За кого са сълзите на сирените

Той бе вече тук . Замислен и самотен . Тя пристигна без чадър и с мократа си коса приличаше на нимфа излязла от вълните . Застана кротко до него . Зачакаха . Внезапно той се обърна към нея и и се усмихна . Едва тогава тя му проговори за първи път : " - Извинете , вие кой чакате ? " " Вас ! Учудвате ли се ? " - не свали усмивката си той . " - Не ! Много се радвам , че ме дочакахте ! " - тя също се усмихна ... и той и разказа , как се е влюбил в нея , ей така - само от поглед , как искал да и се обади , но или не намирал смелост или тя говорела с някого , как се отчаял , но винаги идвал да и се любува . И когато тя само чакала , той също чакал , стоял заради нея . Не посмял никога да и се обади , защото се страхувал , че ще дойде този , когото тя чака и ...другия път няма да може , скрит в себе си , да и се наслаждава . Страхувал се , че ще изчезне магията и ...чакал .

... и така , те си говореха , докато тя не усети подигравателните погледи на своите бивши " приятели ". Лицемерните им усмивки и учудените изражения . Тогава тя се наведе към него , каза му нещо и си замина . Той остана замислен и за първи път наруши традицията - тръгна си рано , този път не остана последен...
Валеше силно . Тютюнев дим се виеше . Фасовете плуваха по вадите , събираха се и разделяха и силно миришеше на кюфтета .

Jorestes написа:

...благодаря ...важното е да има читатели ....един , един - берекет верси ...

Тъжно малко...

...благодаря ...то си беше тъжно там ...




…когато
бях в пети или шести клас , ни бяха дали да напишем съчинение на тема :





Какво най много
обичам





Обичам
морето . Обичам да се гмуркам .Обичам да се спускам в неговите дълбини –
примамливи и неизвестни , страшни и същевременно чудни и красиви . Под водата
съществуват други измерения , светлината се пречупва под друг ъгъл , подводното
дъно с водораслите , с рибите , със запълзелите скариди е нещо като в сън ,
дори по хубаво . Който веднъж го погледне , той цял живот не ще го забрави
. Под водата се пренасяш в друг свят ,
недокоснат още от лапите на цивилизацията , в друг свят , където няма
автомобили , няма фабрики , заводи , няма я тази вечна прибързаност и суета .
Под водата движенията са спокойни плавни и уравновесени . Човек се отпуска ,
забравя за своите грижи и се отпуска в прегръдките на морето . Чрез подводния
риболов , изпитвам чувства и вълнения , където никаде другаде на сушата няма да
мога да усетя . Обхваща ме ловната треска , която е много по заразителна от
обикновения риболов . Никога няма да забравя и вълнението , което изпитах ,
когато за пръв път видях потънал кораб .
Ръждясалите железарии – жалки останки от някогашен рудовоз , обрасли с
миди и водорасли , изглеждаха нереални и фантастични …


Под водата винаги се чувствам щастлив . Цяла
зима с нетърпение чакам и мечтая да дойде лятото , когато с харпун в ръка ще се
запътя към рифовете на с. Варвара , скалите при Ахтопол , Мичурин ( Царево )
или остров Болшевик ( Св. Анастасия )





п.с.
спомням си , че тогава единодушно , избраха моето съчинение за няй добро в
класа

Невероятно и майсторски написано.

6++++++++

...благодаря ви , ви авери ...още едно малко разказче от тогава - детските ми години :


Слънчево утро . Юни . Морето бе застинало и по неговата огледална повърхност пробягваха хиляди слънчеви зайчета .Слаб вятър носеше равномерното боботене на корабчето за Острова . Самото то уверено цепеше морската шир и оставяше след себе си , дълга и разпенена бяла лента , сочеща към Бургаското пристанище .
Сред засилващото се бучене на двигателя се дочуваха и ритмите на дискомузика . Корабът бе пълен с летовници . Повечето бяха чужденци , които неуморно щракаха с фотоапаратите си , сред тях - бели като сирене софиянци с лъснали от кремове против изгаряне гърбове и двама , трима запалени рибари . Шумната тълпа пулсираше ...

