Атанаска легенда (от Северна Калифорния)

    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морски легенди

    Писане  Булти on Пет Ное 09 2012, 11:01

    супер
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Пон Ное 19 2012, 11:18


    Между слънцето и морето

    В началото имало само море. В дълбините му живеели боговете на океана, а освен тях не съществувало нищо друго. Тъй като те живеели все на тъмно, един ден решили да създадат Луната. Но нейната светлина била твърде слаба, затова решили, че им е нужна и друга светлина, и създали и Слънцето. Но Слънцето се оказало много по-голямо и тежко, отколкото очаквали, затова то прекарало дълго време под водата. Много начини опитали боговете, за да го изнесат навън.

    Построили подводни скели и силни скрипци, но всичко било напразно. За щастие един хубав ден на Слънцето му омръзнало да стои все под водата и се замислило по какъв начин да излезе от там. Със собствената си топлина и с водата на океана то започнало да създава живота.

    Отначало животът се появил във вид на пръски, които стигали чак до повърхността и образували вълните: това били очарователни червени пръски. Защото дотогава морето било неподвижно като камък. После от пръските изплувало едно малко насекомо, което започнало да лети над водната шир. Неговата задача била да потърси в света подходящо място за Бащата Слънце.

    То летяло, летяло, а после се завърнало под вълните на океана, за да занесе на Слънцето размерите на света. — Летях в продължение на много дни — казало насекомото, — но само смътно долових границите на морето. То е безкрайно, както всичко друго, и би трябвало да се загради, за да не се разлее.

    Бащата Слънце взел малко пясък от дъното на океана и положил там насекомото, като го превърнал в малък папагал. — Върви — му рекъл той, — изкачи се на повърхността на океана и занеси този каменен кръст там, където свършва морето.
    Папагалът го послушал и от този ден нататък водата била отделена от сушата.

    Когато се завърнал при Бащата Слънце, той му разказал колко било уморително да се изкачва през плътната водна маса. Като го изслушал, Бащата Слънце извършил още едно чудо. Той превърнал папагала в дървеница. А тя от своя страна построила една много дълга стълба, по която Слънцето да се изкачи на повърхността.

    И полека-лека Слънцето започнало да изплува. Докато се издигало във водите на океана, то създало с лъчите си разноцветния кълвач, жабата, царския орел, сокола, гърмящата змия, тюлените, морските слонове, ягуара и зеления папагал. Заедно с него всички те се изкачили на повърхността, за да предпазят Слънцето, когато изплува на повърхността, защото то било все още беззащитно.

    Помогнали му папагалите. Когато разбрали, че Слънцето вече няма сили, те подхванали лъчите му с човките си и започнали да го теглят нагоре, докато то изплувало от вълните. Макар светлината му да била още твърде слаба, морските богове останали много доволни, като го видели на небето. Те потърсили помощ от вълните на океана, а последните им отговорили, че Слънцето има нужда от име.

    Но морските богове не знаели светия език; това сторили морските вълни, които им го подсказали със своя шепот. Най-после успели да нарекат Слънцето „Слънце” и така станало чудото със светлината.

    Морето се променило и от оловно станало синьозелено. Слънцето разкъсало мрака и се издигнало в небесния свод. Поеле се спуснало отново към морето, за да си отпочине. Така се родили денят и нощта и започнал животът на земята.

    Мексиканска легенда


    Движението идва от морето
    Слънцето и луната греели над всичко, но тези небесни тела не се движели. Боговете, единствените обитатели на вселената, решили, че не е възможно нещата да продължават по този начин. Какви богове били те, щом не можели да задвижат небесните тела, които давали светлина? Те се събрали, за да вземат някакво решение.

    Опитали се да се изкачат един над друг, за да достигнат небесните тела и ги задвижат, но не били достатъчно на брой. Построили пирамида с високи стълби, но и това било безполезно. Тогава решили всички заедно да умрат: — Може би по този начин — казал най-старшият — ще можем да задвижим вселената.

    Убил ги вятърът, задушавайки ги със силното си дихание. Последен умрял Ксалотл. Той видял страданието на другите и плакал дълго пред това изтезание. Като повтарял непрестанно: „Не искам да умра, не искам да умра”, той продължавал да плаче.

    Сълзите му били толкова много, че отначало образували малко ручейче, после поток, после река, а на края се превърнали в безкраен океан. И точно тогава Ксалотл издъхнал. Свещеният вятър настигнал и него и го принесъл в жертва заедно с другите богове.

    Но смъртта им не била напразна, защото слънцето започнало да се оглежда в безкрайния океан, а от блясъка на вълните го заболели очите. То се опитало да се отмести, за да не усеща блясъка, но малко след това очите отново започнали да го болят.

    То пррдължило да се мести през целия ден, докато изчезнало в самия океан, където намерило облекчение в дълбокия мрак. Междувременно със своето движение то задвижило механизма на небесния свод и от този ден вече никой не успял да го спре. Първите богове не загинали напразно.

    Ацтекска легенда




    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Сря Яну 16 2013, 08:30


    Двете чайки

    Имало едно време на безлюдно островче, което сякаш случайно изплувало от океана, едно неизвестно дърво. Листата му били огромни, а клоните му, надвиснали над морето, почти докосвали повърхността му. Тъй като все още сезоните не съществували, това дърво било вечно зелено и листата му никога не увяхвали. Но ето, че един ден задухал страшен вятър и няколко листа паднали във водата. Почти всички изчезнали под вълните, само две успели да се задържат на повърхността.

    Носени от течението, те плували дълго, докато един пенест водовъртеж им препречил пътя. Дълго се въртели в този вихър от вода и въздух, като бавно слизали по спиралите на водния лабиринт. Най-после стигнали дъното на океана, където се превърнали в двойка бели чайки.

    Минало много време, преди двете птици да излязат отново на повърхността на океана: да плуват срещу течението на водовъртежа съвсем не било лесно. А когато изплували, те разперили големите си криле и литнали. Двете чайки летели в продължение на много дни, като навсякъде виждали безкрайния пенещ се океан.

    Пожелали да намерят островчето, където се били родили като листи на странното дърво. Трябвало да летят твърде дълго, за да го открият, и когато го намерили, се почувствували истински щастливи.

    После за тях настъпил периодът на ухажването и любовта. След време женската чайка трябвало да снесе яйцата си и тъй като все още не знаела как да свие гнездо, ги снесла във водата. И там те се разчупили.

    От първото яйце се показали небето и звездите, луната и слънцето, облаците и небесната дъга. От второто – земята и нейните равнини, планини, езера и гори. И едва много, много по-късно дошли боговете, а те пък създали хората.

    Меланезийска легенда


    Морското дърво


    Земята вече съществувала и първите хора я били населили. За съжаление все още нямало вода. Никой не знаел как да сготви тревите и утоли жаждата си. Един ден тези първи същества проводили пратеник до своя бог Карагаби, за да го попитат какво да сторят. — Гърлата ни са сухи — казал пратеникът — и не знаем как да постъпим. А жените ни се оплакват, че не всички треви могат да се ядат сурови.

    — Това ми е известно — отвърнал Карагаби. — Наистина се налага да сторя нещо. — Той също чувствувал нужда от вода. И така решил да изпрати хора, които да я търсят навсякъде. Но скоро те се върнали с празни ръце. Само един от тях споменал, че видял жена, която носела необикновени животни, целите мокри, а и тя самата била мокра.

    Тези странни животни били риби, но тогава все още никой не ги познавал. Карагаби наредил да разпитат жената и да узнаят откъде е намерила вода. — Горе зад онази скала — отвърнала тя, като посочила един далечен връх. Запътили се хората натам, но не открили нищо. Гентсера, така се казвала жената, ги излъгала.

    Когато Карагаби узнал за това, страшно се разгневил. Извикал колибрито и му заповядал да проследи лъжливата жена, без тя да го забележи. Дълго летяло колибрито и ето че най-сетне видяло Гентсера да влиза в ствола на огромно дърво, след като произнесла няколко вълшебни думи.