Хората зяпаха грамадните силуети на танкерите закотвени в залива , сочеха ги , спореха . Всеки искаше да се покаже вещ в морското дело ...
Само отпред на носа , като последните чешити , седяха три момчета с моряшки фланелки , които като че ли не се интересуваха от нищо . Блъскайки се , настъпвайки се , натискайки се един в друг , тълпата хора от задната палуба ги гледаше завистливо ...Така е , като екипажа на кораба са твои хора . А как няма да са твои , като всеки ден пътуваш с тях , разговаряш , спориш и ги имаш за близки . Въпросните момчета бяха редовни посетители на остров Болшевик . Всяка сутрин хващаха първия рейс и вечер се прибираха с последния . Ако има някакъв начин , дори щяха да се преместят да живеят на Острова , но за съжаление това беше невъзможно ...

Най -накрая корабът се удари в стария кей на Острова . Шумната тълпа взе да клокочи и боботи , настъпи раздвижване и хората взеха да се блъскат към изхода . Тримата приятели изчакаха равнодушно тълпата и последни стъпиха на островната земя . Навсякъде кънтеше от човешки говор и подвиквания - летовниците се бяха засилили да разглеждат манастира . Горко му , ако и този път не се срути , сигурно никога няма да се срине . Тройката заби по една странична пътека и се загуби някъде сред скалите в източната част на Болшевик . Щом стигнаха целта си , момчетата стовариха раниците си върху хлъзгавите скали и почнаха да тършуват в тях . След малко влязоха в Морето , само че доста пременени . На главите си носеха маски и шнорхели , харпун в едната ръка , нож на крака и неизменните плавници . На кръста им висеше кукан , прикрепен към гумен колан . Предстоеше им състезание , кой ще удари повече попчета и тримата щяха да нарушат покоя на Нептун , но всеки поотделно щеше да разкрие , сам за себе си неговите прелести . Затова те бяха решили след състезанието , всеки да разкаже това , което бе видял и преживял под водата лично в този вълшебен ден ....

Слънцето отдавна се бе скрило . Корабът държеше курс към Бургас . Приятелите бяха седнали около голямата правоъгълна маса долу в салона . Говореха разпалено и около тях полувидими и полуневидими , плуваха и се носеха огромни скатове , кефали с размера на акули , попчета с чудовищни глави и всевъзможни морски чудовища и твари ...

...за съжаление приятели , разказа тук свършва - детско непостоянство ...тримата приятели бяхме : Аз , Фюта и Миро Калмара и ...давам мило и драго да се върна в онзи вълшебен последен момент , когато бяхме събрани тримата и разпалено обсъждахме , машините работеха , слънцето залязваше ...а сирените ни махаха за сбогом от Острова

...все я приключвам тая история , а тя все си продължава :

...Моста...Бурята ...



http://www.evgenidinev.com/seen/in_the_eye_of_the_storm/

...Момче на възраст около 20-25 години е изчезнало вчера вечерта от Мостика
в Бургас, съобщи говорителят на Областната дирекция на полицията
Цветелина Рандева....



http://burgas.dir.bg/news.php?id=10498469

http://pointburgas.com/%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81/%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D1%83%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BC%D0%BE%D0%BC%D1%87%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D0%B1/

...вчера се разходихме покрай морето . То все още виеше зловещо ...

... Мъртвак . Мъртъв . Смърт . Скръб . Сълзи . За кого са сълзите на сирените...защо ли кръстих цялата тема така ...

...вълните се разбиваха с грохот , хиляди морски демони виеха бясно а измежду тях се дочуваха стоновете на погубените в дълбините души ...каменната пътека в пясъка , от която пусках лодката си бе разрушена безвъзвратно , бетонните плочи - всяка тежаща сама по себе си , вероятно над 200 кг. , бяха пръснати и разпиляни по плажа от вълните подобно на листи хартия ...морето бе превзело плажа и го бе преровило тотално , батална сцена ...повече оттук няма да влизам никога...
...наближихме Моста , бяха поставени преграждения . Миришеше на смърт и море едновременно ...недалеч белееха силуети , губейки се сред вълните . Не след дълго излетяха . Лебеди ...

...незапомнена Буря ...дали не е предвестник на нещо по голямо ...спомнете си началото на темата ...ще има ли Потоп , няма ли да има , зависи от нас самите ...

Чакъме с нетътпение продължението......

...по хубаво да няма продължение ...утре ще почна нов , по свеж разказ...

Времето размива спомените , но има моменти , които траят само секунди а се помнят до края на живота с кристална яснота ...Цялото изминало лято се жабурках в плитките и мътни води на Бургаския залив , както и по миналото и то не толкова от любов към батаците , колкото от чисто прозаичните финансови причини . В началото на есента се появи светлина в тунела и заедно с Чинкуеченто , Сина и неговия приятел - Варненеца се отправихме към превърналия се вече в мираж - Мириус ...
Жадувах за бистра вода , не че в мътното нямаше риба , дори напротив , но там някакси душата ми се чувстваше подтисната , удоволствието не бе пълно ...

Веднага след като пристигнахме ( всъщност цялото приключение е описано отлично от Варненеца в подфорума : Вашите приключения ) , двамата авери се отправиха към близкото носче с бомбардите а аз натърпеливо почнах да обличам неопрена . Гмурнах се и ...мислено благодарих на Господа , че отново доживях да видя широките , обрасли с водорасли и миди , кристално бистри полета . Дори в началото изобщо не се интересувах дали ще срещна риба , плувах навътре и опиянен от красота , цветове и форми се гмурках все по дълбоко и по дълбоко . Връщах се назад в древността и първичността ...

...след като преминах на 12-13 метрови дълбочини , след няколко гмуркания усетих слабост и сърцето ми след изплуване , буквално искаше да изхвръкне през шнорхела . Тогава се усетих ,че съм тръгнал доста непредпазливо в щурм на дълбините , бях загубил тренинг , дъното изглеждаше , че е близо , но всъщност това бе илюзия . В Бургаския залив след 3, 4 или 5 тия метър дъното рядко се виждаше , а тук го гледаш детайлно , но почнеш ли да слизаш , ти се струва че пътуваш нещо доста по дълго надолу . Реших да успокоя топката и поне два часа , докато вляза във форма и си продухам дробовете , да гмуркам на по плитко . Харесах си едни скали на 10 метрова дълбочина ...

Едва тогава се усетих , че риба до момента не съм срещнал . Заредиха се засада след засада . Бях закотвил каяка на наблизо , дори харпуна си бях оставил на дъното между скалите , на едно страхотно закрито и супер подходящо за засади местенце . Риба , достойна за отстрел нямаше , но аз се кефех на бистрака и живота долу ...

Неочаквано на края на една от засадите , в близката далечина , се появиха сребристи тела . Обикновено тръгвах по рано от края на апнеята си и имах време да ги дочакам . Те обаче никак не бързаха а си криволяха наляво , надясно безгрижно . След като се доближиха , се оказа , че това са ято баби платерини . Ясно , чакането си струваше , но на мен вече взе да ми идва в повече ...Христо Янчев ми е разправял , че когато си долу и въздуха не ти стига , рибата усеща напрежението в теб . Явно нещо подобно се случи и сега . В последния момент , когато вече харпуна ми сочеше една от тях и пръста ми натискаше спусъка , изведнъж стадото се стресна и класните риби потънаха в мастилената синева . Теглих им една майна през шнорхела и тъкмо щях да поема нагоре , когато видях , че на пясъка под скалите , над около 5 метра по надолу , нещо се движи ..