    От високото птичката успяла да види, че в ствола на дървото има безкрайна водна шир, а жената се къпела и ловяла много от онези непознати животни. Малката птичка се завърнала при Карагаби и му разказала всичко. Богът се замислил какво ли трябвало да стори и на края решил, че най-добре ще бъде да отсече дървото.

    Събрал най-силните мъже и им наредил да наточат каменните си секири. После всички заедно отишли до голямото дърво и цял ден го удряли със секирите. Вечерта се върнали да поспят, сигурни, че на другия ден ще успеят да свършат работата. Но на следващия ден те с изненада открили, че по дървото нямало никакви резки и че трябвало да започнат да секат отначало.

    Така продължили дни наред, докато каменните им секири се изхабили. Карагаби им показал как да направят железни секири, които били по-здрави. Всяка вечер дървото било на косъм да рухне, но през нощта то отново се изправяло и нарезите, направени с толкова труд, изчезвали. Така минали девет месеца.

    Карагаби се уморил от всичко това и решил сам да потърси тайнствения вход, през който влязла Гентсера. През всичките тези девет месеца жената стояла вътре в неразрушимия ствол. Богът почукал по твърдата кора, но тя не се обадила. Той почукал още два пъти, но все напразно. Едва след четвъртия път жената попитала:

    — Кой чука?
    — Това съм аз, богът.
    — Какво искаш?
    —Водата, която се намира вътре.
    —Тя е моя и никой не ще я има.

    Карагаби се разгневил. С един удар на рамото си отворил невидимата врата, сграбчил Гентсера и стискайки я през кръста, като едва не я разкъсал на две, я превърнал в мравка. Днешните мравки водят началото си от нея и винаги имат по една капка вода между челюстите, вечен спомен от грубата постъпка на Гентсера спрямо нейния бог.

    Междувременно дървото почти рухнало, но върхът му останал заплетен в лиани. И така, въпреки усилията на всички, водата, която то съдържало, не могла да излезе навън. Карагаби решил да изпрати там някое животно, което да се опита да развърже възела от лиани, пречещи на дървото да падне. Много от животните се опитали.

    Най-напред литнал туканът* с огромния червен клюн, после шумните зелени и жълти папагали; допълзяла и змията боа, кацнала и една синя пеперуда, покатерила се и маймуната Саки, опитали и много, много други, но никой не успял. Най-после дошъл ред и на Кидима, най-дребната катеричка. Тя освободила дървото от свързващите го лиани и то най-сетне рухнало.

    Изплашили се всички. И хора, и животни се разбягали кой накъдето види. И за щастие, защото малко останало да се издавят. От огромния ствол изтекла толкова много вода, че се образувало морето. От по-големите клони на дървото се образували реките, а от по-малките — потоците и ручеите.

    Отначало Карагаби и неговите хора се зарадвали на това огромно количество вода. Но скоро разбрали, че тя продължава да приижда и вече покривала равнини и планини, а от огромния ствол непрестанно извирала още и още вода. Образували се вълни и тяхното плискане изяждало сушата, на която намерили убежище хората на Карагаби. Затова богът решил да въдвори ред.

    Той разбрал, че трябва да раздели тази безкрайна водна шир на по-малки и по-безопасни зони. Откъртил големи скали от планините, с които отделил море от море, океан от океан. И така се появили континентите. Но тъй като земята е кръгла, водата, изтекла от дървото, я заляла цялата и оттогава има повече вода, отколкото суша.

    *Голяма птица с черни пера, обитаваща Южна Америка.

    Колумбийска или Карибска легенда


    avatar
    Булти
    Admin

    Брой мнения : 8496
    Join date : 22.09.2010
    Age : 50
    Местожителство : Бургас

    Re: Морски легенди

    Писане  Булти on Сря Яну 16 2013, 11:29

    Бравос !!!

    Браво !
    avatar
    Jorestes

    Брой мнения : 3566
    Join date : 29.12.2010
    Age : 36
    Местожителство : София

    Re: Морски легенди

    Писане  Jorestes on Сря Яну 16 2013, 12:01

    Благодаря, Приятелю
    ръкостискане

    Sponsored content

    Re: Морски легенди

    Писане  Sponsored content


      В момента е: Нед Окт 22 2017, 13:10